Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек  (Прочетена 1269 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #30 -: Март 07, 2020, 12:00:56 am »
Глава 28
Тексел


Събудих се тази сутрин от звука на птици, пеещи красив сонет пред прозореца ми, състоящ се от тяхното цвъртене и чуруликане. Часът беше 4:00 сутринта. Беше ветровит мартенски ден, но небето оставаше чисто.

Започнах деня с моите обичайни дихателни упражнения, последвани от период на медитация. Минавайки през нормалната рутина, се изпълних с жизненост.
Животът е прекрасен, помислих си, когато не си свързан със стреса и емоциите.

Днес Мейнли, Марникс, един от неговите оператори и аз, взехме ферибот до остров Тексел. Бях там миналата година и проведох семинар, помолиха ме да се върна и да направя продължение.

Тексел е остров, намиращ се северно от Ден Хелдер (б.пр.: община и град в Нидерландия). Това е морска база, разположена на края на нидерландския бряг. Семинарът щеше да се провежда в неотоплена конюшня. Локацията беше празна, запазена за участниците и овцете като наши свидетели. Джап (Jaap), организаторът на семинара, откри сесията, приветствайки всички.

След кратка реч, той предаде щафетата на мен. Беше мой ред.
„Студът има потенциала да засили вашите енергийни нива,” казах, „той може да ви даде определен тип енергия, която да изпълни тялото и ви направи цялостни.”

Групата сформира кръг около мен и станах център на внимание. Тогава обясних моите дихателни упражнения и възможностите, които те могат да отворят.
„Вие сте отворена книга. Започнете да преживявате съдържанието на историята и се опитайте да разберете къде е вашият живот и къде отива. Всеки ден е нова глава, с нови възможности, които ви очакват.”

Конюшнята беше наистина мразовита. Можех да предположа, че 15-те заобикалящи ме души, ще започнат да страдат, ако скоро не предприема нещо. И така, за да запазя енергията на всички, ги изведох навън, за да се упражняваме. Тревата беше мека и духаше хладен вятър. Скоро след като стартира тренировката, ги помолих да седнат на рогозките, които бяха донесли със себе си и да започнат дихателните упражнения.

След няколко минути дихателни упражнения, помолих участниците в семинара да направят лицеви опори. Първо ги накарах да опитат да правят лицеви опори, задържайки въздуха в дробовете си. След това - да правят лицеви опори без въздух в дробовете си. Някои успяха да направят до 80 лицеви опори с въздух в дробовете, докато други успяха да направят 50 лицеви опори без въздух в техните дробове.

Проблемът с лицевите опори е в това, че упражнението не затопля наистина тялото. Затова окуражих всички да се движат, тичайки на едно място. След време те бяха напълно приспособени към студа. В този момент той вече не бе проблем. Вместо това се забавлявахме, правейки всички тези видове игриви движения. Казах им, че това е типът усещане, което имам, когато излагам себе си на екстремен студ. Ако тялото е тренирано, всеки е способен на игра в студа за продължителен период от време!

Запомни: Практикуването на постепенно излагане може да удължи времето, в което си в състояние да стоиш в студа.

След двигателната сесия на ветровитото пасище, направихме почивка. Използвах времето да им обясня следната история:

„Миналата седмица бях в телевизионно шоу, където медиуми със завързани очи, трябваше да познаят кой съм аз. Намирах се в ротердамския терминал с контейнери. Беше мразовита вечер и вятърът беше силен. Моята работа бе да отсъдя кой медиум се е справил най-добре. Когато всички свършеха с предположенията си, щях да ги оценя и представя оценката си пред камера.

След като един час вървяха около мен и се опитваха да познаят кой съм, бях помолен да вляза в контейнер с контролирана температура от минус 28°С. Трябваше да стоя вътре в продължение на десет минути, носейки само шорти. Целта на медиумите беше да ме намерят. Трудната част бе, че имаше хиляди контейнери на пристанището. Те трябваше да използват сетивата си и локализират точното място, на което бях аз.

Приготвих себе си психически, преди да вляза в този контейнер. Знаех, че ще бъде изключително студено и приготвих тялото си за това. Скоро след като влязох, то започна да изтласква студа далеч от моето ядро. Бях запалил огъня вътре в себе си.

Близо до моя контейнер имаше затоплена кола. На всеки десет минути се предполагаше, че трябва да отварят контейнера и ме пускат вътре да се стопля; обаче не се нуждаех от напускане на контейнера, чувствах се напълно комфортно вътре. Останах в него цял час!

След този един час, излязох и почувствах топъл бриз по кожата си. Може да попитате: „Защо студения вятър го чувстваш толкова топъл по кожата си, Вим?” Е, когато бях в студеното, тялото ми се адаптира към температурата в мразовития контейнер. То стана по-бдително и готово да се променя със заобикалящата среда. Когато излязох, въздухът се чувстваше по-топъл, защото температурата на кожата ми се беше настроила към температурата във вътрешността на контейнера.”

Участниците в семинара, кимаха развълнувани. Скоро след това тръгнахме към плажа на Северно море, където щяхме да направим студено плуване. Вятърът на плажа беше много студен, а самата вода беше около 2°С! В съзнанията си те знаеха какво трябваше да направят, но телата им разказваха различна история. Въпреки силните реакции на избягване, които телата им даваха, участниците в семинара изглеждаха решени да скочат и ги преодолеят.

Влязохме във водата всички заедно. След като приключи първоначалния шок, всички изглеждаха много спокойни. Започнахме да се пръскаме един друг с вълни и да плуваме удобно. С правилната насока и достатъчно енергия, всеки е способен на това.

След няколко минути излязохме от водата и се върнахме на плажа, за да си облечем дрехите, но преди някой да е успял да се преоблече, извиках: „Това упражнение беше само началото!” Преди някой да разбере за какво говоря, започнах да тичам. Въпреки че в началото бяха замаяни, след няколко секунди ме последваха. Всеки тичаше по бански костюм, бос по студения пясък. С всяка стъпка, пясъкът изсмукваше топлината от краката им.

След пет минути тичане, видях как петима човека почервеняват от експлозията на течащата през тях топла кръв. Това беше моята цел. Исках техните тела отново да се приспособят към новата студена заобикаляща среда. За тези петима души това беше успех.

С този тип адаптация, ти можеш да издържиш много по-дълго в студа. Това е естествена реакция. Всички сме способни на нея.

Моите методи може и да са неортодоксални, но тези хора успяха да видят на какво са способни телата им. Всеки един може да изживее силата на студа.

Благодаря, Джап, за възможността да преподавам на тези прекрасни хора! Искам също и да благодаря на участниците от все сърце за тяхното търпение и издръжливост по време на инструкциите ми. Благодаря ви, че погледнахте отвъд ограниченията!

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #31 -: Март 24, 2020, 12:14:01 am »
Дж. Розалес: Глава 29
Почти там…


Оставаха четири седмици до семинара и животът ми стана наистина забързан. Току-що бях похарчил 940 долара за самолетен билет и средствата ми бавно привършваха. За да спестя пари, си купувах големи пици и ги разделях на порции, с които издържах дни наред.

Надявах се, че курсовата ми работа ще намалява с течение на семестъра, но се случи точно обратното. За да имам достатъчно време да работя в ресторанта, ходя в колежа и работя в изследователската лаборатория, трябваше да жертвам някои домашни. (…) Обикновено съм много добър ученик, но никога през живота си не съм бил толкова претоварен. Да реша тактически кои задачи си заслужават изпълнението, изглежда бе единствения ми вариант.

За съжаление, нямаше време и за моите тренировки със студа. Последното ми упражнение беше тичането в снега в центъра на града. Въпреки че имах събрани всички пари, които ми трябват да присъствам на семинара, не бях готов все още да вдигна ръце за победа. Имаше още много училищна работа, нуждаеща се от вниманието ми. Единственото време, което имах за „почивка”, беше докато миех съдове. Работата бе станала моя втора природа и ми даваше възможност да освободя ума си. Предполагам, може да се каже, че бе по някакъв начин терапевтична. Определено ми помогна да поддържам здравината на психиката си през онези натоварени дни.

Оставаха три седмици до семинара и влязох в двуседмичното си предизвестие към ресторанта. Планирах да използвам допълнителното време през последната седмица, за да приключа с ученето за последните изпити, които всички бяха пренасочени за вторник. Имах също и три научни труда, както и две онлайн задачи, които да свърша преди тези изпити. Времето изтичаше бързо. Количеството работа, която трябваше да направя правеше Полша да изглежда толкова далеч.

На 10 април 2010 г. самолет на полските въздушни линии падна в Русия. Много полски политически лидери загинаха в тази катастрофа, заедно с президента и съпругата му.

(Б.пр.: Става дума за самолетната катастрофа край Смоленск.)

Когато за пръв път чух за това бедствие си помислих, че е голямо съвпадение. През всичките си години никога не бях чувал Полша да се споменава в новините. И ето сега, малко преди три седмици до моето пътуване, полския президент умира в самолетна катастрофа. Изглеждаше като лош знак.

Скептичен, обадих се на родителите си и им казах новините. Първоначално те си помислиха, че се шегувам, но веднъж осъзнали сериозния ми тон, се разтревожиха. Веднага започнаха да ми казват как по улиците на Полша вероятно цари хаос и че сега безопасността ми е компрометирана. Успокоих ги като изпратих имейл на Вим.

Той ми каза, че ние ще бъдем добре, защото ще се намираме в много уединена част на Полша, далеч от големи групи хора. Това не успокои много родителите ми, но трябваше да се примирят. Те не искаха да прехвърлят тревогите си върху мен, ако планирах да отида, независимо от всичко.

Тогава на 15 април 2010 г. самолетните пътувания станаха невъзможни в северозападна Европа поради изригването на Ейяфятлайокутъл (б.пр.: действащ вулкан в Исландия). Бях в къщата на приятелката си и пишех домашните си, когато за пръв път чух тази новина. За втори път на фона на ученето си, бях принуден да мисля за Полша.

Никой не знаеше колко дълго самолетите ще бъдат заземени. Хиляди хора бяха заседнали и неспособни да летят до своите дестинации. Не бях предвидил такива екстремни обстоятелства. Всичко, което можех да направя е да се надявам, че самолетите ще могат да пътуват отново по времето на моя полет. Шест дни по-късно надеждата ми получи ответ и самолетните пътувания бяха възобновени.

(…)

Почувствах как от плещите ми се смъква огромен товар, когато свърших последната си смяна в ресторанта. Измина година от пътуването ми до Калифорния и не бях излизал в почивка оттогава. За пръв път нямаше да се безпокоя от вмъкването на работния ми график във всичко останало. Въпреки огромното количество работа, което все още трябваше да завърша за училище, започнах да се чувствам малко по-добре. Така че отидох вкъщи и изпратих имейл на Вим, казвайки му, че съм развълнуван от идването си и след това питайки го за подробна информация какво да правя, когато пристигна на амстердамското летище, в който град живее той и предложи да летя към него.

В сряда, преди последната ми седмица в колежа взех решение. Имаше часова разлика от шест часа между моя град в Пенсилвания и мястото, където живее Вим. Нямаше да пропилея първите няколко дни в нова държава, постоянно уморен от часовата разлика. Не, щях да бъда готов.

За щастие, преди няколко месеца бях закупил хапчета мелатонин преди няколко месеца, за да отстраня проблемите със съня, които работата късно вечер ми създаваше, но сега те имаха много по-важна цел. Щях да ги използвам, за да настроя биологичния си часовник на времето на Вим, шест часа напред от мястото, където живеех в Пенсилвания. Помислих си също, че ще бъде чудесна възможност да избягам от шумната колежанска околна среда и уча за финалните си изпити в уединение.

(…)

Едва в понеделник моят нов график за спане най-накрая беше установен. Съквартирантите ми все още купонясваха, но си бях купил тапи за уши и маска за лице, за да блокирам зрението и звука.

(…)

До четвъртък, седем дни след като бях попитал Вим, какво да правя когато пристигна, той все още не бе отговорил. Родителите ми ме тормозеха с въпроси. (…) Бях толкова зает с училище, че винаги им отговарях по един и същ начин, независимо от верния отговор: „Да, ще се оправя, не се тревожете за мен. Всичко ще се получи.” Не исках да се притесняват повече отколкото е необходимо, въпреки че и аз започвах да имам опасения. Оставаха два дни до заминаването на моя самолет за Амстердам и все още нямах идея какво да правя, когато пристигна на тамошното летище.

Най-после, във вторник, минути преди да взема финалните си изпити, получих следния имейл от Вим:

Дата: вторник, 27 април 2010 г. , 07:42 ч
„Добре Джъстин
Ще чакам на портата покрай митницата.
Точно там!
Вим”


…Какво? Това ли беше? Толкова относно изричните детайли за това, което трябваше да направя. Какво ако нещо се обърка при мен и няма начин той да ме изчака? Бях ужасен. По-късно разбрах, че той е бил изключително зает с пътувания и не е имал време да провери електронната си поща. Много лош тайминг, предполагам.

Както и да е, получих имейла веднага след като той пристигна, така че незабавно изпратих един обратно, искайки телефонен номер, чрез който мога да се свържа с Вим, ако нещо се обърка. За щастие, получих отговор няколко минути по-късно. Нервите ми се успокоиха, а тревогите ми се отмиха. Разбира се, повечето от въпросите на родителите ми останаха без отговор, но поне имах телефонен номер.

Секунди след неговия отговор, си опаковах нещата и тръгнах за изпитите си. Имаше общо три теста, които трябваше да взема за няколко часа, но вече не се притеснявах. Стресът си беше отишъл. Не ми бе останало време да отворя книгите и да си преговоря информацията. Знанието, че нямаше да има повече учене за остатъка от семестъра, вдигаше огромна тежест от раменете ми.

Изпитите бяха трудни, но не очаквах нещо по-малко. Вероятно щях да бъда по-нервен, ако наистина ме бе грижа за оценките ми, но съзнанието ми бе твърде фокусирано върху Полша. В рамките на 48 часа щях да застана до прословутия „Вим Хоф, Ледения човек”!

Когато се върнах в апартамента си, започнах неистово да се опитвам да разбера, какво ще ми е необходимо да взема със себе си за Полша. Знаех, че куфарът ми не трябва да тежи повече от 23 кг, в противен случай ще се наложи да платя допълнително пари, които нямах. Бях останал без идеи. Какво трябва да нося?, си мислех. Трябва ли да взема повече тениски и къси панталонки, защото ще тренирам в студа? Трябва ли да взема много блузи с дълги ръкави и панталони, защото ще трябва да се затопля след това? Дали той ще помисли, че съм слабак, ако си взема и яке?
Въпреки тревогите какво трябва да опаковам в багажа си, бях още по-обезпокоен относно факта, че не бях тренирал от месеци. Тялото ми бе отвикнало от студа и не исках да замръзна до смърт. Тази мисъл ме накара да реша да взема по малко от всичко. Единствената информация, която бях получил от Вим относно семинара бе, че трябва да си взема банския костюм. Това е. Не знаех какво да очаквам, защото не ми бе казано почти нищо.

По време на тричасовото ми шофиране до вкъщи, в главата ми се въртеше всичко, което може да се обърка. Може би ще умра от хипотермия. Ако се загубя или загубя паспорта си, как да се върна вкъщи? Какво ако през цялото това време не съм говорил всъщност с Вим и бъда убит или от мен се възползва някой непознат?

Когато излязох на алеята си, умът ми бе в пълна каша, но нямаше какво да сторя за това. Всичко, което знаех е, че на следващия ден ще се кача на самолета и се надявам Вим да ме чака от другата страна.

Тагове към темата: