Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут  (Прочетена 1629 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Риба: яде я в зависимост от вида и, обикновено ги поглъща цели, като куче. Но само ако рибата е без люспи, например сом или змиорка. Ако рибата е с люспи я разпаря и яде докато стигне люспите, както правим ние с пушения кефал –отвътре навън, като след това изхвърля люспите.

Крие се зад дърветата с огромна бухалка в ръка, горе-долу колкото бейзболна бухалка, само малко по-дълга и чака да мине някое диво прасе, после го прасва по главата и го убива. Пресетата ги яде както яде ракуни, само дето главата на прасето я оставя. Виждал съм го да взима пън, да го разцепва на две, за да се докопа до ларвите във вътрешността му. И мечките правят така, само че те си имат нокти. Скунксовите маймуни разполагат само с пръстите си и с тях могат да разполовят пън за отрицателно време.”Силен” е слаба дума, с която да опишеш мощта на този приятел. Дори Клайд не може да се сравни с него - да си го кажем направо… може да смачка цял камион с голи ръце за нула време.

А, да не забравяме и за пърдните… Пръдните на Скунксовата маймуна са отделна категория. Стои си там и изведнъж се изрязва, а после се оглежда сякаш не знае откъде е дошла. Довери ми се, ако скунксова маймуна те помоли да и дръпнеш пръста, не го прави.

Какво още пропускам?А, да…големи крака, голям пенис. Не съм го виждал надървен, слава Богу, но ако бях, вероятно щях да избягам с крясък. Майтапа на страна, но с всичката тая козина не можеш да го видиш всъщност. Като се замисля, че във Флорида ти е нужно разрешително, за да се разхождаш със скрито оръжие…

Сигурен съм, че изтървам бая неща… например корените. Той яде корени и блатно зеле, което всъщност е сърцевината на зелевата палма. За да си набавя блатно зеле трябва да използвам резачка или брадва, а той си го изтръгва за нула време.

Жаби… Той обича жаби. Една жаба, една хапка - за жабите толкова.



Картинката не е част от книгата


Ловците насъскват кучетата си да преследват сърни… Веднъж го видях да преследва ловджийско куче. Горкото животинче беше толкова изплашено, че скочи от 3 метровия бряг и се приводни на около десет метра навътре в реката, само за да се измъкне. Навлязох в реката с лодката и го измъкнах преди един алигатор да го докопа. Така трепереше, че си помислих, че ще се гътне. Намерих му добри стопани, но дните му на ловджийско куче вече бяха свършили.

И за да демонстрирам колко е умен… Местните бяха преградили с мрежи за улов на сом. Трябва да ги е видял как го правят, понеже ги изтегля от водата и отмъква рибата. Когато рибарите идват за улова, сварват само оплетени мрежи.Смятат, че други хора ги вършат тия работи, защото са ме питали дали не съм забелязал нещо. Прави същото и с мрежите за змиорки - разкъсва ги и изяжда змиорките.





Въпреки шеговитите нотки в описанието, които даде Майк за хранителните навици, поведението и физическите данни на Скунксовата Маймуна, той отново наблегна на суровата, първична натура на тези същества и фокусът на тяхното оцеляване. Етикетът и доброто поведение не заемат челно място в списъка с приоритетите му.

И това ме накара да се замисля: А защо пък трябва да го правят? Тези същества намират онова, което им е нужно и вършат каквото трябва, за да оцелеят. Само колко много се различават от нас в това отношение.

Ние, хората, сме започнали съществуването си като ловци и събирачи. Разликата е най-вече, че някога не сме били така добре оборудвани и се е наложило да започнем да си правим инструменти и да ползваме огъня, за да оцелеем.

Страхували сме се от студа, затова сме убивали животните и сме им взимали кожите, палели сме огньове, за да топлим малките си неокосмени тела. Страхували сме се от глада, затова сме изяждали месото на животните и сме започнали да използваме пръчки и скали, за да копаем корени, понеже ръцете ни не са можели да свършат това за нас. Страхували сме се от жаждата, затова сме започнали да създаваме съдове за вода от животински пикочен мехур, за да си подсигурим вода на местата където не е имало такава. Страхували сме се от тъмното, а очите ни не са виждали добре през нощта, затова сме палели факли или сме стояли на закрито, когато слънцето залезе. Страхували сме се от хищници, затова сме създали оръжия, за да вземем преднина пред тях. Страхували сме се от стихиите, затова сме използвали оръдия, за да си създадем подслон.

Появили се изобретенията, селското стопанство и индустрията. Изведнъж, всички неща, от които сме имали отчаяна нужда, станали достъпни за употр*ба и лесни за придобиване. Вманиачили сме се по удобствата. Животинските кожи отстъпили място на масово-произвеждания текстил. Дрехите ни започнали да се цапат, затова сме измислили пералните машини. Други хора започнали да отглеждат и убиват храната ни вместо нас, а ние сме започнали да работим в текстилните фабрики или фабриките за перални машини, за да спечелим пари, с които да си купим тази храна. Биг Мак заменил големите парчета от еленско месо, опечени на шишче над огъня и стига да имате някаква работа, пък било то и в МакДоналдс, почти сигурно било, че сте си подсигурили средствата за дом, храна, дрехи, вода за пиене… Преместили сме се в долините, далеч от пустошта и сме съградили цивилизации от бетон и стъкло, където всяка нужда е на разстояние само едно телефонно обаждане или един *урс с колата. Появил се интернет, който ни осигурил достъп до всичко, което може да ни се прииска, стига да можем да насочваме мишката и да кликваме, а също и да разполагаме с кредитна карта под ръка.

За нас работната заетост е равносилна на оцеляване. Не е чудно, че нашият свят пропада необратимо със срива на пазара на труда.

Но се случило и нещо друго. Станали сме мързеливи. Развили сме мисленето, че нещата ни се полагат по право. Започнали сме да се презадоволяваме и лесно да се отегчаваме. Някъде по пътя сме спрели да създаваме от нужда и сме започнали да правим неща само защото можем, просто така - за забавление. Милиони изкуствени риби-трофеи задръстват сметищата ни, докато мелодията „Заведи ме при реката” се носи по вятъра. Риалити предаванията превземат документалния жанр, докато стоим залепени за телевизорите, а колективните ни задници стават все по-дебели с всеки изминал ден, задоволени откъм забавления, но почти необразовани.

Най-големият ни страх сега сякаш е скуката.

Непрестанно ни залива поток от хора, опитващи се да ни продадат нещата, които произвеждат. Затрупват ни с реклами, които ни казват, че не сме с достатъчно хубав тен, нито пък достатъчно високи, нито достатъчно слаби, нито достатъчно богати, зъбите ни не са достатъчно бели… Живеем в една чужда цивилизация от стъкло и бетон, пластмасови пари и модни тенденции, твърде отдалечени от естествената си среда. Станали сме зависими от човешките предмети, обсебени сме от изобретенията. Прекалено „изтънчени” сме, както в технологично, така и в културно отношение…

И сме много, много уязвими.

Ако утре електроразпределителната мрежа се повреди завинаги, дали ще оцелеем без хладилниците си? Знаем ли как да ловим риба, да ловуваме, да създаваме нещата, нужни и да оцелеем, без да имаме напълно оборудвания УолМарт под ръка, от който да си набавим инструменти, тиксо, игли и конци? Дали ще можем да си осолим месо или ощавим кожа? Колко от нас ще хукнат към компютрите, за да потърсят отговора в интернет, само за да разберат, че връзката ни с това необятно хранилище на знания я няма… и че отново единственият фокус на нашия живот се свежда до оцеляването?

Нима това означава да си „човешко същество”?

На Саскуоч не са им трябвали инструменти и оръжия - тяхната сила им е била достатъчна. Не са им трябвали дрехи, защото вече са били покрити с козина. Не им е бил нужен огънят - очевидно съвсем добре си смилат и суровото месо, нито пък светлината, понеже зрението им позволява да виждат в тъмното. Те живеят така, както са живели и преди, вероятно от милиони години - без да създават нищо, без да искат нещо.

И се чудим защо на нас ни е толкова трудно да ги открием? За да открием нещо трябва първо да го разберем. Но как е възможно да разберем нещо, което живее в един толкова отдалечен свят от онзи, който сме създали за себе си?

В научните среди се води много разгорещен спор относно това дали Бигфут са „животни” или „хора”, дали са „интелигентни”… и ако е така, доколко интелигентни?

Предполагам, че отговорът зависи от това кой как определя интелигентността. Ние хората се тупаме по гърбовете, че сме много умни. Много ни бива да създаваме неща, от които имаме нужда. Но също и създаваме неща, които не са ни необходими, като междувременно прецакваме природата и плюем там, където и се храним, образно казано. Всичко, което произвеждаме е направено от нещо. С други думи, всичко, което създаваме разрушава нещо друго. Седим си на тоалетната и се бършем с дървета, четем вестници, направени от дървета, в къщи, построени от дървета.

А в това време Саскуоч просто живеят сред дърветата (или поне сред онези, които още не сме изсекли за да се бършем с тях).

Ние създаваме и рушим, рушим и създаваме, безразборно и безпричинно – за удоволствие, за забавление, докато постепенно ставаме все по-зависими от собствените си творения.

Нима това е интелект?

Едно от определенията за интелигентност е: „способността да придобиваш и прилагаш знания”. Но нашата представа за интелигентност през годините е станала по-социално ориентирана.




Представете си за момент двама мъже, които стоят рамо до рамо.

Уилям е завършил Харвард и е професор по право. Облечен е в спретнат костюм от три части, говори правилно, добре подстриган е, висок, с хубав тен, атлетичен, има заслепяващо бяла усмивка и е финансово успешен.

До него стои Трой - рибар трето поколение, отраснал сред блатата борейки се с алигаторите. Той носи карирана риза, мръсен гащеризон, има малък корем, направо размазва с провлачения си говор, липсват му няколко зъба и плюе по тротоара докато говори.

На пръв поглед, кой от тези двамата мислите, че повечето хора биха определили като по-интелигентен?

Софистикацията (усложняването) се е превърнала в синоним на интелигентност. Но само заведете Уилям в едно тресавище и го оставете там… и бързо ще осъзнаете, че  интелигентността е нещо много относително.

Горкият Уилям не би имал и бегла идея как да оцелее.

А дали можете да обръснете един Бигфут, да го заврете в костюм от три части, да го поканите на вечеря и да очаквате да се впише? Не. Обаче неговата липса на онова, което наричаме „култура” и „обноски” пречи ли му да има способността да придобива и прилага знания?

Не.

Интелигентността е само едната част от уравнението. Дали Скунксовите маймуни или Саскуоч притежават други качества, които биха ни накарали да ги възприемаме като „по-човеци” отколкото животни? Или пък са само големи, смърдящи, жестоки, безмозъчни ядящи машини?

Предстоеше Майк да ме просветли и по този въпрос.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Глава 9
Природата на звяра


Веднъж, разхождайки се надолу по реката, се натъкнах на група хора върху речен нанос откъм другия бряг, които се къпеха и си изкарваха един приятен ден сред близки и приятели. Оттук подушвах скарата. Имаше някъде към двадесет и пет души - от деца до възрастни, които се забавляваха, крещяха и подвикваха. Чуваше се музика… Хубави моменти, наистина хубави. Имаше към 8-10 човека, които плуваха или лежаха върху надуваеми пояси.

Стоях сред дърветата и наблюдавах как се веселят, чудейки се дали осъзнават какви късметлии са, че имат роднини и приятели, които ги обичат. Това е нещото, което винаги ми е липсвало и никога няма да имам, но съм сигурен, че усещането е страхотно.

Седнах, облегнах се на едно дърво и се замислих - размишлявах за собствения си живот и как ми се иска нещата да бяха различни. Щеше да ми хареса да имам жена и деца, но явно не ми е било писано. (Обичам децата… всъщност винаги казвам на хората, че се разбирам чудесно с деца и кучета. Просто с всички останали имам проблеми.)

Докато седях там, чух нещо да се приближава откъм гърба ми. Обърнах се и видях Големия Приятел. Предполагам беше чул шума и е наминал да види какво се случва. (Така правят Бигфут: обичат да знаят кой е наблизо и наминават да проверят.) Стоеше на 10 метра от мен нагоре по течението и гледаше оттатък реката. Нищо не казах. Само изчаках да видя какво ще направи.

Предположих, че след като види за какво става дума, ще си тръгне, но той просто стоеше там и ги наблюдаваше. След малко едно от децата се заигра наоколо и бутна единия от поясите, върху който лежеше момиче на около седем или осем години, надолу по течението. Поясът се понесе надолу по реката - не много бързо, но достатъчно, че да не могат да го стигнат с плуване. Момиченцето пищеше някой да я изведе оттам и започна да плаче. Всъщност не я грозеше опасност, стига да си стои върху пояса, но тя пищеше все едно е точно обратното.

Поясът премина точно покрай нас и Големият Приятел наистина се притесни и тръгна да я следва надолу по течението. Не свали очи от нея дори за миг. Когато мина покрай мен му казах: „Тя ще се оправи. Виж, взеха лодката и ще я доведат.” Но изражението му беше доста тревожно и издаваше един хленчещ звук. Продължи да я следва.

Лодката премина бързо покрай нас, прибра момичето и го отведе при майка му. Той се върна, зае мястото си и продължи да ги наблюдава. След известно време приседна и двамата останахме така през целия следобед.

Мислех си каква жалка двойка представлявахме. И струва ми се точно така се и чувствахме. Но той се беше разтревожил наистина за онова малко момиче. Чудех се дали нямаше да опита да я спаси, ако се бе наложило.

(Човек не усеща когато го наблюдават и се обзалагам, че онези хора щяха да откачат, ако знаеха, че една Скунксова Маймуна и нейният другар ги съзерцават.)

Слънцето залязваше и хората се прибраха вкъщи. Големият Приятел навлезе в гората и дори не ми каза „довиждане”. Изглеждаше сякаш е тъжен.

Прибрах се в лагера и запалих огън. Приготвях си вечерята, когато той се появи. Изглеждаше така, сякаш е загубил най-добрия си приятел. Попитах го: „Какво не е наред? Самотен ли си? Разкажи ми…” Той просто стоеше там и ме гледаше. Погледнах го и аз, протегнах ръцете си към него и казах: „Какво? Ще си стоиш там и ще ме зяпаш ли? Гладен ли си? Ето… опитай това.”

Отворих консерва с шунка и му я дадох. Той я помириса, след това я облиза и отхапа. Очите му доста се разшириха и той изсипа останалото в устата си. Доста му се услади. Казах му „И преди си го ял това, само че не направо от консервата… бива си го, нали? Ще направя „бял човек” от тебе… само почакай”.

Дадох му малко плодове и хляб. Той ги изяде, после се върна в тресавището и през остатъка от нощта повече не го видях.

На следващия ден валеше, затова се отправих обратно към града. Не ми беше приятно да го оставя, но се налагаше да се върна на работа, а пътят беше дълъг девет часа, така че бързах да тръгна преди да е станало твърде късно. Оставих му, каквото имаше от храната, както винаги. Видях го чак когато вече отпътувах и ми беше много криво, че тръгвам. Сигурен съм, че и той ме видя…

Струва ми се, че винаги знае кога идвам и си отивам, дори и да не го видя. Винаги извиквам, „Трябва да тръгвам, Големи Приятелю! Ще се помиришем по-късно! На масата има храна за теб!”. След това се качвам в лодката и потеглям, като винаги го търся с поглед на тръгване. А понякога той слиза до реката, за да ме изпрати.


Състрадание. Загриженост. Скунксовата маймуна на Майк ми се стори притеснена за момиченцето в реката. Но означаваше ли това, че съществото е способно на осъзнато съчувствие, или реакцията му беше чисто инстинктивна - като на животно? Въпросът „човек” или „животно” ме вълнуваше откакто се помня. Чувствах, че да поставя тези същества на мястото им сред черно-бялата скала, е от съществено значение за разбирането на тяхната природа. Надявах се Майк да продължи да ме „осветлява” по въпроса. Въпреки че той нямаше никаква представа какви въпроси си бях задавала през всичките тези години, неговите преживявания изглежда даваха отговорите им.



Когато го погледна в очите, като че всеки момент ще ми проговори. Все едно гледам очите на човешко същество. Разбирам, че има нещо повече в него  -знание, мъдрост и една тъга – като копнеж по нещо отдавна отминало.

Понякога сядаше и се заглеждаше към блатото или оттатък реката, все едно чака някого. Може би изгубена любов или някой от неговия вид – познато лице, някой, с когото да се свърже. Представяш ли си какво е да си единствен от вида си на мили разстояние и да нямаш контакт с никого? Да ти липсва чувството, че принадлежиш на някой, който осмисля живота ти?

Той се взираше в нощта и си личеше, че мислите му са някъде надалеч. А от време на време издаваше един нисък, тъжен писък, който проехтяваше из тресавището.После притихваше, сякаш чака отговор. Звукът беше наистина тъжен и добавяше зловещ оттенък на нощта.


По-рано съществото винаги се появявало само и Майк си направил заключението, че той е единствената Скунксова Маймуна наоколо. Чак по-късно открил, че има и други.



Струва ми се, че по някакъв начин усеща какво чувствам… сякаш долавя настроението ми и отвръща на онова, което изпитвам в конкретния момент. Забелязал съм, че когато съм депресиран, той стои по-близо до мен. Тогава идва в лагера през нощта и се взира в мен, като си мисли, че спя – така, както би направила с едно дете нощем, за да се увериш, че всичко е наред. Но когато ми е весело и се чувствам добре, се държи повече като мой съсед. Знаеш, казвате си по едно „здрасти”, дърдорите си тъпотии известно време, а после си вършите вашата си работа, но знаете, че другият е там, само на няколко крачки, в случай, че ви потрябва.

Струва ми се, че затова се навърта около мен… чувстваме се по един и същи начин и той го разбира. Той ме усеща, също както и аз разбирам неговите чувства.

Но през пролетта нещата се променят. Спира да идва толкова често, а и вече се чуват други скунксови маймуни сред блатото и на другия бряг на реката. През нощта виждам повече сенки да се движат наоколо и ги чувам как се викат един друг.

Чувал съм хората да казват, че Скунксовите Маймуни потропват по дърветата, но на това никога не съм ставал свидетел. Не казвам, че не го правят, но ако е обратното ми се струва, че би могло да е таен начин да се информират един друг за присъствието на хора. Само си помисли… ако не искаш да издаваш позицията си, намираш начин да говориш без всъщност да го правиш. Във Втората Световна Война войниците са имали щракалки. Ако се съмняваш кого чуваш да се промъква в тъмното, използваш щракалката си. Ако щракнеш и ти върнат щракване обратно, вече знаеш, че е един от твоите и не бързаш да стреляш.

Тези диви хора, както обичам да ги наричам, са умни. Те имат капацитета да извършат нещо подобно. Ето защо не можеш да ги откриеш.



Снимката не е част от книгата
Кадри от известния случай на "испанския Йети"

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Какво са те? Разсъждавал съм доста върху това , вземайки предвид срещите си с този Бигфут и наблюденията върху нещата, които прави и начина, по който ги върши - как се справя и адаптира към промените в заобикалящата го среда; как реагира на присъствието на хора - да се крие и наблюдава от разстояние, като изучава какво правим ние; знанието как да предвижда опасностите, на които го излагаме, като коли, оръжия и магистрали; да стои далеч от беди. А също и да учи малките си да странят от хората и да внимават за опасностите.

Това ме кара да смятам, че спадат към съществата с развит интелект. Може да ми оспорите, че всички животни разполагат с такъв и че една Скунксова Маймуна не се различава от един елен или рис, но колко Скунксови Маймуни сте видели да бъдат блъснати от кола и колко елена или риса сте виждали да бъдат премазани докато пресичат пътя? Бигфут знаят как да различат опасността и как да реагират на нея, като например да заобиколят гърмяща змия, вместо да стъпят отгоре и. А също и как да я убият, откъсвайки главата и и захвърляйки я настрани, както и за коя нейна част да внимават и коя могат да изядат. Знаят как да откачат сом от кукичка без самите те да се закачат на нея. Знаят как да се пазят от каймановата костенурка и как да я докопат преди тя да докопа тях.



Ако заведете едно човешко дете в гората и го оставите само, далеч от други хора… ако това дете оцелее и го откриете отново след десет години.. какво всъщност ще намерите?Един нормален младеж? Или може би див човек, изхранващ се с каквото намери, който не се доверява на хората и отдавна е забравил, че самият той някога също е бил човек. Дали ще може да се научи да чете и пише? Да говори? Би ли разбирал човешкия свят? Дали би могъл да се научи да върши нещата, които и ние вършим? Как би се развил мозъкът му?Дали ще си остане див завинаги или бавно ще се върне към онова, което наричаме „цивилизован”?

При Скунксовите Маймуни е същото. Те имат повече общо с див човек, отколкото с диво животно. Приличат доста на нас, само че са по-добри… не се преследват едни други, и делят храната и любовта си едни с други.

Ако дадеш на Скунксова Маймуна храна, тя ще я раздели с теб. Случвало се е много пъти да дам на Големия Приятел торба с ябълки или праскови и той да ми върне обратно една, а когато я изям, да ми подхвърли друга и така докато не свършат всички плодове. В началото не беше така. Просто взимаше торбата и изчезваше. Но с течение на времето, след като започнахме да си вярваме, започна да споделя храната си с мен. (Научаваш се да я ядеш , че дори да ти харесва, понеже Скунксовата Маймуна я пръска със слюнка и тем подобни. Понякога е доста гадно… затова гледай да ти се намира вода наблизо, че да можеш да изплакнеш с нея. И яж само храна, която си си донесла сама, освен ако не обичаш сурови ракуни или сурови костенурки.)

Много диви животни се показват през нощта, защото е по - безопасно отколкото през деня. Защо? Заради хората. Хората убиват, затова те се учат да ги избягват и прикритието на нощта е добър начин да се движат незабелязано наоколо. Скунксовите Маймуни знаят това, което е и другата причина да са трудни за откриване. Но се появяват и през деня, когато наблизо няма хора. (Като се замисля, дивите животни знаят, че дори и най-добрите сред хората са опасни за тях, затова ги избягват.)

За всички диви животни намирането на храна е приоритет номер едно. Същото е и при Скунксовите Маймуни. Докато се придвижват наоколо се хранят през цялото време, изяждайки всичко на което се натъкнат.

Виждал съм го да се спуска да преследва заек или друго малко животно. Може да бяга със скорост някъде от около 45 км в час и я развива от спряло положение. Когато просто си ходи, ми се налага почти да тичам, само за да е в полезрението ми. Съвсем спокойно може да измине към 80 км дневно. Когато му се налага да се придвижи до някъде, върви бързо и целеустремено. Все едно е на автопилот и не позволява нищо да го забави.

Така че да знаеш - ако някога те е преследвал Бигфут и не те е хванал, то е защото не е поискал да те хване. Няма начин да го надбягаш, а застанеш ли лице в лице с един от тях, негов си. Няма начин да се измъкнеш, ако реши, че те иска. Най-добре е да застинеш на място и да стоиш спокойно. (Успех в начинанието, между другото, понеже да си „спокоен” ще е последното нещо, което ще ти хрумне…)

Но можеш и да установиш, че съвсем не си толкова изплашена, колкото си мислела, че ще бъдеш.

Можеш да определиш настроението на една Скунксова Маймуна, ако я погледнеш в очите, или да разбереш дали се готви да ти направи нещо - също както и при хората. Очите му разказват история - всичко, което трябва да направиш е да я прочетеш и да я проумееш. Той ще ти покаже директно какво иска да направиш и ако желанието му е да избягаш с писъци в тъмното, по-добре го послушай.

Скоро страхът ти ще се смени със страхопочитание и самото му зърване някъде наоколо ще предизвиква в теб целият спектър от емоции - от страх до усещането, че си в присъствието на нещо старо като вселената. Но в очите му ще съзреш и мъдрост, която ще те остави без дъх, ако самата му миризма вече не го е сторила.


Спомням си онзи поглед в очите от срещата ми с Бигфут в детството… онази страховита дълбочина и присъствие, които ми подсказваха, че гледам интелигентно същество. Онези очи ме накараха да посветя целия си съзнателен живот оттам нататък в търсене на разбиране.


* * * * *

По време на един от по-ранните ни разговори, двамата с Майк обсъждахме случаите на агресия при срещи с Бигфут. Обясних му, че повечето от привидните случаи на „агресия”, за които съм чувала или чела, без значение дали става въпрос за тропане, крясъци, чупене на дървета или хвърляне на предмети по хората, изглежда бяха причинени от човеци - или директно чрез натрапване, или поради дразнещо поведение, а понякога дори само чрез самото им присъствие в гората при определени обстоятелства.

Майк притихна. „Трябва да ти е ясно… Когато говорим за нашия приятел нещата са сериозни. Ако те забележи, вечи си негова. Вече не разполагаш със себе си. Мога да ти разкажа една случка, но няма да ми повярваш.

„Майк” отвърнах внимателно аз, „все още не си ми казал нищо, което наистина да ме изненада.”

Той си пое дълбоко въдух. „Добре. Но не казвай, че не съм те предупредил.

И тогава ми разказа за една трогателна и някак забавна среща, която споделяше отново в писмото си:



Най –важното, което мага да ти кажа е следното:

При никакви обстоятелства не ръчкай Бигфут с пръчка. Не им харесва.

Веднъж бях в много добро и малко игриво настроение, а и бях свикнал с неговото присъствие, затова започнах да правя някои неща, които сега като си помисля, въобще не трябваше да върша.

Той стоеше на големия дънер в лагера ми и ядеше от една кутия с храна, която му бях донесъл. Омиташе я с апетит. Аз седях на другия край на дънера, на около 2,5 метра от него.

Взех една пръчка, дълга някъде към два метра и дебела колкото палеца ми. Откъснах по-малките клончета, но оставих няколко листа в самия и край. Започнах да го гъделичкам по ухото с нея,а той се пазеше все едно от муха. Когато видя, че съм аз, обърна се и изрева с нещо между заплашително изпуфтяване и недоволно ръмжене.

Е, повечето хора биха го приели като предупреждение да спрат да се майтапят, обаче както казах ми беше едно шеговито в онзи ден, затова реших да мина едно ниво по-нагоре и започнах да го ръчкам отсрани с пръчката - не силно, съвсем лекичко, като го попитах: „Какво има, Големи приятелю… май нещо си сърдит днес?” и отново го ръчнах.

Само за един миг той пусна кутията с храната, присегна се, сграбчи пръчката и ме издърпа към себе си. Случи се толкова бързо, че нямаше как да избягам. Само с едно движение на дясната си ръка, ме сграбчи през гърдите, изправи се и с голяма охота ме изхвърли през лодката в потока.

Паднах в средата на водата, на около два метра от лодката. Изправих се, понеже беше само към метър и двадесет и погледнах към брега. Той стоеше на ръба на водата с пръчката в ръка и я размахваше напред-назад, все едно трепе мухи.

Извиках „Защо, да му се не види, направи това, Тъпчо?” той просто си стоеше там с доволна усмивка, като почти се хилеше.

Прецапах до брега и се опитах да се измъкна, но той ме натискаше с пръчката и ме побутваше напред-назад. „Мамка му, това боли! Стига вече! Разбрах ти намека… да не те бутам с пръчка, нали така?”, но всеки път щом се опитах да се изкатеря, той ме ръчкаше и побутваше.

Като заотстъпвах му казах: „Виж, тук има малки алигаторчета и мамчето едва ли е надалеч, затова ме измъкни оттук преди да ме докопа алигаторката.” Не мисля, че му пукаше дали това ще се случи. Само си стоеше там с пръчката. „Добре тогава… Ще използвам супер мозъка си на човек, за да те прецакам…” Замъкнах се до лодката и започнах да се катеря вътре. Тъкмо си сложих ръцете на ръба и се канех да скоча вътре, когато той сграбчи лодката с една ръка и я измъкна на брега.

Не вярвах на очите си. „Защо, по дяволите, направи това?” А той си стоеше там с неговата си пръчка и поглед, който сякаш казваше: „хайде, нещастник, твой ред е.”

Седнах във водата, като само главата ми се подаваше навън. „ОК. Печелиш. Съжалявам… повече няма да те ръчкам с никакви клони”. Той пусна пръчката, върна се при дънера, седна и започна да яде.

Излязох от потока и погледнах лодката си: „Ще ми помогнеш да я върна обратно в реката, нали?”

Той изръмжа, което аз приех за отказ, затова отидох и седнах на дънера, загледан в лодката. Казах : „Яко, човече. Наистина е много яко.” Той измъкна една ябълка от кутията и ми я подаде.

Щом приключи с яденето, се надигна и се отправи към блатото. Аз извиках след него: „Ясно, значи ще трябва съвсем сам да си върна лодката във водата, така ли?”

Той изгрухтя нещо през рамо и продължи да върви.

Струва ми се, че наистина го ядосах, но също и че през онзи ден ние се сприятелихме. Това е един от любимите ми спомени. От друга страна, си беше напомняне за това, колко силен бе той и че аз трябва да съм по-внимателен в негово присъствие. Понякога забравям кой е и се отнасям с него като с домашен любимец. Цялата случка можеше да има съвсем различен край.




Със задълбочаване на нашето приятелство и все повечето неща, които Майк споделяше относно личния си живот и преживяванията си, започнах да разбирам какво нарича „перфектната буря” от обстоятелства, която го е довела до постигането на онова, което много от нас са се опитвали и не са успявали да направят - да имат близки взаимоотношения и да разбират тези същества.

По времето, когато работел при реката и случайно попаднал на следите, Майк преминавал през труден период от живота си. Като всички нас, когато страдаме емоционално, той потърсил утеха там, където могъл да я намери. За Майк това била самотата на блатото. Светът на хората продължавал да го дистанцира и разочарова, докато светът на природата го примамвал. Тук откривал тишина - място, на което да размишлява, в което да избяга и да балансира себе си без натиска на обществото и нуждата да се впише в него. За известно време болката била толкова силна, че Майк прекарвал почти всичкото си време в тресавището и избягвал хората… и живеел като Скунксова Маймуна.

В началото, изплъзващата се сянка, която мълчаливо споделяла неговото уединение, му предоставяла желаната утеха. Предизвикателството да преследва Скунксова Маймуна сред кипарисите била за предпочитане пред това да седи безмълвно и да усеща тежестта на миналото върху себе си. Но колкото по-дълги ставали посещенията му в блатото, толкова повече се задълбочавали разбирането му за съществото и връзката му с него.

Както Майк обясни: „Бях излязъл сред природата поради лични причини, които нямаха нищо общо с намирането на Скунксова Маймуна. И това е разликата между мен и онези, които само вдигат шум. Аз не бях там за да доказвам нищо на никого.

Звучеше логично. Този човек на практика живееше в тресавището, нямаше почти нищо за губене, беше се кажи-речи „развел” с хората и се беше преместил да живее в задния двор на Скунксовата Маймуна. Не беше воден от конкретна визия за нещата, освен от чисто любопитство и беше развил отношения с едно същество, които в последствие щяха да се превърнат в нещо като приятелство… и правейки това, беше излекувал себе си. И нямал намерение да разказва на никого за това, понеже последното, което искал да направи е да навлече беда на спътника, който бил с него през един от най-тежките моменти в живота му.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
10
Не просто външност


Като се върна назад към момента, в който започнаха нашите редовни срещи, се сещам – той ми позволяваше да му нося храна, но не идваше да си я вземе, докато не се отдръпна на прилично разстояние. Това беше по времето, когато още го проучвах.

Бях оствил малко храна на мястото, където слънцето успяваше да пробие през дърветата и земята бе по-суха отколкото наоколо. Това бе единственото място, където растяха борове, а игличките им се бяха посипали като килим. Той сядаше и ядеше. Понякога, след като се нахрани, полягваше на игличките и спеше.

Един път, докато спеше вече повече от час, а аз се разхождах наблизо да видя какво още се навърта наоколо, забелязах някакво движение на север и се опитах да разбера на какво се дължи.

Ловци.

Бяха ловци - четирима, придвижваха се насам през блатото. И четиримата имаха пушки и вървяха право към мястото, на което спеше Големият Приятел. Това не беше никак добре… Ако попаднеха на него, със сигурност щяха да го застрелят.

Погледнах натам, където спеше Бигфут и го видях да коленичи зад едни храсти и да наблюдава приближаващите се ловци. Някак си беше разбрал, че са там и се криеше, за да наблюдава какво ще направят. Нямам идея дали ги бе чул или подушил, но знаеше, че идват и беше в готовност. Всичко се случваше точно пред очите ми.

Чаках да видя какво ще направи. Напълних пушката си със сачми, възнамерявайки да му окажа помощ, ако му потрябва. Нямах намерение да застрелвам никого… просто щях да се целя наоколо, за да отклоня вниманието им от Скунксовта Маймуна, а също и да им осигуря време да се измъкнат.

Онова, което той направи обаче, беше толкова яко, че ме разсмя. Той просто отстъпи встрани и ги остави да преминат покрай него. Движеше се толкова бързо, приведен към земята, че приличаше повече на мечка, отколкото на Скунксова Маймуна. Пълзеше по земята и се прикриваше в храсталака на около 200 метра от мястото, на което бе спал. Чакаше ги да го подминат, скрит в храстите. Те така и не разбраха, че е там.

След като отминаха, той тръгна бързо в другата посока, като поглеждаше през рамо от време на време. Смятах, че ще побегне от тях, но той направи онова, което бих направил и аз. Скри се и ги остави да преминат покрай него, а после тръгна в посоката, от която бяха дошли. Това беше умен ход от негова страна и ми показа, че в действителност е повече от самата си външност.

Той знаеше, че са опасни, затова се отдалечи от тях възможно най-бързо. Наблюдавах го докато мога и изведнъж той изчезна като кълбо дим. Не го видях повече от месец след това.

Ловците носеха камуфлажни костюми и в началото ми беше трудно да ги различа. Но не и на него. Него не можаха да го излъжат. Той ги видя като идват, а те така и не разбраха за него.


И ето го отново Майк – другаря на Бигфут, който наблюдаваше хората в тресавищвто не с очите на човек, а с тези на Скунксова Маймуна. Адаптивното поведение, на което беше станал свидетел, подсказваше интелект. И бе напълно очаквано. Как иначе нещо би могло да се изплъзва на хората толкова време, освен ако не го правеше наистина много добре? Да тръгне в посоката, от която бяха дошли не само гарантираше, че няма отново да се натъкне на тях, но и увеличаваше два пъти разстоянието помежу им.

Но имаше нещо друго в тази случка, което ме порази: Винаги ни казват да не храним дивите животни, защото с времето привикват с хората и започват да се приближават до тях без страх и предпазливост, в търсене на следващата дажба. Някои черни мечки с проблемно поведение се налага да бъдат хванати и преместени в ново местообитание, понеже са привикнали да бъдат хранени от туристи или дружелюбни съседи, ако живеят в някой селски район. Но очевидно Скунксовата Маймуна много добре е разбирала разликата между Майк и останалите хора. Вместо да се доближи до ловците, за да търси храна, Бигфут се скрил, а после избягал.

Наближавах края на тази невероятна история. Докато четях как Майк описва онова, което според него са съвсем обичайни подробности от поведението на Скунксовата Маймуна, не можах да не се ухиля. Когато се сетя за онези, които са прекарали толкова много години, разпитвайки свидетел след свидетел за наблюденията им на пресичащи пътя Бигфут, си представям подозрението върху лицата на въпросните учени, ако чуят за подробности като тези. Дали ще повярват?

За ирония, вероятно няма.



Хората са разказвали за случаи, в които Бигфут ги наблюдава, наднича през прозорците, разхожда се на верандата им, следи ги от гората, докато работят на полето или секат дърва. Те са любопитни да научат повече за нас. Съвсем естествено е да искат това.

Виждал съм го да следва лодка надолу по течението. Мъжете в нея ловяха риба и нямаха дори бегла представа, че ги наблюдават.

Виждал съм го също така да се катери по баржите, които местните ловци и рибари връзват по брега. (Това са закрити лодки, които не разполагат с двигател и трябва да бъдат теглени – думата е стара и няма да я чуете да се използва много, освен от някой стар местен жител). Та, Бигфут се качва на тези баржи, разглежда какво има на борда и наднича през прозорците. А някои баржи са толкова малки, че почти ги обръща, докато се качва на борда. Веднъж развърза едната от дървото, за което я бяха вързали и ми се наложи да търча да взимам моята лодка, че да ходя да я връзвам обратно.

Той плува много добре. Върви по дъното, докато вече не го достига , а после преплува като куче останалата част от разстоянието. Не му отнема много да пресече реката.

Мирише по-добре, когато изсъхне и козината му е по-червеникава… може би след като падне мръсотията се показва истинския му цвят. Освен това съм забелязал, че когато вали, водата, която се стича от него, е черна от калта и прахоляка.

Пъвият път, когато ми позволи да го докосна, беше по ръката. Стори ми се груба, като парче стара кожа - мека и здрава. След това прокарах ръката си по козината по неговата ръка. Беше спластена и боцкаше, както се случва с косата , когато не се мие. После си помирисах ръката и не миришеше по-лошо, отколкото ако галиш куче. Смятах, че ще вони, но не беше така и това ме наведе на някои размисли относно миризмата му… Чудя се дали няма някакви жлези, които да секретират определен вид миризма, примерно за да привличат партньори, понеже на моменти наистина не мирише толкова лошо.

Бигфут обича да лежи на слънце, докато не му стане горещо, после отива на сянка да се охлади и така повтаря отново и отново. Аз му викам… Соларно наместване. Не знам защо го прави, но като дете и аз правех същото – лежах на слънце. Е, не за да правя тен, а защото ми беше приятно. Вероятно в мен има нещо от Скунксовите Маймуни. Дали пък да не разтръскам родословното си дърво и да видя дали оттам няма да изпадне някоя Сунксова Маймуна.


Почти бях приключила с четенето. Чувствах се странно… някак дълбоко удовлетворена, но и същевременно разочарована. Толкова много въпроси оставаха без отговор… и тогава нещо привлече погледа ми и ми показа, че все още не бях чула дори половината от историята…

Има и други.

Те не ми позволяват да ги доближа, но аз ги виждам да се разхождат наоколо, а те пък не идват в лагера ми. Знам обаче, че нощем идват и ме наглеждат. Чувам ги да обикалят, но ако тръгна към тях, бягат. Ако разполагам с време, ще ги приобщя. Тогава ще ми се наложи да купувам доста храна.

От време на време някой от тях хвърля нещо по мен, а аз ставам и извиквам „Хей, стига с тия глупости!”

Една нощ се замислих за следното: Наблюдавала ли си хора в зоологическа градина? Те отиват до някоя клетка, обаче животното си лежи, а те искат да го видят да прави нещо… затова му подхвърлят някой фъстък или нещо друго, за да го накарат да се размърда. Хората искат зрелища, а спящият лъв или алигатор не са голяма атракция.

Дали пък не хвърляха разни неща по мен, за да ме накарат да се размърдам за тяхно забавление. Не бих се изненадал ни най-малко… те толкова приличат на нас.



Картинките не са част от книгата


Ще откриеш, че както ние искаме да ги опознаем, така и те искат да опознаят нас и с течение на времето, ако хората им позволят да съществуват и спрат да ги преследват из горите, те ще се разкрият пред определени хора, на които могат да вярват. Няма да се приближат до вас, ако ги преследвате. Ако гоните нещо, това само ще го накара все повече да не ви се доверява. В дивата природа има правило, че ако те преследват и те хванат, ще те убият – и това само по себе си ще те накара да бягаш по-бързо. Така че, ако си Скунксова Маймуна и те преследват хиляда хилчовци, които искат да те снимат… тогава какво ще правиш? Не знаят, че искаш само да ги снимаш. Те смятат, че искаш да им навредиш, затова бягат от теб.

Единственият начин да намериш Скунксова Маймуна е да я оставиш тя да те намери. Те разбират дали ще им създаваш проблеми или не. (Който го е страх от мечка, не ходи в гората, нали?) Не влизаt в рокерски бар, ако не караш мотор, нали? И защо? Защото може да ти наритат задника. Ето защо се крият, ако ги преследваш. Знаят, че ще им създадеш неприятности. И колкото повече хората ги преследват, все по-малко те ще ни се доверяват и ще отнеме много повече време да се осъществи контактът, който имам аз с Големия Приятел.

Оставях го да се убеди, че не съм заплаха за него; позволявах му да разбира кога съм наблизо, оставях го да ме доближава, но всичко това се случи след като четири години го преследвах из блатото без да стигна до никъде. И един ден ме осени - да го оставя да дойде при мен, ако иска. И една година по-късно той го направи. Наблюдавал ме е дълго преди аз въобще да го зърна дори отдалеч. Насочех ли фотоапарат към него, се покриваше и побесняваше. За него всичко, което не е естествено, е заплаха.

Така че сега съм на етап, в който искам да го защитя и да прокарам закони за неговата и на вида му закрила от хората, които искат да ги убият. Нужно е да докажа, че съществуват, но за да направя това ще трябва да ги изложа на опасност. Проклет да съм, ако го направя, проклет да съм и ако не го направя. Ако кажа къде е, хората ще дойдат и знаеш какво ще се случи… като да оставиш педофил в забавачница. Така че, какво да правя? Да поема риска и да го разкрия? Той ще бъде застрашеният… не аз. Е, с какво право да му причиня такова нещо? Би ли изложила собственото си дете на риск, само за да докажеш, че си права или би направила каквото е най-добро за детето ти?

През годините Бигфут е имал много близки срещи с ловци и съм забелязал, че когато в блатото има хора, той не ходи по пътеките. Често е някъде встрани и избира места, на които повечето от нас не биха отишли. Хората винаги избират лесния начин и следват отъпканото , затова не откриват много следи. Бигфут се отклонява от пътя си, за да остане скрит, като винаги избира пътеките, които още не са прокарани.

Повечето учени не биха нагазили до *ъз в блатото, нито дори до колене. Те се страхуват от тресавища, от гори и от онова, което броди из тях. Голяма част от тях са просто живеещи в кутийки кльощавелковци, които не биха открили Скунксова Маймуна, дори и да живееше в собствения им заден двор. Знам че звучи кофти, но проблемът е в тях, а те не го забелязват. Всички трябва да спрат да ги преследват, да се кротнат и да чакат. Те ще те намерят, ако сметнат че си заслужаваш.

Ако не си добър човек и излъчваш лоши вибрации, Бигфут ще ги прихване и единственото, което ще видиш от него, ще е мястото, на което е бил. Искам да кажа , че ако срещнеш някого и той те кара да се чувстваш неприятно, най-вероятно ще се отдръпнеш от него възможно най-бързо, за да защитиш себе си и семейството си. Дивите хора постъпват по същия начин. Те знаят какво има в сърцето ти и ако те усетят като заплаха или ще си тръгнат, или ще те прогонят. Ако имат малки, ще те прогонят. Ако някой от тях е болен или има друг проблем, ще те прогонят.

Те не изоставят болните или ранените. Те остават и защитават членовете на семейството си. Грижат се за своите.

Вярвам дори без капка съмнение, че ако убиеш или нараниш един от тях и той не е сам, другите ще те нападнат и ще убият жалката ти особа. И ще си заслужил всичко, което ти направят. И да, аз ще съм на тяхна страна. Те са благородно племе и заслужават уважение.

Научих много за себе си и бях принуден да погледна надълбоко в човека, който бях. През времето прекарано с него, пораснах и придобих знания, които не можеш да научиш от книгите. Приличат много на Индианците преди белите глупаци да дойдат и да ги изтребят заради земите им. Те се хранели от земята и взимали само толкова, колкото им било нужно да живеят, като били благодарни за нещата, която тя им давала. Обичали силно и уважавали всички неща, които споделяли земята с тях. Били благородни хора и аз им отдавам най-голяма почит… Можехме да научим толкова много за нашия свят, но понеже сме тъпи бели хора, избираме да заграбим онова, което не е наше и да го унищожим. И ще направим същото и с дивите хора. Ще ги намерим и ще ги избием или пък ще ги сложим в клетка - всичко в името на науката и парите.

Чак когато останат само двама, ще решим, че си заслужава да ги спасим. Но ще е твърде късно.


Облегнах се на стола си зашеметена. Майк си нямаше и на идея какъв подарък ми бе направил току-що. Всеки разказ, всяко изречение, всеки детайл, ако бяха верни, ми предоставяше повече информация, отколкото бях успяла да натрупам през всичките години на изследвания. Гледах в една точка дълго време, смилайки всичко, което току-що бях прочела.

Истина ли беше?

Вътрешният ми глас казваше, че да.

Но разбира се умът ми все още отказваше да вземе решение по въпроса и аз му го позволявах. Много е важно, особено когато уликите ти граничат с измислици, да не изгубваш обективност. Въпреки това, без значение каква сензация представляваше всичко, нямаше нито една причина да се съмнявам в разказа на Майк, просто защото той не ми бе предоставил такава. Връщайки се назад, погледнах обективно на цялата картинка - подробностите от неговите срещи; цялостното му наблюдение на външността и поведението на съществото; онова, което бях научила за Майк като човек; начинът му на споделяне на информацията (първо на порции, а сега…). И след прочитането на всичко това, така и не намерих никакви противоречия.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
11
Ако от скунксова маймуна


През втората половина на октомври нашите телефонни разговори продължиха, вече по-често. Бяхме достигнали чувствителен етап в отношенията си: Разбирах, че Майк, който бе споделил с мен толкова лични подробности от срещите си с Бигфут, изпитва смесени чувства. Преливах от въпроси, но внимавах да не го претоварвам. Питах предпазливо, а той отговаряше по същия начин. Като цяло продължих да слушам, а Майк оставих да говори.

Когато започнахме да разговаряме за първи път през септември, Майк спомена накратко, че ще се върне в лагера си за Деня на Благодарността. По-рано бяхме водили няколко разговора относно доказателствата и защитата на Бигфут, за това как той ще занесе фотоапарат в блатото, за да се опита да се сдобие с физически улики и да документира на запис тяхното събиране. Сега той отново спомена за отиването си там в края на ноември и ние започнахме да обсъждаме логистичната страна на нещата. Майк изрази необходимостта да си купи фотокамера, понеже единствената, с която разполагаше, бе изгоряла по-рано в един пожар.

„Можеш ли да ме насочиш?” Попита ме, „Каква камера да избера?”

След известен размисъл, реших да му препоръчам ръчна камера Sony. Имах такава, стар модел TRV-310. За нея бях платила от скъпо пре-скъпо преди около десет години и все още си работеше страхотно, и я използвах редовно като ходех на проучвания. Имаше режим за нощни снимки – настройка, при която можеш да включиш инфрачервена лампа и която позволява на потребителя да „вижда” в тъмното. Снимките направени в този режим изглеждат малко на петна и са леко зеленикави, но напълно биха разсеяли притесненията на Майк относно слабата светлина под дебелата пелена от листа на дърветата в тресавището. Казах му, че може да си вземе една такава втора употр*ба за около $200 в EBay. Понеже не знаех как е с финансите, а не ми беше удобно да питам, реших, че това решение е добро при всички случаи.

„Какво ти е необходимо”, попита Майк, „за да докажеш Бигфут без да го убиваш?”

Бяхме се върнали на първия си разговор. Отговорих му бавно, като се връщах назад към всички моменти, в които сме обсъждали въпроса. „Предполагам, че ДНК. Ако успееш да го накараш да оближе някоя чиния, слюнката ще може да се изследва. Но струва ми се чинията първо трябва да бъде дезинфекцирана, да се държи с ръкавици, както когато я вадиш, така и когато я прибираш и да се сложи в пликче, което да се запечата. Ако успееш да запишеш на лента как облизва чинията и как после я прибираш, видео уликата ще окаже много добър коз при доказване резултатите от теста, в случай че се установи „примат с неизвестен произход”.

Сетих се и за нещо друго. „Освен слюнка, козина също би свършила работа. Ако можеш да вземеш малко козина…дали ще ти позволи да го срешеш?”

Майк изхърка. Приех това за „не”. „Какво ще кажеш за мухоловките-ленти?” попитах го аз. „Дали можеш да увиеш парче плод в такава лента и да го подхвърлиш към него. Вероятно ще успее да изскубне козина, ако се повърти из ръцете му.”

„Бих могъл просто да хвърля мухоловката към него” каза Майк. Опитах се да си го представя това и просто не знаех какво да кажа. „Хм, това може и да свърши работа” отговорих му, като отново му споменах за пърхута и раничките…

Направих всичко възможно да отговоря на въпросите му, но не насилвах нещата и макар че имах някои идеи, не бях съвсем сигурна какво ще правим с уликите, в случай че се сдобием с такива. Знаех, че ще се наложи да бъдат направени независими изследвания от лаборатория, която е безпристрастна и която вероятно не знае защо прави тези изследвания. Качествените видео доказателства щяха да свършат добра работа, когато се наложи да се подкрепят резултатите с печат„неизвестен вид”. Въпросът беше какво трябва да се направи с тези резултати, като в този случай хубавият видео материал би представлявал голяма заплаха. Да съберем в екип група учени? И да ги накараме да подпишат споразумение за конфиденциалност на информацията преди това? И как ще се случат нещата? Да ги помолим да си напишат научните трудове, да го класифицират, да анализират видеото и по някакъв начин да придвижим това към законодателните органи, като се опитаме да прокараме закон преди обществеността да е разбрала, че сезонът за лов на Големите Приятели е открит?

Въпреки това реших, че за Майк е по-добре да се опита да вземе каквото може, докато има тази възможност, а ако вече разполагаме с метериал под ръка, ще можем да се тревожим за това как конкретно да се разпореждаме с него чак след това.

„Би било чудесно, ако успееш да заснемеш ясно стъпалата, ръцете и лицето му”, казах аз. „Снимки или отливки от следи също би било добре.” Смятах, че стъпалата му са от особено значение. Д-р Джеф Мелдръм, професор по антропология от Държавния Университет на Айдахо, вече разполагаше с колекция от над 200 отливки. Ако се съгласеше да изучи следите, както и снимки на стъпалата, които са ги оставили, това би се ползвало от подкрепата на огромна база от данни - отливките на следи, които вече са натрупани и подробно изучени от застъпници на Бигфут сред научните среди.

„Ако само можеш да нагласиш друга камера, която да снима как ти снимаш него”, предложих аз. „Това също ще свърши добра работа”. Знаех, че устите на критиците, които биха извикали „Имама!”, щяха да бъдат затворени, когато видят доказателства заснети от първо лице. „Ето, накратко, как да го направиш”, продължих аз. „Ще нагласиш една камера в края на лагера, която да заснема целия лагер. Гледай да го хванеш с чинията, как му хвърляш мухоловката или каквото и да е. А после взимаш другата камера, скрита някъде в скута ти или под якето, нещо такова и го снимаш…”

Още докато го произнасях звучеше нелепо. Но по-добро не можех да измисля. Припомни ми за всички мейли, които съм получавала през годините от хора, които твърдят: „Лесно е, взимаш една пушка с упояващи стрелички, качваш се в един хеликоптер…” Лесно на теория - но не и на практика.

Не хранех много надежда. Не че не вярвах, че Майк поддържа достатъчно близки отношения със съществото, че да не може да вземе доказателствата. Просто се опитвах да си го представя седнал насред блатото да върши всички онези странни неща, а също и Скунксовата му маймуна, която стои там и безропотно приема всичко. Просто не звучеше правдоподобно. Това, с което Майк щеше да се сблъска не беше някой неодушевен предмет. Това беше едно голямо диво същество, вероятно и опасно, в случай че бъде ядосано.

Което ме накара да се замисля за нещо друго. „Относно инфрачервеното заснемане…” казах му.

„Какво за него?” попита той.

Има предположения, че те могат да виждат тази светлина. В случай че си вземеш камера с инфрачервено заснемане, използвай я внимателно и пестеливо.” Изпратих на Майк няколко линка за използвани камери Sony в EBay.

След няколко дни получих отговор от него по ел. поща.

Имам нужда да спра за малко… Ще се свържа с теб когато мога.

Имах чувството, че Майк е малко съкрушен. Аз се бях постарала само да си седя удобно и да го оставя да води разговора, но знаех, че за него нищо от случващото се не беше лесно. Най-накрая беше проговорил относно преживявания, които имаше от години, но за които не бе разказвал на никого, а в момента дори обсъждахме и да стигне с една стъпка по- нататък. Нямах нищо против да му предоставя пространството, от което имаше нужда.

* * * * *

Не поддържахме контакт около седмица, а през този период един мой приятел-изследовател от Тексас ми се обади. Разговаряхме относно следа, която му бях предоставила по-рано и това докъде беше стигнал с проследяването и, а някак си в процеса на разговора той започна да имитира Джордж Буш. Удивих се колко добре му се получаваше. „Няма ли да бъде смешно” попитах го, „ако стария У. беше изследовател на Бигфут и провеждаше интервю с Елвис като очевидец?”

И скоро разбрах сама. Изпрати ми клип, в който той е Джорд Уокър Буш и взима показания от Елвис. Имитациите му бяха невероятно точни. Бяха ми забавни… и взех, че ги пуснах в YouTube и блога.

Изследването на Бигфут си е сериозно, но и разочароващо занимание, затова понякога майтапите помагат да го понесеш по-леко. Клипчето представляваше изключително сполучлива гласова имитация на Джордж У., в ролята на изследовател, разпитващ Елвис, който бил забелязал Саскуоч на верандата си, открил следи от стъпки „навсякъде покрай Кади-то си” и целия бил „разтърсен”. В клипчето моят приятел правеше завоалирана препратка към Дик Чейни и епизода с лова на пъдпъдъци, в който Дик Чейни застрелва погрешка мъж, като казва (в ролята на Дордж Уокър): „ Имам си един човек..хаха… много го бива с пушката. Работил съм с него доста време. Ще го пратя там навън да видим дали пък няма да изплаши това нещо, каквото и да е то…” Толкова се забавлявах със способностите на моя приятел да имитира тези образи, че напълно пренебрегнах препратката с оръжието.

Скоро след това Майк се свърза с мен.

Може би ти и този тъп клоун си мислите, че е много забавно да си правите майтап как пращате някого с пушка да преследва Бигфут. На мен изобщо не ми е смешно. Едно е да носиш пушка, за да се защититаваш, а съвсем друго, за да убиваш Бигфут с него. Сгреших, че се свързах с теб. Мисля, че си добър човек, но си твърде близка с онези, от които искам да го защитя. Съжалявам, че историята се разви по този начин, но има твърде много неща, изложени на риск, а аз не знам на кого мога да се доверя. И като споменах доверие: Как бих могъл да се доверя на някого, който се шегува, че ще убие Бигфут и публикува подобни тъпотии? Не мога да си позволя да рискувам живота на приятеля си. Поне това му дължа. Ще ти изпратя негова снимка и когато го погледнеш в очите, надявам се ще видиш онова, което виждам аз и ще проумееш защо изпитвам тези чувства. С изключение на това, повече няма да поддържам връзка с теб. Благодаря, че ме изслуша. За мен беше удоволствие да разговарям с теб.

И както казваме в блатото… до помирисване.

Майк и Големия Приятел


От мейла на Майк ми се зави свят. Въобще не бях и помисляла за усложненията, които шегата може да довлече със себе си. Опитах се да му се обадя, но той не отговаряше.

Отговорих му със следния мейл:

Тази сутрин ти оставих съобщение, но имам нужда да ти го напиша. В момента съм доста разстроена.

Никога, нито дори за един момент не съм и помисляла, че тази шега ще бъде приета по този начин. Онази препратка към „човека с пушка” се отнасяше индиректно към Дик Чейни и инцидента по време на лов (от гледната точка на Джорж Буш. Това си беше голяма новина, която стоеше в основата на доста поличтически вицове по време на мандата на Буш.) Веднага щом я чух, схванах шегата - за това, че се отнася до Дик Чейни а също и майтапа, че вицепрезидентът обикаля наоколо и стреля по хората - а не, че някой насериозно се готви да застреля или рани Бигфут.

Никога не ми е хрумвало, че някой би си помислил дори за момент, че възнамерявам да навредя на тези същества по какъвто и да е начин - всеки , който ме познава, може да ти го каже. Размишлявайки върху това, ми се струва, че шегата може да не е разбрана правилно и се ужасявам като си помисля, че на някой може да му хрумне, че съм такава. Поради тази причина, поставих предупреждение във видеото в You Tube.

Въпросният изследовател е един от най-приятните хора, които познавам и също като мен въобще не проявява интерес към стрелбата по Бигфут. Това си беше политически хумор. Просто един ден ми разиграваше етюди по телефона и аз го попитах как ли ще звучи ако Джордж Буш, в ролята на Бигфут учен, проведе разпит на Елвис, който пък е в ролята на очевидец на Бигфут. И това беше неговата версия.

Разбирам, че защитаваш приятеля си. АЗ СЪЩО ГО ПРАВЯ. Посветих две десетилетия, вършейки каквото е по силите ми за да ги разбера и защитя и нямам никаква идея какво повече бих могла да направя, за да те накарам да проумееш това. Болно ми е, като си помисля, че някой, който и да е, би си изградил толкова лошо мнение за мен и намеренията ми, при положение, че те са и винаги са били най-чисти, що се отнася до безопасността на Големите Приятели.

Съжалявам, че си ме разбрал погрешно. Нямах намерение да обиждам никого или да оправдавам нечие деструктивно поведение – той просто се проявяваше като шегаджията, който си е.

Оутъм


В отговор Майк ми написа:

Ясно, разбрах и пак не ми е смешно… Трябва да разбереш, че светът, от който идвам, е напълно различен от твоя. Там, откъдето съм, няма цветя и рози. Не ти се сърдя.. все пак си само човешко същество и не би трябвало да те преценявам по същите стандарти както Бигфут. В случай, че искаш да разбереш откъде съм, кликни върху интернет документа. Там съм ти описал накратко живота си. Много вероятно е да избягаш с писъци или нещо такова, когато го прочетеш и не бих те обвинил, ако го направиш. Там ще разбереш защо ми е толкова трудно да се доверявам на хората.

Кликнах върху документа, прочетох. И разбрах.

Майк беше написал няколко страници за живота си и за нещата, които му се бяха случили в миналото. И изведнъж, причините за неговото желание да избяга от света и да се отправи към блатото ми се изясниха: този човек беше изстрадал повече нещастия, при това не по негова вина, отколкото на някого въобще му се полагаше. Точно тогава осъзнах не само защо не успява да се довери на никого, но и защо отношенията му с Големия Приятел значеха толкова много за него. Той е бил с единия крак в ада - и неговият приятел му бе помогнал да се измъкне оттам.

И тогава осъзнах, че отношенията ни с Майк - недоверчивия, кисел Майк с голямото сърце, не са по-различни от техните отношения с Големия Приятел. Границата беше тънка, недоразуменията просто бяха гарантирани, щом се бях захванала със загадка обвита в мистерия, а най-доброто, което можех да направя, бе да оставя другия да контролира ситуацията.

Моят отговор беше:

Прочетох каквото си публикувал и страдам за теб.

Иронията тук е, че дружбата ми с теб не е по-различна от твоята дружба с него. Става въпрос за едно и също нещо - да се сприятелиш и да се грижиш за някого, на когото не му е лесно да се доверява. Но и ти си допускал грешки, също като мен… иначе нямаше да те изхвърли в потока, затова че си го боднал с пръчка, нали? Разликата е, че той не е тръгнал да си ходи завинаги, оставяйки те с озадачено изражение, като обезсмисли всичкото време, през което си се грижил за него и си се опитвал да го разбереш.

На второ място съм изследовател . На първо – приятел. Така усещам нещата спрямо теб, така ги усещам и спрямо Големите Приятели. Винаги съм била, и винаги ще бъда.

А също, по ирония на съдбата, ако седнеш да разговаряш с него, предполагам, че разговорът ще протече по същия начин, като този, който предстои да водим с теб.

На този свят съществуват хора, на които можеш да се довериш и такива, на които не можеш. Хората, дори и онези, на които МОЖЕШ да се довериш, рядко ще са „безупречни” в твоите очи, вероятно защото идваш от място, което на тях им е трудно да проумеят. Но това, на кого все пак ще избереш да се довериш, ще определи съдбата ти, защото без значение дали ти харесва или не, всички ние съществуваме едновременно на тази планета и е неизбежно да се сблъскаш и с другите в определен момент. Има хора, които искрено ЩЕ се заинтересуват от теб, такива, които ГИ е грижа. Това са онези, които заслужават твоето търпение, понеже вярата в хората се отблагодарява - също както искреното приятелство или когато те даряват с истинска обич. Тъпчо!

Оутъм


Майк ми отговори с типичното за него чувство за хумор:

Цял ден мислих за теб и се чувствах като нищожество. Все едно бях скъсал с най-готиното си гадже: не онази с косматите краката и татуировката… другата, с мръсния врат и спластената коса. Кофти ми е, че ми лъсна задника… ти не заслужаваш да се отнасят с теб така и да, аз съм един Тъпчо. Струва ми се, че на него му бях повече ядосан, отколкото на теб - не харесвам изследователи на Бигфут и никога няма да ги харесвам и когато чуя да се споменават Бигфут и оръжия в едно и също изречение, ми идва да наритам нечий задник със силата на Скунксова Маймуна.

Не искам да страдаш заради мен - не затова ти написах онези неща. Просто исках да си наясно с какво си имаш работа и да разбереш защо върша някои от нещата, които върша. И защо се чувствам по определен начин спрямо конкретни неща, и защо не вярвам на хората и почти никога не им давам втори шанс. Що се отнася до Големия Приятел, вече знам какво ще направя, така че да защитя него и себе си, а също и да позволя на хората да го опознаят. И когато започнат да правят това, хората ще го заобичат и ще поискат да бъде защитен. Не е най-великият план, но е единственият, който имам, така че мисля да опитам.

Майк


PS. Тази песен я написах специално за теб. Изпълнява се с мелодията на песента на Джо Стампли „Do you ever Fool Around”...

Какво подаряваш на момиче, което си има всичко?
Дали бижута или модерни неща?
Да ви кажа ли аз какво правя…
Винаги и нося ако от Скунксова Маймуна,
Да, нося и ако от Скунксова Маймуна
Опаковам го специално за теб
И когато прителките те попитат
„Какво ти подари?” Усмихни се и кажи:
„Една торба с лайна от Скунксова Маймуна!”
Да, подарявам и ако от Скунксова Маймуна
Само най-доброто за теб…

…Още не съм я довършил.


Аз му написах:

Ще се пръсна от смях, Тъпако.

Само ми кажи дали мога да ти помогна с нещо. Каквото и да е. Сериозно. Не само относно Големия Приятел. С радост ще те изслушам или каквото и да е друго.

Така правят приятелите.

И ако не ти е важно, предпочитам да не ми изпращаш никакво ако от Скунксова Маймуна.

Важното е, че имаш желание.


Успяхме да преминем през това. Някак. Защото така правят приятелите.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
12
Завръщане в блатото


„Наричам го Енох” каза ми Майк.”

„Защо?” попитах аз.

„Заради звука, който издава непрекъснато. „И-нок. И-нок” изимитира го той с хриптящ глас.


* * *






Майк се захвана със задачата доста насериозно. Беше ходил до града и купил шест камери за дивеч, а също така следеше обявите за ръчните камери Sony в региона. Изминаваше и втората седмица на ноември и той направи едно опознавателно пътуване до блатото.

Получих имейл от него на 15-ти, неделя.

Има една друга река, където съм виждал следи, които последвах около 30 км на север. Взех камерите за да проверя дали няма и други същества, отиващи нагоре или надолу по реката. Нагласих камерите и ще ги оставя да снимат, докато не се върна там следващата седмица.

Блатото преля… лагерът е залят с вода до коленете. Има много змии… нещата не са никак добре. Ако водата скоро не се оттече, той няма да се появи. Ще го потърся из боровите гори. Сред тях има едно място, на което обича да ходи. Струва ми се, че се навърта наоколо, понеже прикритията за наблюдение на дивеча в района биват събаряни. Ако е там, ще ме намери. Търся някакви знаци за присъствие, но без резултат… всичко е под вода. Май затова му викат блато.

Сега карам лодката по местата, върху които преди се разхождахме. Бурята от миналата седмица наистина изсипа доста вода.

Просто реших да ти пиша как вървят нещата. Не мога да ти се обадя… Получих лоша инфекция и в двете уши и сега не чувам нищо. Докторката каза, че много късно съм отишъл при нея и че хич не е добре, така че ще отнеме известно време докато се оправя. Не би трябвало днес да съм тук навън, но исках да проверя нещата , пък и имах нужда да се измъкна.

Плавам надолу по реката и ти пиша, опитвам се да разбера докъде имам покритие на картата… три чертички и намаля. Не би ти харесало да си тук днес – има много змии по дърветата и вода.

Ще се върна на 25-ти. Може дотогава нещата да са по-добре и да започна да чувам по малко. В момента не чувам нищо. Едва чувам, че моторът на лодката работи. Досега не е ставало толкова зле. По обед трябва да се отправя назад - пътят е дълъг, а аз не се чувствам много добре и искам да се прибера и да поспя.

До помирисване, Оутъмгаторе…

Майк




Сюрреалистично. Само така мога да опиша чувството да получа имейл от Майк, който описва пътуването си надолу по реката в блатото в реално време. Технологиите са нещо удивително, помислих си аз. Но и нещо повече – те действително показваха разликата между „пущинака” във Флорида и този в Орегон и начинът, по който хората са се намесили в живота на Големите Приятели там. Ако си бях в родния щат, в задния двор на някой Бигфут, нямаше да има сигнал на няколко мили разстояние.

Няколко дена по-късно, когато се върна в цивилизацията, Майк ми писа отново:



Взех си лаптопа в блатото да видя дали ще имам сигнал. В блатото няма, но в реката има. Опитвам се да разбера как да ти изпратя снимки на Големия Приятел в реално време. Мога да го направя на речния нанос, но ще трябва да е нощно време, за да не ни види никой, а не знам дали ще се получи.

Замисълът ми беше да имам живо излъчване по интернет и хората да се логват и да гледат Големия Приятел наживо, стига той да стои на едно място. Струва ми се, че така е по-добре, отколкото да им кажа къде е, а и те ще виждат на живо, каквото и аз. Само си помисли колко много хора по целия свят ще го гледат… Мислиш ли, че това ще им е достатъчно като доказателство? В компютърния сервиз вече работят по въпроса. Ще похарча доста пари, но ако се получи, ще си заслужава. Какво мислиш, че ще се случи, ако успея?

Продължавай да четеш документите… може някой път да ти разкажа останалата част от историята. Все още ми е смешно като се сетя за това. Целият разказ е написан в един друг файл, но се страхувам да ти го покажа… Може би ще се случи след като се срещнеш с Големия Приятел и вече разполагам с доказателства за потвърждение.

До помирисване, Оутъм гаторе




Измина една седмица, през която Майк се приготвяше за пътуването си. Той успя да се снабди с използвана камера Sony. Много мислих за нещата, които могат да се случат по време на Празника на благодарността.

Смешното беше, че на мен въобще ни ми трябваше доказателство. Искаше ми се да подкрепя желанието на Майк да се опита да докаже съществуването на Бигфут и да направя всичко по силите си, за да разбера дали това доказателство може да се използва да се защитят съществата. Много исках да видя снимка, само за да я съпоставя с образа, който се беше отпечатъл в съзнанието ми като дете и да изуча, вече с погледа на зрял човек, тази дива фигура, за да затвърдя като реалност детския си спомен. Но колкото повече говорехме за това, толкова по-малко сигурна бях, че едно доказателство би могло да послужи в защита на съществата.

Струваше ми се, че Майк се кани да отвори Кутията на Пандора. Онова, което всъщност не разбирах е, че в действителност Майк беше решен да докаже съществуването му на мен.

Знаех, че Майк ще тръгне в сряда следобед след работа и не очаквах никакви новини от него до следващата седмица. Но после си спомних, че можеше ту да има, ту да няма връзка докато е там, стига да се намира в реката. Погледнах нашия онлайн документ. Разбира се… беше писал. Нямах представа, че възнамерява да си води дневник.

След пауза за петдневна почивка, Майк отново навлезе в тресавището... и, за пръв път, имаше план за изпълване.



Сряда 25.11.2009

Тръгнах си от работа в 15.00. Лодката е вече прикачена към камиона, натоварена и готова за тръгване. Вали, а ми предстои дълго шофиране.

Стигнах до рампата за лодките в 22.00… закъснявам. Наложи ми се да се отбия до [името на другата река] и да взема скритите камери, които бях заложил преди седмица. На тях няма нищо освен елени, една мечка, ракуни, хлапета на ATV-та и ловци…няма Големи Приятели, нито Големи Приятелки.

Пуснах лодката във водата, паркирах камиона и като се връщах едно ченге спря и побъбрихме за малко.

Куката си тръгна. Запалих мотора и се отправих в тъмнината. Движех се надолу по реката възможно най-бързо, нямах търпение да се добера до лагера.

Завих към потока - беше тъмно и страховито, точно както си го спомням. Спрях при лагера. Голяма бъркотия е – водата се е оттеглила, но всичко е подгизнало и кално. Хич не е приятно да се лагерува точна сега. Когато по-късно изсъхне, ще трябва да се върна, да почистя и да прогоня змиите и алигаторите.

Върнах се обратно в стария лагер върху наноса под голямото дъбово дърво. Там е сухо - няма тиня, само пясък. Разходих се наоколо и потърсих следи, но нямаше. Обаче знам, че той е тук. Усещам го.

Луната изгря и се вижда добре, но вече е твърде късно да оправям лагера тази нощ. На крак съм от 4 часа сутринта, работих цял ден, после карах до тук и съм направо свършен. Тази нощ ще спя в лодката, а лагера ще го правя утре.

Малко след полунощ е. Може пък по-късно да се появи, когато разбере, че съм тук. Притеснявам се, че може и да не се покаже. Много ми е важно да го направи - дошло е време или да продължим нататък или да замълчим. Освен това искам да направя снимки за Оутъм.

Заложил съм шест скрити камери, Камера Sony в режим за нощни снимки, усилвател за звук Bionic Ear, дигитален носител на записите, както и голямо количество шоколади и сандвичи от закусвалня Блу бърд. Разполагам и с едно тайно оръжие, за което не мога да говоря, понеже е тайна.




Майк останал в лагера върху речния нанос, като от време на време навлизал в блатото.



Четвъртък 26.11.2009

Денят на пуйката е, а аз си седя тук и ям яйца с бекон. Много хубав ден е. Благодаря ти Боже, че си създал този ден заради мен.

Събудих се рано и навлязох в блатото, като се оглеждах. Все още има доста вода и не можах да стигна далеч. Ще наглася камерите около лагера и ще тръгна да го търся нагоре по реката, някъде из боровете.

19.00 ч. Днес търсих насякъде из боровата гора… Нищо, изобщо никакви белези, не изглежда никак добре. Засега е само въпрос на изчакване. Може пък утре да имам повече късмет. Наоколо има доста ловци - може те да са го принудили да се скрие навътре в блатото. Оутъм ми се обади някъде към 13.00, за да ми пожелае Честит Ден на Благодарността. Беше ми приятно да я чуя. Това направи денят ми дори по-чудесен. Жалко, че я няма тук. Мисля, че щеше да се зареди от това пътуване. Много я харесвам и бих искал да и покажа част от моя свят и да я оставя да се срещне с Големия Приятел.

Всички камери са включени и аз съм готов за неговото появяване. Донесъл съм му любимите му неща за ядене. Ще е много хубаво да го видя отново. Мина доста време.

Тази вечер е студено, но имам доста дърва, така че няма да е много зле. Аз съм единствения човек на мили разстояние наоколо. Всички останали лагери са пусти. През почивните дни ще се напълнят с ловци и рибари, но за сега всичко е изцяло на мое разположение.

И ето ме, седя край огъня и пиша това, като се чудя дали пък няма да изместя поглед и да го видя да стои ей там. Надявам се скоро да се покаже. Тук е доста самотно и започва да се усеща. Сложил съм си голяма пържола на огъня… мирише доста добре… имам също така картофени крокети във фолио и царевица, малко зелева салата и каничка с подсладен чай. Храня се обилно, когато съм в гората. Просто не обичам да се храня сам. Може пък някой ракун да намине за остатъците и да си побъбрим.

Пържолата е готова… ще ставам.

22.30ч. Спускам се надолу по реката [на няколко километра от лагера], за да проверя няколко места, на които би могъл да бъде - някои от неговите предишни територии. Започвам да добивам странното усещане, че там някъде има нещо - чувствам, че сякаш ме наблюдават. Струва ми се, че там има нещо, но не е той. Ще отсъствам няколко часа, за да видя дали няма да отиде при лагера, докато ме няма. Усещането е толкова натрапчиво, че ми се иска да си взема пушката… Той съвсем не е единственото нещо, което живее по тия места и се разхожда в тъмното.

Усещането ми за мястото е променено. Сякаш нещо не е както преди и то не за добро.




Петък 27.11.2009

Снощи се спуснах надолу по реката, за да търся Големия Приятел.Открих няколко следи по брега. Той е тръгнал към лагера. Сигурен съм, че съм минал с колата покрай него в тъмното. Освен това със себе си води и приятел – вторият чифт следи са по-малки, вероятно на партньорката му. Би било готино.

Студено е и не можах да се наспя добре. Има нещо в горите, което обикаля наоколо, но не виждам нищо. Чувам само звука от чупещи се пръчки, докато се придвижва наоколо. Ще потърся следи и ще разбера какво е. Може пък някой нов Голям Приятел да ме проверява. На камерите от снощи нямаше нищо. Надявах се, че каквото и да е, ще се появи в лагера и ще успея да го снимам.

Снощи разговарях с няколко ловци, докато бях надолу по реката. Те лагеруват там, където преди живееше старият отшелник. Казаха ми, че нещо ги следва из района и че непрекъснато чуват странни звуци. Казаха, че било Скунксова Маймуна и че това не е първият път, в който се натъкват на нея. Казаха, че имало цяла групичка такива същества, които живеят по тия места и че от време на време ги виждат, но само отдалеч… никога от близо. Не им казах, че вече ги знам тия работи, нито пък им казах за какво съм там... Те си мислят, че ловувам.

Четири градуса температура не звучат никак зле за някой, който живее в снега, но тук на юг си е като да си се заврял във фризер. А вятърът те прорязва чак до костите. Обаче щом слънцето изгрее, се стопляш наистина бързо. На обяд вече ще съм само по риза.

Следите се отправят в тази посока. Мисля, че днес ще се срещнем. Имам добро предчувствие за събитията… ще се навъртам около лагера и ще чакам, може и да половя риба. Малко пържен сом ми звучи доста добре. Седя си тук и се чудя какво ли кулинарно удоволствие да си направя за закуска. Може би малко пушена наденица с горещи кексчета и захарен сироп.

Снощи сънувах страхотен сън. Мина известно време докато се съвзема… сигурно е от мястото, на което съм. Усещам как стресът се разтапя и образува локва в краката ми. Отново се чувствам жив. Слънцето стопля костите ми и докато поглеждам към реката ме обзема едно чувство на лекота. Сигурно е това, за което се пее в песента на Ийгълс. Иска ми се да можех да остана тук завинаги. Какъв страхотен ден… страхотен ден. На прага съм на един чудесен ден и се чувствам превъзходно.

15.30 ч. Бях на лов почти през целия ден и отидох до рампата за лодки, за да проверя пикапа. Реката се беше оживила от хора тръгнали да ловят риба или да ловуват. Лагерите по протежение на реката бързо се запълваха. Предстоеше един див уикенд при старата река. Единственото, което мога да направя, е да стоя настрана. Надявам се хората да не изплашат Големия Приятел.

Все още няма следи от него в лагера… онези, които видях, може и да не са били неговите, а може и да е твърде зает с любимата си. Не знам какво друго бих могъл да направя, освен да чакам. Ако скоро не се появи, предполагам ще ми се наложи да почакам още малко.

Разходих се сред гората на лагера при [името на реката]  като търсех следите на онова, което се бе разхождало наоколо. Забелязвам някои дълбоки хлътвания сред листата, счупени клонки, и проправена пътечка във формата на полумесец, която заобикаля лагера. Вероятно е ходело напред-назад в желанието си да ме види. Има също така едно голямо място, на което сякаш седяло или лежало. Взех малко храна, окачих я на едно дърво на около два метра от земята и насочих едната от камерите към нея… може тази вече да успея да му направя снимка.

Може да е мечка, но една мечка би дошла в лагера снощи, когато го напуснах. А ако е Големият Приятел, щеше да ми покаже, че е там. Освен това не обичам да ме наблюдават. Ако се върне тази нощ, ще взема фенера от лодката и ще го прогоня със светлина.

19.00 ч. Току що приключих с вечерята и възнамерявам да се отправя към реката, за да потърся Големия Приятел. Трябва да го открия… свършва ми времето. Ако беше тук, досега щеше да се е показал. Чудя се дали пък не ме е забравил, или е загубил интерес към мен, или пък е открил нещо друго, което да го ангажира. Сигурен съм, че онова снощи бяха следи… малко е трудно да се определи в ронливия пясък - приличат на големи дупки без отчетливи детайли.

Обадих се на Оутъм и тя смята, че трябва да махна камерите и да се придържам към нещата от преди. Мисля да отида в лагера при потока тази вечер, да се помотая там и да видя дали нещо няма да се промени. Телефонът и лаптопът ми нама да имат обхват, така че за известно време няма да се чуваме.




Майк ми се бе обадил от лагера при реката. Разказа ми как се развиват нещата или по-скоро как не се развиват. Когато ми каза, че е заложил шест реагиращи на движение камери, изпъшках. „Ами, не е чудно, че нищо не се случва! Бързо… отиди и ги махни!” казах му аз. Нямах никаква идея, че се готви да залее гората с камери за следене на дивеч.

Бях си представяла как Майк отива при съществото, за да възобнови доверието, като показва камерите бавно, опипвайки почвата и вероятно поставя една на втория-третия ден след повторното осъществяване на контакта. Аз му казах така. „Представи си, че си живял в една и съща къща в продължение на тридесет години”, започнах аз. „И тогава един ден се прибираш, влизаш през вратата и някой е поставил нова картина на стената. Колко време си мислиш, че ще ти отнеме да я забележиш? Уверявам те, че избягва мястото именно заради тези камери.”

Майк ми отговори: „Добре, добре. Ще отида и ще ги сваля.”

Каза ми, че същата нощ ще ходи до лагера при потока. Заради него самия се надявах, че камерите не бяха съсипали доверието, което толкова дълго бе изграждал. Пожелах му късмет и затворихме.

Когато отново чух Майк, той звучеше така, сякаш се е разминал на косъм от смъртта.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
13
Чувството, че те наблюдават


Събота 28.11.2009

Върнах се. Часът е 21.30 в събота вечер на 28.11.2009. Снощи не можах нищо да публикувам. Ходих до лагера при потока и ето какво се случи:

След като говорих с Оутъм, свалих всички камери и ги разкарах. После взех малко храна и дърва за огрев и отидох в лагера при потока. Направих си огън и седнах да чакам дали Големият Приятел няма да се появи.

Някъде към 23.00 часа чух сподавен вик и подсвиркване. Вдигнах глава нагоре и го забелязах да наднича иззад едно дърво в края на лагера. В началото не искаше да дойде при мен. Само си стоеше зад дървото и издаваше различни звуци. Казах му: „Хайде, имам храна за теб” и му подадох малко плодове. Пак нищо. Затова аз отидох при него. Това беше един от малкото случаи, в които той ме остави да се доближа да него… Усещах, че нещо не е наред.

Подадох му торба с ябълки, а той се пресегна иззад дървото, взе ги и се отправи назад в мрака. Върнах се при огъня и седнах, без да съм сигурен какво точно се случваше. Малко по-късно той се върна, като изглеждаше сякаш е изплашен. Оглеждаше се наоколо, все едно е изгубил нещо. Струва ми се, че търсеше камерите, само че те бяха в една кутия в лодката и той нямаше как да ги види.

Отидох до лодката и взех една кутия с плодове и хляб, които да му дам. Той я взе, седна на дънера и започна да яде. Изведнъж започна да издава писъци, като някоя разтревожена маймуна. Досега не го бях виждал да се държи така и това ме притесни.

Той взе хляба, погледна го, после погледна към мен, а накрая отново към хляба. Нещо с него не беше наред. Докато го посочвах казах: „Да му се не види… забравил съм меда.” Отидох до лодката, взех буркан с мед и изсипах част от него върху хляба. Големият Приятел обича да яде това. Върнах се при лодката и сложих меда в шкафа за храна.

Докато стоях там, взех ръчната камера и я включих. Размотавах се наоколо, като я насочвах във всички посоки, само не и към него. Той ме наблюдаваше и сякаш нямаше нищо против, затова бавно го вкарах в кадър и започнах да го снимам как яде. Той спря за секунда, а после отново се върна към яденето.

Насочих отново към лодката, включих нощното снимане и повторих същото нещо, като бавно се придвижвах из лагера. Обърнах се към него, насочих камерата към стъпалата му и после придвижих към лицето. Стоях на около 2,5 метра пред него и придвижвах камерат към лицето му.

ОГРОМНА ГРЕШКА.

С един бърз удар той ме цапардоса - ръката му беше изпъната, а пръстите широко разтворени. Нямах никакво време за реакция, случи се мигновено - сграбчи камерата и ме удари с нея през гръдния кош. Полетях назад във въздуха и се приземих на глава в лодката. Той взе камерата и я смачка с една ръка… след това я запрати на земята, извика и избяга в блатото.

Лежах там известно време без да мога да помръдна. Много ме болеше и се бях заклещил напред с главата от лявата страна. Най-накрая успях да се надигна и да седна, а навсякъде наокло имаше кръв. Ризата ми беше подгизнала в червено, главата ме болеше, а лявата ми ръка беше вклинена в рамото много лошо. Докоснах главата си от ляво, точно над ухото. Кървеше и болеше при допир. Уусещах кръвта да се стича по врата ми.

Докато се опитвах да сляза от лодката се подхлъзнах и паднах на земята. Надигнах се на колене, но трябваше да се придържам за лодката, за да запазя равновесие. Почувствах, че ми се вие свят, усетих, че ми прималява, сякаш ще повърна…, което и направих. Седнах до лодката, облегнах глава на парапета и припаднах.

Когато се съвзех, огънят беше почти изгаснал и слънцето тъкмо изгряваше. Бях отпаднал и треперех от студ. Припълзях до камерата и я вдигнах… беше смазана. Знаех какво е усещането.

Изпълзях обратно в лодката, качих се и се върнах при реката.

Оставих лодката да се забие в пясъка, измъкнах се и се завлякох до лагера. Беше ми отпаднало и ми се виеше свят. Намъкнах се в спалния чувал и дръпнах отгоре си още един. Заспах и се събудих чак в късния следобед.

Някъде към 16.30 ч. чух нещо да се разхожда из лагера. Бавно извадих пистолета от кобура, отдръпнах леко завивката от главата си и погледнах. Ето го - стоеше с гръб към мен. Докато все още лежах, насочих пистолета към него и издърпах петлето. Той се обърна и замръзна. Беше се втренчил в оръжието, което сега бе насочено към главата му, а моят пръст стоеше на спусъка. Все още бях целият покрит с кръв от предишната вечер. Казах му: „Разкарай си, скапаната муцуна оттук, кучи сине, преди да съм забравил, че сме приятели.” Той се обърна и избяга в гората. Аз се претъркулих и заспах отново. Когато се събудих вече беше тъмно.

Когато се събудих, запалих огън и си свалих ризата. Стоплих малко вода и измих засъхналата кръв от себе си. Взех аптечката и се превързах доколкото можах... и след като се погледнах в огледалото, вече можех да добавя и насинено око в списъка. Хапнах малко супа и сухари и сега вече се чувствам по-добре.

Студено е и ми се иска да се прибирам. Стига ми толкова от тази помия. Ще остана и тази нощ, ще събера багажа и ще си ида вкъщи на сутринта. Ако мръсникът намине през нощта, ще му се нахвърля като Скунксова Маймуна. В момента е 23.40, а от него няма и следа. Нещо не ми се спи… май просто ще си постоя тук край огъня известно време.

Не съм се чувал с Оутъм. Предполагам, че си има по-добри занимания, вместо да се занимава с глупак като мен. И въобще какъв е смисълът да се вършат тези неща? Каквото и да направя… в края на деня, все съм сам и ме пердашат за нищо. Седя си тук окървавен и набит, сам и на студено, и си мечтая наблизо да имаше бутилка с етикет „зарежи всичко”. Зная повече по темата от всички онези загубеняци. Ако те бяха тук миналата нощ, щяха да изцапат гащите от страх. И съм сигурен, че ако бяха тук миналата нощ, днес нямаше да ги има, шайка бъзливи клоуни.

И наричат себе си „експерти”… сбирщина от загубеняци. Щом като знаят толкова, как така досега някоя Скунксова Маймуна не им е наритала задниците? Е, някои смятат, че тъпанари като тях, вършат добра работа. Не си напускайте работата. Точно така… на вас говоря, плиткоумни, смахнати почукващи по дърветата идиоти.

Е, сега се чувствам по-добре… готино е да изпуснеш парата, какво ще кажеш? А, да. Мисля да се повозя на лодка. Не… ще си лягам. Часът е 1.40 сутринта в неделя.




Неделя 29.11.2009

8.20 сутринта е. През нощта се случи нещо удивително. Разтърсен съм и развълнуван, и все още се опитвам да проумея какво точно стана.

Спях, когато усетих нещо да ме рита по крака. Помислих, че сънувам, затова се обърнах и скрих глава под одеялото. Нещото пак ме ритна… Вече разбрах, че не е сън и затова застинах. Ритна ме отново. Претъкулих се, погледнах нагоре и видях моя приятел, големия космат тъпанар, който ме наби, защото насочих камера срещу него.

Надигнах се и попитах. „Какво искаш? Пак ли идваш да ме биеш или може би си гладен? Е, каквато и да е причината, целият съм подут, не се чувствам добре, главата ме боли, и за всичко това много ти благодаря. Знаеш къде е храната… взимай си. Аз мисля да поспя още малко.” Легнах и се завих презглава. Той се наведе, издърпа одеялото, отдръпна се назад и го пусна на земята. „Хей, тъпако, студено ми е. Върни ми го! Точно сега не ми е до това. Нали ти казах, че не се чувствам много добре. Сега ме остави намира.” А той само стоеше до големие дъб и ме гледаше.

Докато ставах и си обличах якето, хвърлих няколко дърва в огъня. Отидох при него, погледнах го право в очите и му казах „Ето , станах, какво толкова има? Какво искаш?” той не помръдна. Само ме гледаше в очите, затова и аз го загледах, за да разбера какво се готви да прави.

Започнах да се чувствам неловко, затова отстъпих без да свалям очи от неговите. И тогава се случи… направо ме връхлетя: едно чувство на дълбока мъка и отчаяние. Сякаш плувах сред тъга. Усещането ме изпълваше изцяло и аз започнах да треперя. Краката ми омекнаха. Стори ми се, че ще падна. Очите ми се насълзиха и бях на прага да заплача. Чувството беше толкова всепроникващо, че нямаше начин да го спра. Погледнах го. От очите му се стичаха сълзи. Той плачеше. Не аз бях тъжният, а той.

Аз чувствах каквото и той чувстваше. Направо ни заливаше. Усещах силна скръб и желание за прошка. Казах му, „Знам, че не искаше да ме нараниш. Не ти се сърдя… Не беше редно да правя онова, което сторих. Съжалявам и те моля да ми простиш. Да му се не види, ти си единственият ми приятел и ти е позволено от време на време да ми наритваш задника. Искрено съжалявам. Никога повече няма да правя така и за да ти докажа, че е истина, ела с мен…” Слязох при лодката и избърсах сълзите от очите си. Той ме последва, като спря на половината разстояние.

Издърпах от лодката кутията, в която държах камерите. Отворих капака, извадих две от тях и ги вдигнах, за да ги види, после казах : „Повече никога няма да се опитам да ти навредя с тези неща” и ги изхвърлих в реката. Извадих други две и ги метнах колкото успях навътре в реката. Сграбчих последните и направих същото и с тях. Взех дигиталното устройство за запис и изхвърлих и него. После вдигнах счупената камера Sony и се приближих до Големия Приятел. Той отстъпи. Подадох му я и казах: „Разбираш ли? Повече никога няма да правя така.” Обърнах се и я хвърлих колкото се може по-далеч, а после застанах с лице към него и го погледнах в очите. „Разбираш ли какво ти казвам? Никога повече.”

Минах покрай него и го бутнах по ръката. Попитах го, „Гладен ли си? Искаш ли нещо за хапване? Ела.” И докато се връщах в лагера усетих как тъгата напуска тялото ми - изливаше се като поток, който оставя душата ми пречистена и нова.

Той постоя долу за момент, загледан в реката. Луната светеше ярко и светлината от нея се отразяваше от белия пясък, като почти блестеше около него. Стоях изпълнен с благоговение, загледан във великолепното същество, което представляваше и си мислех какъв късметлия съм, че ме допуска до своя свят.




Неделя 29.11.2009

20.30 ч. Прибрах се вкъщи и се радвам, че приключих с това. Подут съм и почти не успявам да се движа без да изпитвам болка. Ще отнеме известно време преди да ми мине. Буден съм от 3ч. сутринта, а нощта си беше дива, така че имам върху какво да размишлявам.

Стояхме в лагера до изгрев и струва ми се, че се разбрахме. Пробвах някои от нещата, които Оутъм ми каза да направя и по някакъв странен начин ми се струва, че тя е на верния път. Опитах се да разбера неговата гледна точка, да се поставя на негово място, така да се каже и ми се струва, че за първи път наистина успяхме да се разберем един-друг.

Той се нахрани, а после се облегна на големия дъб и затвори очи. Седнах на стола си пред него, загледах го и се опитах да надникна в главата му. След малко отвори очите си и погледна в моите. Стояхме така в продължение на два часа и през цялото време той не помръдна, не премигна дори с очи. В ума си видях много неща, а също и усетих много такива, които не разбирам, но в края на краищата мисля, че имам едно по-добро разбиране за това какъв е той. Някой друг път ще ти разкажа с повече подробности. Сега съм уморен и имам нужда да поспя. Трябва да съм на работа в 6.00 сутринта.




Понеделник 30.11.2009

Миналата нощ се будих три пъти с мисълта за Големия Приятел и когато тази сутрин се събудих, пак мислех за същото. Не можех да изкарам от ума си него и онова, което се беше случило през почивните дни. Бях толкова отнесен в мислене, че едва успявах да си върша работата. Всичко, за което се сетех, беше свързано с него. И тогава, някъде към 10.30 ч. , проумях, все едно някой щракна копчето, така че да мога да го видя ясно… Разбрах какво означаваше, а също и защо събитията при реката се бяха случили по този начин.

В нощта на Деня на Благодарността, имах неприятното усещане, че нещо ме наблюдава. Имах също и чувството, че трябва да се защитавам. Не от Големия Приятел, а от нещо непознато. Усещане, че нещата са се променили в негативен план. Предугаждах, че не трябва да съм там, сякаш нещо щеше да се случи. Нервите ми бяха опънати до краен предел и исках да се махна от мястото. Сякаш изпитвах страх от нещо далечно и непознато.

Никога преди не съм бил толкова изплашен, дори и когато е трябвало да бъда. Този път беше различно. Страхът и недоверието идваха от нещо, което не можех да видя. Дори докато го записвах на лаптопа си, чувството се усили. Усещах очите, които ме наблюдават. Чувствах как се взират в мен и това породи страха, който не можех да си обясня. До днес.

Проумях го така ясно, сякаш го виждах написано пред очите си.

Не аз бях този, който се страхуваше, а ТОЙ. Той виждаше очите, вперени в него. Той беше онзи, който не се доверяваше на онова, което не разбира. Той е искал да ме види, но се е страхувал, че съм се променил и че по някакъв начин искам да го нараня. Той е бил онзи, който е искал да се махне оттам, не аз. Усещал съм онова, което и той. Сякаш се е опитвал да ми покаже, че го е страх да се появи, защото не е бил сигурен какво ще стане.

И когато съм насочил камерата към лицето му, всичко, което е виждал е било едно светещо око и се е уплашил, че ще го използвам срещу него. И резултатът от всичко това беше, че аз получих един много здрав пердах, като в същото време прогоних единствения си приятел на този свят и единствения човек, който ме разбира.

Веднага щом получих това прозрение, усетих, че Големият Приятел остана доволен, че съм го разбрал. Беше ясно като бял ден - сякаш ми обясняваше защо нещата са се случили по този начин. Сега, като се връщам назад виждам, че в неделя сутринта се е опитвал да ми го каже, докато седяхме под дъба и се гледахме един друг. Но съзнанието ми не е било отворено, за да чуе какво ми е казвал. И е искал да ме предупреди да не си мисля, че неговото доверие е безрезервно. Онова, което ми е дал, може лесно да ми бъде отнето и загубата би била трагична и за двама ни.

Оутъм…, осъзнах това с душата си. Това беше най-силното чувство, което някога съм изпитвал. Как ти се струва?




Като всяка самотна майка на малко дете, цяла неделя бях много заета с ежедневните грижи и нямах възможност да седна пред компютъра и да прегледам общия ни документ в интернет. Успях да направя това в понеделник сутринта. След като най-сетне прочетох какво е написал Майк, веднага му се обадих. Той отговори, което си беше нарушение на правилoтo му, а именно да не разговаря с мен по телефона от работното си място.

Освен, че беше описал всичко подробно заради мен, той ми преразказа подробно събитията от събота и неделя по телефона. Разговорът продължи почти два часа. Той беше потресен от всичко, което се беше случило и звучеше ужасно. Когато го попитах как се чувства, се оплака, че му се вие свят, че главата все още го боли и че е напълно размазан. Посъветвах го да отиде на лекар. Притеснявах се, че може да има сътресение на мозъка.

Майк непрестанно наблягаше на това колко проникващи са били усещанията - страхът, наблюдаващите го „очи”, силната тъга, която го връхлита със завръщането на Енох в неделя. Бях заинтригувана от неговото описание на очевидно емоционалния, невербален контакт между него и съществото. Бях изградила мнението си за Майк като за човек, който с неохота интерпретира каквото и да е. Той се придържа към фактите и ги предава само като информация. Не само това, Майк просто не е някой сълзлив или сантиментален тип. Той е мъжко момче. Неговата корава външност държи света на разстояние, а характерът му не си позволява сантиментални словоизлеяния. Затова за мен беше изненада да го чуя да подчертава отново и отново въпросните силни чувства. Той беше обсебен. Познавах по гласа му.

Представям си как звучи тази история на онези, които не познават Майк така както аз. Вече чувам как някои злословят: „Колко удобно. Изхвърлил бил камерите в реката.”. Но аз разбирах.

Този човек, който се бе доближил до съществата по-близо отколкото който и да е друг, се беше превърнал в нещото, което мразеше най-много - в „изследовател” с програма за изпълване. Усещах отвращението в гласа му, докато разказваше за събитията от онази нощ. Макар че беснееше срещу мен и целия останал свят, знаех, че всъщност е бесен на себе си.

Чак два месеца по-късно, докато отново обсъждахме въпросния епизод, Майк успя напълно да проумее колко важен се бе оказал той за него.

„Това наистина не ми даваше мира. Когато ти се обадих и ми се скара, че съм накичил всички онези камери, се почувствах като тъпанар. Бях наистина отвратен от себе си докато ги свалях. Бях се превърнал в единственото нещо, което мразя - потропващ из горите смотльо. Нямаш представа колко ме жегнаха думите ти. Но аз спрях ли се? Не. Върнах ли нещата до начина, по който бяха преди? Не. Срам ме е да си призная, че не го направих. Бях се вманиачил да ти докажа със снимка, че говоря истината. Смятах или да направя каквото е нужно в тази посока или да не отварям темата повече. И какво направих аз? Отидох и тикнах камерата в лицето му и за това ме наритаха яко.”

Дори установените му отношения с Енох не го спасиха от бързата реакция на съществото, изправено пред насочено срещу му оръжие. (Реакцията на Енох спрямо включената в режим на инфрачервено заснемане камера, усили подозренията ми, че този вид може да вижда в инфрачервиния спектър.)

„Достатъчно,” му казах аз. „Повече не го прави. Освен това, изобщо не ми беше нужна снимка, за да ти повярвам, а и не си струва да рискуваш здравето или живота си.”

„Не се притеснявай за това,” отвърна ми с дрезгав глас той. „И без друго камерата вече я няма.”

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Глава 14
Мястото на срещите им


Приятелството ни се затвърждаваше, а също и желанието на Майк да ми разкаже повече за срещите си с Бигфут. Все още не знаех дали това се дължи на факта, че не ми трябваше снимка или друго „доказателство”, за да му повярвам. По време на телефонните ни разговори той отново едва-едва загатваше за нещо и само няколко дни по-късно ми пишеше на мейла, за да ми каже да „проверя документа”. И когато го правех, там ме чакаше поредната експлозия от информация, чакаща да бъде поета.

„Спомняш ли си”, попита ме веднъж той, по средата на един тричасов разговор, „че по-рано споменах, че има и други наблизо?”

„Спомням си”2 отвърнах аз с очакване.

„Ами, аз и тогава не ти казах всичко. Извинявай.” Звучеше гузно. Разсмях се. Майк винаги ми се извиняваше, че не ми се доверява, че не ми казва всичко. А аз пък винаги му казвах, че няма нужда да ми се извинява, че го разбирах и че с готовност ще изслушам онова, което се чувства готов да сподели. Отдавна бях научила, че да уважаваш личното пространство на някого, независимо докъде се простира то, е от съществено значение при изграждането на успешно „приятелство” и му го припомних.

„Знам, знам. Просто ми е кофти, че ти нямам доверие и не ти казвам всико. Както и да е”, продължи той. „Виж документа. Там съм ти написал нещо по въпроса.”

Той продължи да ми разказва историята, като повечето от нея я чух по телефона. Написаното беше изумително - не само поради естеството на онова, което беше наблюдавал, но и понеже неговите изживявания потвърждаваха достоверността и на моите собствени подозрения.



Логото на сайта OregonBigfoot.com. Картинката не е част от книгата


През август 2006г публикувах една статия в бюлетина си в OregonBigfoot.com, отнасяща се до местата, на които може да се видят Бигфут и по-специално местата за размножаване. Докато я пишех, карах първата си бременност и съвсем разбираемо темата за майчинството присъстваше в главата ми. Чудех се как ли си намират партньор Саскуоч и как успяват женските да се справят с трудностите и неизбежната уязвимост, които съпътстват една бременност. Като имах предвид как самата аз едва се придвижвах - крайно неудобно сред комфорта на цивилизования си, уреден свят, чудех се как ли една бременна Бигфут се справя сред природата. Кой се грижи за нея преди и след раждането? Дали бебетата Саскуоч плачат когато се родят, както правят човешките бебета? И дали не се притесняват, че някой може да ги чуе?

Това ме накара да се замисля: много редовни свидетели, които бях разпитвала, ми споделяха, че са забелязали съществата да изчезват през определени периоди от годината и да се появяват отново със смяната на сезоните. Свидетелката Мишел, с която бях работила в Калифорния, ми беше споделила това. Също така ми беше разказала, че единия път съществата се били завърнали през пролетта и тя видяла женска, която очевидно била бременна, преди да изчезне, а после по време на една съвсем кратка среща държала бебе, сякаш искала да покаже на очевидката своето ново отроче.

След това обмислих редките случаи, в които свидетли бяха съобщавали за наблюдения на много същества, събрани на едно място. Чудех се дали двете неща не са свързани. Дали Саскуоч се събираха на групи по-големи от малки семейства? И ако го правеха, с каква цел? За осигуряване на потомство? За защита и грижи по време на раждане и след това? Или просто имаха нужда да общуват със себеподобни? Реших да развия идеята и да напиша статия по темата в бюлетина.

Следва пълният текст на статията така, както бе публикувана през август 2006:






Това ли са местата, където Саскуоч раждат своите малки?
От Оутъм Уилямс


Десетки Саскуоч- възрастни, младежи и деца – съжителстват в един отдалечен каньон през зимата…

За съжаление абсолютно нищо не ни е известно за обичаите по намиране на партньор и чифтосване при Саскуоч, тъй като официално този вид не съществува и макар свидетели да твърдят, че са ги виждали, болшинството от научната общност вероятно ще оспорят това. Като игнорираме този факт, бих искала да ви представя някои идеи, върху които съм размишлявала известно време. Това е първият път, в който публикувам каквото и да е в дълбочина относно тази моя теория… и искам да подчертая отново, че това е само теория. Една идея. По никакъв начин не твърдя, че каквото и да е от написаното в статията, е факт. То е само предположение. Но ако все пак ми позволите да го разкажа и го дочетете до край, може и да сметнете темата с предположенията за също толкова привлекателна, колкото и аз.

Напълно оправдано можем да твърдим, че Саскуоч е бозайник, което ще рече топлокръвно същество, което е живораждащо. Гестационният период (времето, през което ембрионът расте и съзрява в матката) е различен за различните видове бозайници. (Самата аз научих доста по темата, понеже съм настояща бременна *широка усмивка*). Най-общо казано, колкото по-голям е бозайникът, толкова по-дълъг е гестационният период. При хората той е 266 дни (средно 9 или 10 месеца, в зависимост дали броите от деня на зачеване или от датата на последния цикъл.) При африканските горили отнема някъде от 250 до 296 дни, или средно 8,5 месеца. При конете гестационният период е 48 седмици или 12 месеца. Като обобщение, гестационният период може да е в рамките на широки граници, спрямо животинския вид, както и да зависи от неопределен брой фактори в рамките на индивидуалната бременност.

Като вземем за сравнение посочените животни, нека се задълбочим в гестационния период на Саскуоч. По телосложение приличат на хората, двукраки са и макар и горната част на тялото да е подобна по размер на тази на възрастна горила, трябва да се вземе предвид и допълнителната мускулна маса по краката. Следователно бих предположила най-малко девет месеца. Но поради големия размер на съществото се осмелявам да предположа, че гестационният му период е 12 месеца или по- дълъг.

Понеже самата аз съм бременна, имам ново виждане за това колко труден може да е живота, докато носиш дете в себе си. И това при наличие на всички „модерни удобства”,с които ние, човешките същества, сме свикнали… Бъдещите майки Саскуоч не се ползват от глезотиите на супермаркети, хладилници, удобни легла в топли домове… разбирате ме нали?

И понеже въпросът дали Саскуоч са по-близо до човека или животните все още не е решен, (както и всички останали неща, свързани със Саскуоч), бих искала да се възползвам от момента, за да изкажа едно вероятно спорно предположение. Смятам, че в случаите, когато Саскуоч трябва да създадат потомство или да им се роди поколение, най-вероятно се събират на групи.

Давам си сметка, че на пръв поглед това може и да изглежда доста невероятно, твърде удобно, за да е истина, дори извън всякакво предположение, но моля първо да ми позволите да споделя своите разсъждения по въпроса… и как съм стигнала до тях.

Има няколко случая на свидетели, които твърдят, че са наблюдавали семейства или дори по-големи групи от съществата. Например разказът на Алберт Остмън, който се е срещнал с едно семейство. Накратко, Остмън твърди, че е бил отвлечен близо до заливчето Тоба в Британска Колумбиа през 1924 г. След една изморителна нощ, през която бил носен в спалния си чувал на гърба на „нещо”, най –накрая бил оставен на земята и измъкнат навън. Остмън описва как е общувал със „семейство” от четири същества в един затворен каньон:



Албърт Остман разказва историята си. Снимката не е част от книгата

„Намирах се в малка долина или речен басейн с големина около 8-10 акра, заградена от високи планини. От югоизточната страна имаше отвор във формата на V, широк около 2,5 метра и някъде към 6-7 метра в най-високата си точка. Най-вероятно това е и мястото, от което сме влезли.” Освен това той описва и скривалището им. „По обратния път забелязах къде спят тези хора. От източната страна на долината имаше една тераса върху планинския склон. Над нея се извисяваше скала, наподобяваща подсечено дърво, с рамери 3 метра дълбочина и 10 метра широчина.”

Когато преди около 16 години прочетох разказа на Остмън в книгата на Джон Грийн „Саскуоч: Приматите, които се разхождат сред нас”, бях много впечатлена, но в онзи момент не си дадох труд да поразсъждавам върху техните семейства и начина им на образуване. Доста години по-късно препрочетох историята на Остмън и една мисъл започна да се оформя в главата ми.

Другия разказ, на който искам да се позова, е историята на Мучалат Хари от 1928 год. Отново става въпрос за човек, който е отвлечен докато спи. Той описва убежище много подобно на онова, описано от Албът Остмън, само че броят на съществата, които споменава е зашеметяващ: „Когато се развиделило той видял, че се намира в нещо като лагер, под висока скална тераса, заобиколен от около двайсет Бигфут същества, които били на всякаква възраст и от двата пола.

Последният разказ, а именно онзи, който в края на краищата ме подтикна към изследване на навиците за размножаване на Саскуоч и вероятността размножаването и раждането на потомството им да се явяват „общностен” феномен, бе публикуван в списание "Сиатъл" през август 1970 г. И всъщност не е широко разпространен. Открих го случайно в интернет преди години. И не е много ясно дали Ванкувър, който се споменава там, е Ванкувър, Британска Колумбия или Ванкувър, Вашингтон. Но понеже предходния параграф описваше разказа на Остмън в същата статия, съм склонна да мисля, че отново става въпрос за района на Ванкувър, Бр. Колумбия.

„Подобна история ни предава и Уорън Скот, 37-годишен мъж от Сиатъл, който работи като строителен инспектор. Било юни 1961г. и Скот, който израстнал в един негостоприемен квартал в Ню Йок и прекарвал няколко години в шляене след напускане на армията, лагерувал сам на 50 км североизточно от Ванкувър. Късно през нощта един Саскуоч го отвлича и го носи в продължение на 100 км. По време на пътуването Скот почти се задушил от здравия като менгеме захват на съществото и от токсичната му миризма. В края на краищата бил отведен през дълъг тунел и захвърлен в някаква пещера.

„По-голямата част от изпитанията Скот понесъл в това малко, осветено от огъня заграждение. Майката се грижела за него, носила му храна (зелении и неставащи за ядене парчета сурово месо); старият мъж рядко се появявал. „С мен се отнасяха като с домашен любимец”, спомня си Скот.

„Наложило му се да изтърпи няколко добронамерени пошляпвания по задните части; бил внимателно наблюдаван докато се изхождал, и му се налагало да се боричка с децата. Шумът и миризмата били отвратителни. През нощта, майката, бащата и синът Саскуоч се държали здраво един друг и се поклащали в продължение на десет минути, а после се строполявали за сън върху легла от клони.

“Веднъж Скот се измъкнал от временно неохраняваната пещера и с ужас установил, че 50-60 същества Саскуоч се разхождали из каньона. „Женската, която ме хранеше се приближи до мен, сграбчи ме и ме притисна до себе си, докато се успокоя. После ме остави.” Скоро след това неговата пазителка го отвела заедно със сина си на обиколка из останалите пещери, една от които се оказала оживена детска градина.

„Няколко дни по-късно Скот открил плътно закритата пролука в тунела и успял да избяга.”

Онова, което ме заинтригува в трите разказаq бяха впечатляващите прилики помежду им. И трите случки вероятно се бяха случили в Британска Колумбия, бяха сързани с отвличане на човешко същество до отдалечено място (скрит или закрит каньон), на което голям брой същества използваха пещери или скални тераси за убежища. А в два от случаите се споменаваха елементи на „племенни” Бигфут събирания.

Никой не би могъл да знае дали НЯКОЙ от тези разкази е истински и точно предаден, но в интерес на спора нека приемем, че в тях има доза истина. Последната история, въпреки чудатостите на „осветеното от огъня заграждение”, ме накара да се замисля. Скот твърдеше, че е видял „детска градина”. Възможно ли е това да бе изолиран случай? Може би. Но и Мучалат Хари също описваше, че е наблюдавал множество млади същества.

Какво би накарало толкова много от тях да се съберат на толкова малка площ? Нима подобен брой Саскуоч не би оказал силен натиск върху наличните хранителни ресурси? Вероятно. Но само помислете…

Може би събирането на едно място за създаване и отглеждане на потомство е благотворно за тях.

Нека да разгледаме следния сценарий. Първо, нека да проследим една женска Саскуоч в някакъв момент в ранните години от живота и като възрастна. Тя е живяла в ограничения семеен кръг с родителите си от малка, като е пребивавала все на едно и също място (макар и немалко по нашите стандарти). Всяко семейство си има своя собствена територия и макар понякога отделните семейства да се срещат случайно едно с друго, досега не са се натъквали на свободен млад мъжки индивид, подходящ за нея. Майката и бащата Бигфут знаят, че вече е съзряла и е готова да си намери партньор. През октомври я водят на пътуване далеч от обичайния „дом”, в някой закрит каньон високо в планините. Това е място, на което съществата от околната местност се събират от векове по време на зимните месеци, за да се размножават и да раждат. Тя не е идвала тук преди, а майка и и баща и не са посещавали мястото откакто се е родила. Просто не е имало причина да изминат цялото това разстояние отново… досега.

След дни, а може би дори седмици на преход, те достигат до каньона. Тук има десетки същества и много семейства, които се разхождат напред-назад. Няколко от женските вече доста са наедрели в последните месеци на бременността си. С пристигането на новодошлите и на зимното време, каньонът се изпълва до краен предел.

Макар и разположен високо горе, каньонът предлага пещери, в които температурата се задържа в умерени стойности през зимата. Там се приютяват бременните женски. Техните партньори, родителите на готовите да създадат поколение млади и дори юношите, търсят храна за цялата група, като се грижат за бременните женски, които не могат сами да ловуват и да се прехранват. Когато се родят бебетата, цялата общност полага усилия да се подсигурят с храна кърмещите майки. Освен всичко това, групата защитава и топли с телата си безпомощните малки бебета.

Моментът е изключително подходящ за полово съзрелите млади да си намерят партньор и да създадат потомство. Чрез намирането на подходящ индивид, идните поколения увеличават шансовете си да подобрят генетичния си фонд, като по този начин избягват дефектите, придобивани поради кръвосмешение. Понеже се сношават по време на събирането, бременностите ще бъдат „правилно” изчислени, така че ражданията да се случат по време на следващото събиране…, което осигурява на бременните женски предимствата, които общността може да им осигури.

Бебетата се раждат едно след друго, най-вече през декември, януари и февруари. Малките им съзряват по-бързо отколкото при хората и са готови да се отправят на път през април (макар и не задължително самите те да ходят). Настъпи ли ранната пролет, събирането започва да се разпръсква, като всяко семейство се отправя на път към старите си местообитания (вероятно вече с един или двама нови членове… било то бебе или партньор за съзрялото им отроче.) На следващата година бременните женски и техните половинки (а също и родители) вероятно се отправят на пътуването по-рано, за да избегнат придвижването в последните месеци от бременността. Щом бебето се роди, може да минат много години преди отново да се отправят към събирането…

Добре, Оутъм. Докъде мислиш да я докараш с тези налудничави идеи?

Индианците живеели в сравнително изолирани общности и уреждали браковете си, за да избегнат кръвосмешение. Защо Саскуоч да са по-различни? Когато нещо толкова важно като оцеляването на видовете е заложено на карта, дали семействата на Бигфут просто „стоят и чакат” с надеждата, че наблизо просто ей така ще намине друго семейство, в което за тяхното дете ще има подходящ индивид от противоположния пол? Или може би много отдавна са открили начин, по който да подпомогнат размножаването си. Трудно ли ви е да преглътнете тази идея? Може би защото сте приели, че те приличат повече на горили, отколкото на, да речем, Неандерталци?

Защо мислите, че си избрах точно зимните месеци? Защо пък не лятото, когато храната е в изобилие на всякаква надморска височина. Ами, по няколко причини: Първо, периодът, през който е най-трудно за една женска да си намери храна, вероятно е най-удобното време, през което тя може да разчита на помощта на общността. Второ и най-важното, разполагам с множество доклади от свидетели, както редовни, така и случайни, които твърдят, че са забелязвали женски индивиди Саскуоч с малки бебета най-вече през пролетта. В допълнение, броят на докладите относно същества, които сякаш „преминават” през слабонаселените райони, се увеличава през пролетта и есента (имам предвид докладите, които показват, че даден индивид се придвижва бързо през определена местност, не е бил забелязан отново и т.н.).

Ами, това е. Отново ви моля да си спомните, че става въпрос само за предположения, а не за убеждения. Би могло, също така, съществата просто да се натъкват едно на друго сред горите, да се чивтосват и да раждат някъде между другото. Но ми се струва малко вероятно, просто защото най-близкият модел до начина на живот на Саскуоч е този на Ранните Индианци, а те не са вършели нещата по този начин и са имали добра причина за това.

(Освен това, учените често си задават въпроса, дали тези същества са уседнали в рамките на определена територия или са номади. А нима ранните индианци не са били и двете в някаква степен? Избирали са си място, на което да пребивават, но в последствие се премествали към други области поради конкретни причини.)

И един последен въпрос. Представяте ли си да попаднете на един от тези каньони и да видите такова събиране със собствените си очи? Е, разбира се, съществата там може и да проявят силно чувство за самосъхранение и да не се отнесат особено дружелюбно…

Имам някои предположения къде може да има подобни места. Вие къде мислите, че са? Защо според вас, ако горните истории са истина, тези същества ще искат да отвличат хора и да ги водят на местата си за Събирания?

Оутъм Уилямс,
17.08.2006





Когато написах по-горното, бях основно фокусирана върху предположението, че Саскуоч (а може би и Скунксовите маймуни) се събират през някой конкретен сезон с цел да си намерят партнор или да родят малките си. Да правят това сред по-голяма общност, вероятно им предлага защита и грижи, които иначе биха им липсвали в една малка семейна единица. Вместо възрастният мъжки да е единственият отговорен за подсигуряването на храната и закрилата на бременната женска, отрасналите малки и новородените, в една такава общност за това „допринасят” всички пригодни възрастни или поотраснали младежи. Но с времето, започнах да си представям групи от тези същества, ако искате ги наречете семейни единици, които идват на конкретното място и заради възможността да общувата с останалите.

(С Майк никога не бяхме обсъждали статията относно местата им за размножаване. Нито пък той имаше някаква идея за какво става въпрос, когато я споменах след прочитането на неговата история.)

Когато прочетете написаното от него в нашия „документ”, ще разберете защо бях така зашеметена от онова, на което твърдеше, че е станал свидетел.

И защо не е искал да ми разкаже по-рано.


* * * * *

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
[Бележка от редактора: Когато го помолих да ми даде конкретен период, Майк предположи, че се е случило през 2005 или 2006г]




..."Беше в началото на октомври. Тогава видях онова, което наричам Конгрес на Скунксовите Маймуни. Бяха навсякъде. Първо реших, че виждам едно и също същество отново и отново. Но тогава се замислих, че ако наистина го виждам на всички онези места, то тогава той би трябвало да бяга непрекъснато.

Големият Приятел взимаше доста храна „за изпът”. Налагаше ми се да ходя по-често до града за още и това ми струваше доста средства.

Реших следващия път, когато дойде в блатото, да го последвам. Слънцето почти беше залязло, когато той се появи в лагера и аз бях подготвен. Храната му беше в една кутия, която той взе и отнесе при дънера, където седна и започна да яде. Докато той ядеше, аз опаковах останалото. Разполагах с голяма хартиена чанта, от ония, в които слагате градинските отпадъци. (Те са дебели и не се отварят лесно). Вътре имаше плодове, хляб, ядки, бисквити…повечето от останалата храна. Заделих малко, в случай че се върнеше.

Той приключи с храненето и както винаги се облегна на дънера, оригна се, подпря глава назад и се загледа нагоре в небето.

Стъмваше се и ми се прииска да тръгне, за да мога да го последвам. Исках да видя какво прави с всичката тази храна. Сложих чантата до него и му казах, „Предполагам, че сега ще тръгваш…” . Той не помръдна. Само зяпаше небето. Аз повторих, „По-добре е да тръгваш. Стъмва се. Не ми се иска да се блъснеш в някое дърво…”. Той все така не помръдваше. Просто си седеше там и гледаше небето. Седнах до него и направих същото. Погледнах нагоре и казах „Какво толкова гледаш там?” Неговият отговор бе една звучна пръдня.

Извърнах се, за да избягам от смръднята. Като ставах, подадох няколко хартиени кърпи и казах, "Искаш ли да си избършеш *ъза, гаден дърт мръснико?" Той не помръдна... дори не мигна с око.

Слънцето вече почти беше залязло и наоколо ставаше тъмно. Седнах на хладилната чанта и се взрях в него без да кажа и дума. След малко той седна, огледа се, изправи се на крака и отиде до края на лагера, като се загледа в тъмнината. Мисля, че чакаше някого. Издаде онзи звук като изсвирване и застана така, сякаш се ослушваше за отговор. „Изсвири” отново и този път му отвърнаха. Тогава той отново извика, обърна се, взе чантата, придвижи се до мястото, на което стоях и с един пръст прекатури шапката от главата ми, после се врътна и се изгуби в тъмнината.

Изчаках две минути, грабнах си шапката и раницата и тръгнах след него. Спусках се по една пътека, когато той изникна иззад едно дърво и изръмжа срещу мен. Дъхът му беше гаден и почти онемях. Отстъпих назад и му казах : „Хей, не е ли странно да се натъкана на теб тук!”. Той се протегна и ме блъсна назад. Аз отново пристъпих към него с думите: „Искам да разбера кого храниш. Имаш си гадже някъде тук, нали?” Той се обърна и тръгна да върви. Аз го последвах. Изминах три метра, а той се обърна и ме блъсна, този път малко по-силно. Бях достатъчно умен да не си насилвам късмета, затова го оставих да си тръгне. Налагаше се да измисля нов план.





Пълна версия на видео-кадрите на Пол Фрийман от месността Уала Уала, Вашингтон, 1994г
Материалите не са част от книгата



На следващата сутрин станах по-рано и отидох до града за още храна. Денят беше слънчев и знаех, че няма да се появи до късния следобед. Отидох с колата до местния хранителен магазин и ми хрумна нещо. Запитах се дали няма да яде фураж за крави или коне… може би от сладките гранули. Разгледах различните видове храни и се спрях на подсладен фураж за крави. Беше на гранули и една торба от 20 кг. Струваше само 5 долара. Ако му харесаше, щеше да ми спести доста пари. Освен това можех да го оставям в заслоните и така винаги щешеда има нещо за ядене, когато не съм наоколо. Взех десет хляба от предния ден, плодове, ядки и малко зеленчуци и се отправих към блатото.

Когато пристигнах в лагера, той ме очакваше. Стоеше до дънера, докато изтеглях лодката си към лагера. На слизане от нея казах: „Не очаквах да те видя толкова рано. Какво се е случило?” Той се приближи и ме блъсна. Спънах се, почти паднах и го попитах „Какво, по дяволите, правиш?” Той погледна към камарата с дървата, а там имаше една пепелянка, готова да нападне. Ако не ме беше блъснал, щях да навляза в обсега и. Измъкнах пистолета си и се канех да я застрелям, но той отстъпи назад с уплашено изражение. „О, забравих, извинявай”, казах му аз и прибрах оръжието в кобура. Взех брадвата, отрязах и глават и я изхвърлих в потока.

„Благодаря ти, друже… тая гад въобще не я видях. Можеше да ме ухапе. Трябва да съм по-внимателен. Гладен ли си? Искаш ли да ядеш?” Извадих един от хлябовете. Полях го със захарен сироп и му го подадох. Той седна на дънера и го изяде. Докато правеше това, аз извадих малко от храната за крави, сложих я в един голям метален тиган и се приближих до него. „Опитай от това… виж дали ще ти хареса.” Той я помириса, после грабна една шепа и я напъха в устата си. Сдъвка, преглътна и си взе още малко. „Хей, Майки, май му харесва.” Казах аз. „Не знам дали е здравословно за теб , но ми излиза по-евтино.”

Не му давах по много наведнъж. Страхувах се да не го разболея или да не напълнее от него, затова слагах по половин килограм заедно с другата храна смесен с овесени ядки. Изглежда му хареса.

Вече можех да напиша готварска книга за Скунксови Маймуни… винаги ми хрумваше по някое ново ястие за него.

Докато се случваше това с храненето ми се стори, че нещо се движи сред тресавището. Спрях се и се огледах. Беше тъмна фигура, която се местеше от дърво към дърво. Това вече го бях виждал. Така прави Големият Приятел когато се прикрива, но разстоянието беше доста голямо, за да добия по-добра представа. Тогава казах: „Изглежда, че някой ни шпионира. Твой приятел ли е? Какво ще кажеш да го извикаме?”

Големият приятел дори не вдигна поглед от храната си. Просто продължи да яде. Затова опаковах още храна, този път в голяма картонена кутия, и сложих някъде към 5 кг. от храната за крави заедно с нея.

Беше приблизително 16.00 ч. и когато приключи с яденето, се наведе и пи продължително от потока. Изправи се и се уригна. Докато вървеше към гората, идаде звук, с който сякаш викаше някого. Подадох му кутията с храната и той си тръгна. Този път беше все още светло.

Извадих бинокъла си от лодката, седнах на дънера и го гледах как си тръгва, понесъл кутията в една ръка. Измина около 100 метра и всичко, което виждах от него беше само главата му, заради шубраците. Тогава забелязах две други глави да изникват, а след тях и още една. После всички се приведоха и изчезнаха от погледа ми. Предполагам, че ядяха.(Така правят: приклякат с храната в центъра и си взимат докато не свърши.)

Продължавах да наблюдавам, а една глава се подаде и започна да се оглежда. Беше Енох. Вероятно не беше гладен, защото беше ял в лагера и сега хвърляше по едно око за опасности, докато другите се хранеха.

След около десет минути, другите глави също се подадоха, една след друга. Постояха така няколко минути, после изчезнаха в храсталаците.

Стоях и си мислех, че никога не съм виждал толкова Скунксови Маймуни наведнъж. Какво, по дяволите, се случваше… някакъв проклет конгрес на Скунксови Маймуни?

Късно същата нощ стоях край огъня, загледан в пламъците. Мислите ми ме върнаха в миналото и хората, които съм изгубил. Налегна ме дълбока тъга, а самотата ме обгърна отвсякъде. Завръщах се към тъмната си страна. Бях ходил там често преди, затова познавах добре пътя.

Беше ме накарала да се оттегля на безопасно място сред блатото, далеч от хората. Не можех да се справя със света, нито с болката си, затова се опитах да се скрия от нея, като стоя сам в мрака. Дори не предполагах, че избавлението ми ще напусне мрака на тресавището и ще ме отведе при светлината, и ще ми даде причина да продължа. Той вдъхна отново живот в безжизнената ми душа, като ме върна от ръба и затова завинаги ще съм благодарен на моя голям космат приятел.

И в настроението, в което се намирах, хич не ми беше до тъпотиите на Скунксови Маймуни. Същата нощ, тъкмо се унасях в сън, когато нещо прелетя в лагера и събори няколко от нещата по масата. Скочих и видях как още едно се удря в земята пред краката ми. Някакъв задник хвърляше дървета по мен. Вдигнах дървото и го запратих обратно колкото сила имах. Вдигнах каквото беше паднало от масата, намерих въпросното дърво и хвърлих и него. Аз седнах, а те продължиха да хвърлят дървета по мен. Станах и отидох до лодката. Взех една чаша, напълних я с бензин, приближих се до огъня и зачаках. Още едно дърво долетя до мен, затова изсипах бензина в огъня. Огненото кълбо се издигна във въздуха със страховит звук. Застанах пред огъня и извиках, „ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР НЕ СИ ПРАВЕТЕ МАЙТАП С МЕН, ТЪПАНАРИ ТАКИВА!” Чух ги как избягаха като шайка пъзльовци. Скунксови Маймуни-пъзльовци, си повторих наум.

Бях чел някъде за ритуал по възмъжаване при Чероките, където момчето бива отведено в горите нощем със завързани очи. Оставят го да седне на някой пън и да остане там цяла нощ без да се движи или да вика за помощ. Не може да свали превръзката от очите си, докато слънцето не я огрее. Когато я свали, вече ще е мъж. И когато това стане, ще види баща си да седи до него без да подозира, че е бил там през цялата нощ и го е пазил от беди.

Взех една стара дреха и навлязох в блатото, където имаше дънер на около 500 м. от лагера. Щеше да свърши чудесна работа. Нямах нито пушка, нито нож, нито дори парче дъвка. Щях да отида при тях и да ги оставя да правят каквото искат с мен. Възнамерявах да им покажа, че не се страхувам от тях и че те също не трябва да се страхуват от мен. Щях да докажа на тях и на себе си, че не бях уплашен.

Прегънах дрехата, за да направя превръзка, сложих си я и я завързах здраво. Седях и слушах шумовете от блатото - жабите, далечният вик на някоя нощна птица, шумът от преминаващите наблизо малки животинки, които не ми объщаха никакво внимание.

Нямам представа колко време бях седял и чакал, но след малко чух нещо да се приближава зад мен. Нещо голямо. Чувах как диша. Стоях неподвижен и очаквах да ми стовари, каквото ми беше приготвило. После си тръгна - сигурно е била мечка, която ме е проучвала и е разбрала, че ставам, но и се е искало нещо друго. Сърцето ми препускаше здраво, но след няколко минути се успокоих и бях доволен от себе си, че не побягнах като бъзлива Скунксова Маймуна. Хилих си се наум. Представях си какво са си мислели, когато излях бензина в огъня.

Радвах се, че нямаше прекалено много буболечки. Над блатото подухваше бриз, който ги държеше на разстояние. След известно време чух нещо да се приближава директно към мен. Беше точно пред лицето ми и от миризмата можех да кажа, че е Енох. Стоеше неподвижен. Чувствах как се взира в мен. Аз не помръдвах, нито пък издавах и звук. Той ме обиколи, като се опитваше да разбере какво правя… след това си тръгна. Преброих стъпките му - осем, а после тишина. Щеше ми се да беше останал. Усещането, че е наоколо бе хубаво.

Беше късно. Понеже въздухът се усещаше доста хладен, предполагам е било някъде към 3.00 ч. Бях уморен и ту се унасях в сън, ту се разбуждах. Исках слънцето да изгрее.

Тогава чух нещо зад себе си. После от дясната ми страна, после отляво. Бяха навсякъде около мен.

Можех да ги помириша, чувах ги как дишат. Чаках без да се движа, заслушан във всеки шум. Сърцето ми биеше учестено. Исках да избягам. „Бягай, глупако. Махай се оттук!” крещеше разумът ми. Но после ме обзе едно спокойствие - чувството, че съм в безопасност.

Сърцето ми забави ритъм, дишането ми отново стана нормално. Обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред. Вътрешният ми глас ми казваше да съм силен, че тъмнината в мен ще си замине и че ще съм добре. Казваше ми също, че не съм сам, и че трябва да протегна ръцете си. Бавно ги вдигнах настрани.

Усетих как някой хваща лявата ми ръка, а после и дясната. Усещах топлината и силата на ръцете, които държаха моите. След това усетих ръце и по раменете си, които ме проучваха внимателно. Чувствах се в безопасност. Вече не се страхувах. Бавно, една по една ръцете се отместиха от мен. Чувах как стъпките заглъхват и отново останах сам. Седях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се така сякаш от плещите ми се бе смъкнал огромен товар и отново можех да дишам.







Трябва да съм заспал. Събудих се от сутрешните песни на птиците и разбрах, че е ден - виждах слънчевата светлина през превръзката. Свалих я и… пред мен стоеше Енох.

„Добро утро”, казах аз, „Радвам се да те видя, друже. Искаш ли да хапнеш нещо?”

Изправих се и двамата отидохме в лагера. Умирах от глад и се натъпках като прасе.

Времето течеше. Разхождах се из блатото и се натъквах на Скунксови Маймуни навсякъде. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Обаче забелязах, че само преминаваха оттук и се насочваха по-навътре из тресавището. Исках да разбера къде отиват, затова се заредих добре и ги последвах от разстояние. Навлизах все по-навътре – досега не бях стигал толкова далеч и започваше да става все по-трудно да се върви. Калта ставаше по-дълбока и водата също, така че в един момент се оказах залят до шия сред блато гъмжащо от змии и алигатори. Държах раницата си над главата, докато не премина през дълбокото.

Качих се върху един повален дънер за почивка и погледнах ръцете си. Виждах как от тях висят пиявици, като някои бяха толкова тлъсти, че едва се задържаха. Тези лесно ги измъкнах, но върху останалите трябваше да сложа сол, за да паднат. Свалих ризата и панталоните си. После разкарах и останалите от себе си – онези по гърба трябваше да ги достигам с ножа си и да ги изстъргвам от там доколкото мога. Облякох се и погледнах часовника. Беше късно. Нямах идея колко още трябва да вървя, а бях сигурен, че не ми се прецапва блатото по тъмно. Взех брадвичката си и отрязах няколко малки дървета, с които си направих платформа, върху която да спя през нощта. Почистих от клони една част от дънера и я покрих с кал, за да си запаля там малък огън - едно малко удобство сред това блато от неудобства.


Снимката не е част от книгата

Беше тъмно, а аз си имах малък огън. Отворих си консерва със супа, и я приближих до огъня, за да се стопли. Облякох си сухи дрехи, а другите окачих да съхнат. Бях си направил легло от мъх и листата на зелева палма, като внимавах между мен и мъха да има плътен слой от тях, така че тукашните акари да не могат да ме хапят (или както още някои ги наричат „червените буболечки”). Изядох си супата и сухарите и легнах да спя. С настъпването на зората, отново бях на крака. Хапнах фъстъчено масло върху сухари, събрах си багажа, облякох си отново мокрите дрехи, намъкнах се във водата и продължих нататък. Все още нямах никаква идея накъде се бях запътил, а и никой не знаеше къде се намирам. Бях съвсем сам. Ако пострадах, умирах.

На едно място излязох от водата, земята беше нависоко и в по-голямата си част суха и покрита нагъсто с дървета. Беше обед, затова спрях под един дъб да си почина. Бях уморен, затова си събух обувките, изсуших краката си и си направих лагер, като окачих мокрите си вещи по околните храсти, за да изсъхнат.

Трябва да внимаваш краката ти да са възможно най-сухи и да се погрижиш за всякакви открити рани или мазоли, за да се предпазиш от инфекции. Това е много важно – няма да се уморя да ти го повтарям. На такова място трябва да се грижиш за себе си, иначе може да се разболееш и да умреш и никой никога няма да те открие. Също така искам да ти кажа, че когато си сред горите, или както в този случай, в някое блато, трябва да ядеш каквото намериш, а не каквото си носиш, защото така имаш по-добри шансове да оцелееш по-дълго и винаги ще си имаш храна в запас.

Имайки това в предвид, отидох на риболов и хванах няколко сома, които сготвих. Бях решил, че мястото е добро за лагер, затова си построих колиба от палмови листа, която да ме пази от лошото време и буболечките… и най вече, да съм на сухо.

На следващия ден се отправих на път и затърсих някакви следи от Големите Приятели. Не след дълго открих няколко следи. Последвах ги навътре в гората, като се стараех да съм възможно най-безшумен.

През бинокъла си виждах малка полянка с трева, висока до коленете, и огромна черна фигура на самия и край. Тя се обърна и погледна право в мен. После тъгна в моята посока. Не се помръднах от мястото си и зачаках да видя какво ще направи. Наблюдавах я, а изведнъж точно пред мен, тя се изпари. В единия момент съществото беше там, а в другия вече го нямаше. Беше се скрил в тревата и ме дебнеше. Мисля, че не предполагаше, че съм го видял. Наблюдаваше ме, надничаше иззад дърветата, проверяваше ме. Отидох до полянката, а той ме последва, като си мислеше, че не знам за неговото присъствие. Някъде посредата открих следи на елени, а от другата страна следи на дива свиня. Мисля, че причакваше някой елен или дива свиня, които да дойдат да попасат и да ги убие, за да се нахрани с тях.

Не останах дълго – не исках да му прецаквам нещата, затова се отправих назад към лагера. Те вече знаеха, че съм тук и на мен ми оставаше само да си стоя и да чакам. Те щяха да ме намерят.

Същата нощ си бях в лагера и си приготвях алигатора, който бях убил по пътя за насам. Имах много повече месо, отколкото можех да изям. Надявах се Енох да ме намери, за да го разделя с него. Нямах друга храна, която да му дам, така че това трябваше да свърши работа. Чаках, докато се приготвяше на огъня. Чувах как Бигфут се разхождат в гората, но не се приближаваха.

Тъкмо се готвех да си лягам и чух изръмжаване зад себе си. Обърнах се и видях Енох да се извисява като огромно дърво.

„Хей, приятел. Май не сме се виждали от дълго. Искаш ли да хапнеш?” Той пристъпи напред, а аз взех останалото от опашката на алигатора и му я подадох. „Съжалявам, но разполагам само с това. Може утре да успея да убия някое прасе.”

Той я взе и започна да яде на големи хапки. Месото изчезна само за няколко минути. Казах му: „Това е всичко. Ако искаш още, ще трябва сам да си го набавиш.”

Той се помота наоколо известно време и когато отново погледнах нагоре, вече беше изчезнал. Нямаше „довиждане”, просто изчезна. Точно така… яж и бягай. Не се притеснявай за бакшиш. Аз съм си добре.






На следващия ден се върнах на полянката и се огледах. Точно там, където започваха дърветата се забелязваше доста движение. Гледах през бинокъла и забелязах поне шест Скунксови маймуни да щъкат нагоре-надолу, да ядат листа, трева и каквото още намерят.

Скрих се сред една групичка нагъсто израстли палми и ги наблюдавах през по-голямата част от деня. Те идваха на полянката, хапваха трева и буболечки и просто си се препичаха на слънце. Наблюдавах ги и през следващите два дни. На третия ден, както си лежах по корем и ги наблюдавах, някой ме сграбчи за крака и ме измъкна от скривалището ми. Извъртях се и видях Енох, който стоеше надвесен над мен със странно изражение. Стори ми се, че не ми се радва много, затова се изправих и му казах: „Извинявай, Големи Приятелю.” Чувствах се глупаво - като някой воайор, който е хванат да наднича в нечий чужд прозорец.

Бръкнах в раницата си, извадих две консерви Блу Бърд и му ги подадох, а той пък ги омете на секундата. Взех опаковките и облизах залепналата по тях захар. Сред пущинака това е лакомство, което не бива да се прахосва. Направих дупка с крака си и зарових опаковките в нея.

Стори ми се, че малко се поотпусна. Отиде до края на полянката, обърна се и ме погледна. Някак си разбрах, че иска да отида с него, затова го последвах.

Когато стигнахме центъра, той спря, а аз се изравних с него. Не вярвах на очите си. Скунксови Маймуни. Големи, малки… и всички те ме гледаха иззад дърветата. Струва ми се, че им показваше, че съм негов приятел и може да ми се има доверие.

Не знаех какво да направя. Просто стоях там онемял. Застанах пред Енох, за да им позволя да ме огледат по-добре. След това вдигнах ръката си и каах: „Здравейте, приятели. Аз съм Майк и искам да бъда ваш приятел. Не мисля, че ме разбраха. Просто имах нужда да кажа нещо.

Малките се скриха зад гърбовете на майките си и надничаха от там, изплашени от човека пред тях. Стоях там и попивах всичко. Исках да запомня всяка секунда, понеже това никога повече нямаше да се повтори.

Обърнах се, за да говоря с Енох, но той си беше тръгнал. Огледах се, но от него нямаше дори следа. Извърнах се назад към останалите, махнах им с ръка и си тръгнах, като спирах през няколко крачки да погледна отново. Всички ме наблюдаваха как си тръгвам. В края на полянката се спрях, обърнах се и отново махнах с ръка, като този път нададох индиански вик. Мушнах се в гората и се върнах в лагера, където останах до края на деня.





Възнамерявах да се върна на следващия ден. Щях да отида на полянката сам и да видя какво ще се случи.

Приготвих сома, който бях уловил. Изядох колкото ми беше нужно и заделих другото, в случай че Енох се появи. Само че тази вечер той не се появи. През цялата нощ беше тихо - без каквито и да е шумове от стъпки сред дърветата. Чак ми липсваха. Онази нощ спах добре. Валя ситен дъжд, затова разпънах парче брезент, в което да събера дъждовната lора. Това ме радваше, понеже ми беше писнала преварената блатна вода. (Даже и след преваряване има вкус на кал, но все пак ти подсигурява живота.)

На следващата сутрин изядох остатъка от сома и си приготвих овесени ядки, поръсени с кафява захар. Обичам овесени ядки. Засищат ме за дълго време (освен това си ги и обичам… нали така, Майки…). Бях успял да събера към 300 мл. дъждовна вода, което си беше истински дар. Изсипах я в манерката си, събрах си нещата и се отправих към полянката, която се намираше на 800 метра от лагера. Притеснявах се. Все едно ми беше първия учебен ден. Добрах се до там към 10.00 часа, а земята все още бе влажна от дъжда. Денят беше облачен. Погледнах към другия край на поляната и ги видях да се разхождат и да търсят храна.

Пристъпих на откритото и извиках отново с онзи индиански вик, за да им известя, че съм там. Изчаках да видя какво ще направят. Нищо. Не направиха абсолютно нищо. Вдигнаха глави и се загледаха за няколко минути, затова се придвижих до центъра, където бяхме предния ден с Енох. Спрях се, помахах и казах „Добро утро, приятели. Имате ли нещо против да поседна за малко и да си почина?”. Те само ме зяпаха. Тогава седнах на тревата, извадих малко ядки и похапнах. Те ме позяпаха още няколко минути и после се върнаха към предишните си занимания, като през цялото време ми хвърляха по едно око.

През следващите няколко дни ходих отново до полянката, за да се опитам да спечеля доверието им. Само че те се държаха на разстояние. Единственият, който идваше при мен беше Енох.

Свършваха ми провизиите, а пък трябваше да нагледам лодката и пикапа си, така че с изгрева на слънцето тръгнах да се прибирам. Връщането беше много по-лесно, защото товарът, който носех беше по-малко.

Трябваше да измисля начин да занеса възможно най-много провизии до „сборния пункт на Скунксовите маймуни”. Беше ми нужна храна, с която да ги примамя и да спечеля доверието им, за да ме допуснат по-близо до себе си.

Прибрах се вкъщи за няколко дни, за да измисля как да се случат нещата и реших, че ще използвам надуваема лодка, за да прекарам каквото е нужно през дълбоката част на блатото. Тя е лека, а издържа доста товар. Следващите няколко дни минаха в пренасяне на провизии до сборното място. Храната щеше да остане за последния *урс. Взех огромна палатка, за да остане всичко сухо. Планирах да остана там две седмици. Уговорих се с един човек, който живее близо до кея за лодки, да оставя пикапа си в неговия двор… поне за него нямаше да се притеснявам.

Когато се върнах при сборния пункт, се захванах за работа и прекарвах колкото време ми позволяха в наблюдаване на Бигфут. Храната бързо намаляше, а аз все още не бях отбелязъл напредък. Оставях храна, а като се върнех тя беше изчезнала. Не се криеха, когато ги доближавах, но и не ме допускаха много близо. Опитвах и денем и нощем. През нощта постигах по-добри резултати. Наобикаляха към лагера ми, но винаги гледаха да не се забелязват. Усещах, че стоят в тъмното, но това беше всичко. Така и не разбрах точно колко са на брой, понеже ту идваха, ту си отиваха. Нямаше как да им водя отчет, но предполагам, че ставаше въпрос за около петнадесет от тях, плюс-минус един-двама.

« Последна редакция: Юни 19, 2017, 09:39:06 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
15
Шелби


Картинката не е част от книгата



Една нощ си стоях в лагера в кофти настроение, поради липсата на напредък.

Вдигнах поглед и видях Енох. Беше застанал в края на лагера, което беше странно, понеже повечето пъти просто си влизаше вътре. Но след малко забелязах, че нещо в него бе променено. Не беше сам. С него имаше някого.

„Хайде, влизай. Искаш ли да хапнеш?” Той стоеше там и гледаше пламъците, после загледа и мен. Взех малко вода и я излях в огъня, след това с една лопата хвърлих пепел отгоре, за да не пуши.

Докато зария целия огън, очите ми привикнаха с мрака и при почти пълната луна можех да виждам достатъчно добре.

Отстъпих и им направих място. Той се приближи пръв, следван от една женска, а зад нея стоеше най-сладкото Скунксово Маймунче-момиченце. Погледнах ги, после погледнах Енох и им казах. „Приятелю, май си крил нещо от мен. Това семейството ти ли е?”

Той избърбори нещо. Стори ми се, че показва колко се гордее с тях. Всички стояхме там и се гледахме, а после аз казах, „Искате ли да хапнете?”

Взех няколко ябълки и му ги подадох. Той даде на двете по една и остави една за себе си. Много се вълнувах – не можех да повярвам какво се случва. Едва се контролирах от радост.

Сложих малко хляб, плодове и счукани орехи в една кутия на земята и отстъпих назад. Той взе кутията и тримата седнаха в средата на лагера, където си направиха угощение.

Малката беше толкова сладка. Трудно ми беше да сваля очите си от нея. Тя се скри зад майка си и надничаше от там. Не ме бива много да им отгатвам годините, но ми се стори някъде между четири и шест годишна.

Докато ядяха им донесох още. Подадох храната на Енох да я сложи на земята, за да не ги изплаша. Когато се нахраниха, станаха и си тръгнаха.

Толкова бях развълнуван, че през нощта не можах да спя. Големият Приятел си имаше семейство. Този късметлия! Значи се случваше на всички, освен на мен.

През следващите дни започна да ги води по светло, точно преди да започне да се смрачава. Идваха в лагера, ядяха и си тръгваха. Започваха да свикват с мен, а малкта стигна до там, че дори вече не се страхуваше. Идваше и взимаше храна от ръката ми. Нарекох я Шелби и ми се струва, че започна да се обръща на името.

Другото женско същество беше по-малко от Енох, но не много. Вървеше доста уверено, почти надменно. Когато я погледнех виждах най-милите очи, изпълнени с любов. В тях имаше нежност, която те кара да се чувстваш добре в нейно присъствие – една безобидна, блага душа. Загледан в нея един ден си помислих ? „Прилича ми на някого, но на кого?”

И тогава се сетих. На Кора Бет Готзи от семейство Уолтън. Държеше се точно като нея. Затова я кръстих Кора Бет.


Cora Beth Godsey. Картинката не е част от книгата

Една сутрин, когато тъкмо се канеха да тръгват, ги спрях и им дадох по едно шоколадче Хърши. Енох ги обожаваше, но семейството му не ги беше опитвало досега и не знаеха какво да правят. (Първия път когато дадох такова на Енох беше преди още да станем приятели. Бях го оставил на един пън, така че да го намери. Той го помириса, облиза го и си го натъпка в устата. Толкова му хареса, че започна да се поклаща напред-назад, точно като Джери Лии Луис.)

Енох налапа целия шоколад, сдъвка го и примлясна с уста. Кора Бет отхапа едно парче и почти се усмихна – познаваше се по очите и. Шелби си гризна парченце и заподскача без да отделя краката си от земята. Беше толкова сладко да я гледаш. Тя беше толкова щастлива. Всички мъки, през които минах си заслужаваха, щом можех да наблюдавам това.

Докато се отдалечаваха я извиках: „Шелби, ела тук, сладуранке!”. Подадох и едно шоколадче и тя се затича да си го вземе. Грабна го и се върна при майка си, като поглеждаше през рамо, докато се отдалечаваха.

След тази случка се отказах да се сприятелявам с останалите. Съгласихме се всеки да си живее живота и да остави другите да правят същото, като взаимно се уважаваме.

Хвълянето на дървета престана.

(Вече няколко пъти си ме питала дали не споделят различни неща с мен и дали не ми оставят подаръци. Казах ти, че не, понеже вече бях споделил повече отколкото възнамерявах. Но ако трябва да съм честен, би трябвало да кажа: да, правят го. И всъщност това се оказа проблем.)

Понякога Енох ми носеше разни неща - като някое прасе, което тръшваше до огъня, или блатно зеле, или патица, или каквото друго беше убил в конкретния ден и това си беше ОК. Аз го готвех, разделяхме си го и всичко беше наред.

Но след като вече бях прекарал няколко седмици на мястото на техните Срещи, и се случеше да напусна лагера по някаква причина, когато после се връщах, там ме чакаше някой убит заек или парче еленско месо, или пък блатно зеле. Веднъж открих убита костенурка, захвърлена на земята с разпран корем. Приличаше на голяма разтворена стрида върху черупка, покрита с мухи. О да, с нетърпение чаках да се нахвърля отгоре и и да я преглътна. Подай ми кетчупа, моля те.

Когато някой от тях се прибираше от лов, оставяше и по нещо в лагера за мен. Трябваше да намеря начин да се оттървавам от тези неща. Все пак щеше да е грубо да ги изхвърлям на места, на които биха могли да ги виждат, пък и не ми се искаше да ги дразня. Границата на търпението им беше много тънка, а аз исках да бъда приет като един от тях. Не ми се искаше да изглеждам неблагодарен.

Но преди всичко щеше да е грях да оставя животните, които бяха дали живота си, за да живеят другите, да отидат на боклука. Такава е философията на Скунксовите Маймуни – да вземат само толкова, колкото им е нужно да оцелеят и да бъдат благодарни за това.

И ето как станах готвач за Скунксовите Маймуни. Да, точно така. Взимах храната, която ми носеха, готвех я и я връщах обратно на полянката.

Спирах в самия и край, в повечето случаи след мръкване, извиквах с онзи познат вик, за да им покажа, че съм там, после отивах на полянката и оставях храната на земята, като прикляках и хапвах малко от сготвеното. Понякога Шелби идваше при мен и аз си разделях храната с нея. После се протягах, щипвах я по бузата и казвах „Трябва да тръгвам, сладуранке”. Към този момент аз вече съм обграден от тях. Чувството е много осезаемо по един хубав начин. Винаги, когато бях готов да тръгна, ми оставяха свободно място, откъдето да мина. Шелби ме изпращаше до края на полянката, хваната за ръката ми и дърдореща. После майка и я извикваше и тя се отскубваше и се прибираше при другите.

Докато се прибирах към лагера, двама или повече от тях ме следваха…, а когато стигах, единият изсвирваше и двамата изчезваха в тъмнината. Все едно искаха да се уверят, че ще се прибера безопасно, понеже веднага щом пристигнех, те си тъгваха. Никога не съм се чувствал в опасност. Всъщност се чувствах истински на сигурно. Какво пък можеше да ми се случи с бодигардове като тях?

Предполагам, че може би го правеха и защото искаха да ме респектират, понеже отивах твърде близо до тях. Но по-скоро знаеха, че им приготвям храна и им засвидетелствам благодарността си заради онова, което ми даваха. (Е, можеше и да греша за абсолютно всичко.)

Освен това Шелби ми правеше нещо, което наричам капан за сънища - някои бяха с кръгла, други с квадратна форма, някои направени от две или три пръчки, закачени една за друга като във верига. Все още си ги пазя и не бих ги заменил дори за всичкото злато на света.






Бележка от λ: Капанът за сънища е нещо, което се прави от Северно-Американските индианци (на техните езици идва от неодушевената дума за паяк, защото представлява мрежа). Индианците вярват, че през мрежата преминават само добрите мисли, а лошите сънища се филтрират в нея и остават хванати там до изгрев слънце, когато просто изчезват.



Сляд няколко седмици всички вече свикнаха с присъствието ми и не се криеха, когато се задавах. Но все още не успявах да се приближа много близо до тях. Държаха се на разстояние. Все пак ги чувах да се разхождат около лагера, да ме наблюдават, застанали точно в началото на тъмнината.

Когато се разхождах през нощта, усещах нещо да ме удря по гърба или да ме докосва по рамото или ръката, понякога даже събаряше шапката ми. Щом се обърнех обаче, там нямаше нищо.

А после започна да се случва и през деня - само че сега вече виждах кой ги прави тия неща. Малките бяха, играеха си. Май играта беше кой ще ме докосне без да бъде хванат.

Издебваха ме в гръб, пипаха ме, а после се обръщаха и бягаха, хилейки се и се скриваха в храсталака. Понякога ги подгонвах, но бяха твърде бързи и изчезваха преди да съм направил и три крачки.

Веднъж, вече бях в града и бях спрял на един светофар. Няколко колоездачи спряха точно до мен. Докато ги наблюдавах забелязах, че няколко от тях имат на каските си малки огледала за обратно виждане. Хрумна ми нещо. Спрях в един магазин за колелета и купих един комплект. Щях да им покажа аз на тия малки тарикати.

Е, тогава планът ми се струваше доста добър, но дори и сред най-добрите планове има някои, обречени на провал.

Стоях си в лагера и чаках дребните да се появят крадешком. Бях приготвил огледалата. Скоро забелязах едно момченце да се приближава иззад мен. Изглеждаше на около осем-девет годинки. Тъкмо когато се канеше да ме докосне, аз се обърнах и изръмжах срещу него. Той се изненада. И май доста го уплаших, понеже ме цапардоса право в лицето и ме просна на задните ми части. Лицето ми изтръпна, от носа ми текна кръв, а устната ми беше сцепена и окървавена. Седях си там, държах се за носа и се опитвах да не се хиля, понеже от това устата ме болеше.

Той побягна и се скри в шубрака, а аз ги чувах как си дърдорят развълнувано. Станах, взех хавлия, притиснах я до лицето си и отново седнах. Беше ми много забавно. Чувствах се като Уили Койота, който се опитва да хване Пътния Бегач.

Каквото и да направех ми се връщаше. Но това ги забавляваше дори повече, понеже знаеха, че от време на време мога да ги хвана.

Играта продължи и през останалото време докато бях там и си изкарахме доста добре. Хлапетата много ми липсват. Иска ми се да ми бяха имали повече доверие. Щеше да ми хареса да опозная всяко едно от тях.

Единственото, което идваше при мен беше Шелби.

Когато за първи път се запознах с нея, тя беше висока около 1,60 м. Имаше големи кафяви очи, които бяха малко по-големи от тези на родителите и, а главата и беше по-малка в сравнение с главите на останалите. Имаше слабо телосложение, а козината и беше къса и добре подрязана. Не беше пълна като родителите си, най-вероятно заради възрастта си. В началото беше срамежлива, но после бързо ме хареса. Държеше се добре, неагресивно, даже някак учтиво. По мое мнение, беше добро хлапе. Много и се радвах и тя често идваше и ме следваше. Мама /Кора Бет/ винаги я наглеждаше. Точно както когато се извежда дете на разходка в парка с другите деца, а мама седи и наблюдава отстрани. Не ми позволяваха да остана сам с нея. Понякога ми беше криво, че не ми вярват, но ги разбирах и не им се сърдех. Кора Бет беше добра майка и аз я уважавах за това. Тя беше по-добра майка от някои от човешките жени.

Както си стоях на някой пън, Шелби ме изненадваше в гръб, обгръщаше ме с ръце и се гушваше, като допираше бузата си до моята. Понякога ме стисваше толкова силно, че спирах да дишам. Карах я да престане преди да ми е счупила костите. Беше много по-силна отколкото изглеждаше и нямаше да има никакви проблеми да напердаши и най-гадните сред хората на планетата. Иначе казано, лесно би спечелила мач срещу който и да е Здравеняк и би го накарала да плаче за майка си. Просто не можеш да не я харесаш.

Шелби приличаше на човек повече от възрастните. Всъщност всички млади изглеждаха така. Може би също както и при хората, които с възрастта променят външния си вид, и с тях се случва същото. (Сега като се замисля, всички си изглеждат на годините - някои са доста възрастни на вид и се придвижват по-бавно, а и показват признаци на остаряване. Досега не се бях замислял насериозно за това. И те, като всичко друго, остаряват.)

Да се върна на Шелби… Стъпалата и са същия размер като моите, но малко по-широки - пет пръста, бяло ходило, дълги нокти. Не мирише така лошо както възрастните и вероятно е заради късата козина. И двете и уши се виждат, а по тях расте фина козина. Кожата и е много по светла от кожата на родителите и. Като загар от слънцето е – подобно на някой от Южния Тих Океан.

Шелби е много любвеобилна и лесно се привързва. Ако е седнала до мен, винаги ме закача по някакъв начин. Като например да си сложи крака върху моя или да се облегне на мен, или пък да ми държи ръката. Обаче когато мама я извика, хуква да бяга на секундата. И на мама не и се налага да вика втори път.

Виждал съм ги да проявяват нежност едни към други. Наистина се грижат едни за други, а също и за своите приятели.


λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
16
Уважение


С течение на времето започнах да разбирам начина им на живот. Събират се в малки семейства от двама възрастни и едно или две деца.

Жените се грижат за децата, а мъжете събират храна и я носят на майките, докато гледат бебетата. Малките бързо се научават как да си набавят за ядене, но възрастният редовно носи еленско, свинско, риба и птици – общо взето каквото намери – и го разделя с останалите след като си вземе нужното му.

Не им носех толкова много храна, колкото в лагера при потока, понеже беше много трудно да я доставя до там. Носех колкото трябваше за Енох и семейството му, при това основно лакомства като Блу Бърдс или шоколадови десертчета Хърши, както и малко плодове.

Имаше също така и женски без мъжки, които имаха деца. Мъжките идваха и си отиваха и трудно можеше да им се води отчет кой кой е.

Не си строяха скривалища. Търсеха естествени заслони, като кипарисови дървета и палми с много листа, така че да могат да се крият сред тях и да се пазят от несгодите на времето. Превеха си нещо, което наричам гнездовидни легла. Правят ги от мъх или от клонките на кедрите или кипарисите. Трябва да е нещо меко. Налагаше ми се да внимавам да не се доближавам прекалено до местообитанията им. В малкото случаи, в които го правех, бивах прогонван, като не се налагаше да ме предупреждават втори път. Доверието, което споделяхме не беше много устойчиво - никой не се доверяваше твърде много на другия, като гледахме да уважаваме личните си територии. В техния свят аз бях гост – нещо, което не пропускаха да ми покажат, а ако това се случеше, щяха доста болезнено да ме изпратят обратно вкъщи.

Един ден чух писък, който никога не бях чувал преди и се надявам никога да не чуя отново. От писъка сърцето ми направо спря, а кръвта ми замръзна във вените… и не стихваше.

Грабнах пушката си и се затичах колкото сили имах към полянката. Усещах страха с всяка част от тялото си. Втурнах се към мястото, от което идваше писъка, без да знам какво ме очаква.

Спрях се в края и поставих патрон в цевта. Звукът разпращаше талази от страх из цялото ми тяло, а сърцето ми биеше толкова силно, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите ми.

Тогава я видях - женска, която вървеше в кръг и държеше безжизненото тяло на своето дете. Ръчичката му висеше надолу и се поклащаше от движението. Продължаваше да пищи. Звукът беше толкова силен, че едва издържах – толкова пронизителен, че сигурно се чуваше на разстояние 15 км.

Тя влезе в гората. Другите я последваха и аз направих същото, като стоях на разстояние и гледах да не се забелязвам. Тя вървеше и пищеше поне час и половина, като обикаляше в кръг, сякаш търси нещо.

Накрая се придвижи до една полянка, не по-голяма от двайсет метра в диаметър и падна на колене. Виковете и се превърнаха в рев – силен, сърцераздирателен рев.

Стоях там и се опитвах да гледам през бинокъла, а по лицето ми се стичаха сълзи.

Двама от мъжките паднаха на колене и започнаха да копаят с ръце. Вдигна се прах докато изкопаха обла дупка някъде към 1,50 м дълбока, с диаметър 2,50м. Останалите донесоха листа от зелеви палми и покриха с тях дъното на дупката. Другият мъжки, вероятно партньорът и, се протегна, за да вземе детето от ръцете и, а тя се отдръпна и зарида. След няколко минути подаде детето, а мъжкият го взе и го постави на палмовите листа. Отгоре му поставиха още листа, а най-отгоре сложиха един слой с клонки от кедър.

Пръстта беше избутана обратно, а гробът - запълнен. Излишната пръст беше разпределена равномерно наоколо, така че да няма издадена част.

След това от гората излезе друг мъжки с малко дъбово дръвче, около 2 метра. Коренът му изглеждаше много добре, явно беше изкопано с голямо старание.

Засадиха дървото в средата на гроба, а наоколо разпръснаха клони, така че да го прикрият. Когато приключиха не личеше земята да е била разравяна. Изглеждаше така, сякаш дръвчето винаги си е било там.

Тя приседна ридаейки. Един по един, останалите се изгубиха в гората и я оставиха сама с мъката и.

Половинката и я чакаше в края на гората. Тя се изправи бавно, все още ридаеща и отиде при него. Той я хвана за ръка и я поведе към дърветата.

Изчаках около час, за да съм сигурен, че са си тръгнали и отидох да огледам гроба по-отблизо. Ако не знаех, че е там, нямаше начин да го открия.

Сега това дърво е много по-голямо и винаги когато съм там ходя да засвидетелствам уважението си.



"Лагер до рекичката", област Дъглас, Орегон. Лого на сайта Oregonbigfoot.com
Картинката не е част от книгата



„Бих могъл да те заведа при дървото,” ми каза веднъж Майк по телефона. Тъкмо беше свършил с разказа и гласът му звучеше сподавен в опита му да прикрие неудобството от бликналите сълзи. Беше избухнал в плач докато разказваше. „Но няма да го направя. Ако някой от онези учени-изследователи на Бигфут разбере за него, знаеш какво ще последва, нали?”

Разбира се, че знаех. Щяха да го изкопаят.

Един учен би видял в това възможност да получи доказателство. Но за Майк това си оставаше гробът на едно дете – заслужаващ всичкото уважение, което бихме отдали и на тялото на едно човешко дете, както и на желанието на скърбящата му майка, гробът да остане непокътнат.

И ето ви отново разделителната линия между свидетел и изследовател – линията, която толкова много учени не успяват да проумеят. Свидетелят е точно това - той наблюдава. Майк е бил там, за да наблюдава, а не да се меси. Именно тази ненамеса от негова страна е изиграла ключова роля при спечелването на доверието на съществата, което от своя страна му е позволило да наблюдава всичко, което е видял.

Майк просто е изиграл ролята на добрия съсед. Не е дразнил съседите си, не им се е месил в живота, не се е опитвал да им се бърка в ежедневието. Само наблюдавал от безопасно разстояние, споделял с тях и ги уважавал. И бил последователен в това си поведение. Скоро щях да разбера сама колко важно е последното.

Питате ме защо му вярвах? Защото след годините, прекарани в разпитване на постоянни свидетели, научих, че точно това е ключът към спечелването на доверието и съгласието, нужни ви, за да поддържате взаимоотношения с тези същества.

А защо никой от останалите ми свидетели не е бил споходен от „късмета” на Майк?

Изучавайки този въпрос по-задълбочено открих, че започвам все по-добре да разбирам онази Перфектна Буря от събития, за която Майк непрекъснато твърдеше, че е причина за неговия успех.

Първо, преживяванията на повечето от редовните ми свидетели се бяха случвали в домовете им. С други думи, съществата постепенно се доближаваха до имотите на свидетелите и общуваха с тях в рамките на човешките територии. А не обратното. В случая с Майк, той се беше препънал в задния двор на съществата и за тях оставаше изборът - или да го приемат или да го прогонят на далеч. Но в лицето на Енох той разполагал с посланик и вместо да го пропъдят, те търпели присъствието му. Ето защо той разполагал с перфектната възможност да наблюдава поведението им в естествена среда. Не поведението им на Скунксови Маймуни в присъствието на хора, а поведението им такива каквито са си всеки ден, без да се съобразяват, че наоколо има човек.

Осъзнах също така, че Майк е бил в много специфично състояние на ума към момента, в който е започнал да общува с Енох. След като преживял много силни трагедии в живота си и е понесъл последствията от тях, той вече не изпитвал страх. Спомените и емоционалната болка, които се превърнали в негови лични „демони” и с които много пъти бе споменавал, че се бори, за него били многократно по-силни и страшни от която и да е Скунксова Маймуна.

След като отново ми разказа историята със срещите го попитах какво е онова, което го е карало да се влачи сред дълбоката до врата вода в блато, гъмжащо от алигатори, отровни змии и пиявици, при положение, че е достатъчно наясно с блатата и добре разбира какви опасности го грозят.

„Изобщо не ми пукаше.” Отговори той. „Вече нямах нищо за губене. Надявам се да разбереш, че се намирах в много тъмен момент от живота си. Борех се със собствените си демони. Когато се връщам назад си давам сметка, че извърших някои доста глупави неща, които можеха да ме убият. Но не ми пукаше. Не и тогава. Сега не бих посмял да направя и половината от онези глупости… но вече съм в едно много различно състояние на ума.”

Хрумна ми също така, че уважението проявено от Майк бе неизменно. Той уважавал местообитанията им, „храната”, която му оставяли, както и границите, които определяли.

Но крайното прозрение ме връхлетя по време на един от многото ни телефонни разговори, в които обсъждахме какво е мнението му за филмите, снимките, звуците и свидетелските показания, сред които беше и „Съществото” на Ян Клемент.




Бележка от λ: Употребяваните хартиени издания на "Съществото" на Ян Клемент се продава за $1,225.98. В дигитален формат е $8...
« Последна редакция: Юни 12, 2017, 08:47:16 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
17
Уникално прозрение


Помолих Майк да погледне някои неща и да си каже мнението. Изведнъж той пак ми се издразни : „Не съм разбирач”.

„Знам”, казах му аз търпеливо и с усмивка. „Но си имал възможността да наблюдаваш тези момчета повече от всеки друг, когото познавам. Просто от любопитство искам да чуя какво мислиш.”

Отново го помолих да погледне филма на Патерсън/Гимлин и му пратих линка. „Какво ще кажеш?”

„Как така какво ще кажа?” попита той, все още малко нацупено. „Какво ще кажеш ти? Ти си ги виждала. Така ходят Бигфут. Така се движат. Така изглеждат. Знаеш това. Защо хората продължават да си врат носовете наоколо в желанието си да ги снимат. Нали вече са го направили?”

Майк нямаше какво повече да каже за Пати до момента в който не започнах да сътворявам корицата на книгата. Прехвърляхме си един на друг картинки и файлове по мейла. Аз се опитвах да изобразя Енох възможно най-правдиво, а Майк все повече се депресираше.

„Виж, казах ти. Ето така изглежда: главата му е малко издължена – но не като конусовидните глави, които хората рисуват непрекъснато. Понякога, когато козината му е застанала по определен начин, ушите му се подават, или поне връхчетата им. Има големи гъсти вежди, като на Анди Рууни. Очите му са тъмно кафяви – нали си яла близалка Тутси Поп? От онези с шоколада. Като стигнеш до средата и виждаш - пълнежа. Един такъв, каква беше думата…?

„На слоеве?” попитах аз заинтригувана от сравнението.

„Да. На слоеве. Нещо такова.”

Попитах го за зениците.

„Зениците му са същите като нашите. Променят се със светлината, имам предвид големината им. Ако е тъмно, стават големи. Ако светлината е повече, стават малки, но в тези случаи обикновено примижва. Очите му са целите кафеви. Единствените случаи, в които се забелязва бялото, е когато гледа много встрани. Нали знаеш - като погледа на куче. Само че неговият е дълбок.

„Проникващ?” попитах аз.

„Да, особено когато се взира в мен продължително време, както той прави. Като че всеки момент ще ми проговори.”

„Добре” казах аз. „Какво още?”

„Носът му е широк и сплескан, но не е като на горила - с големи ноздри. И има едни малки косъмчета, които стърчат от него. А също и бръчки. Над носа и малко по-надолу. Устата му е широка, а мустаците много гъсти, все едно растат направо от ноздрите му. Покриват горната му устна. Зъбите му са широки и равни. Брадата покрива лицето му чак до ушите, но в горната част оредява. Мустаците се спускат надолу и се смесват с брадата, която завършва с нещо като козя брадичка с дължина 15 см. Козината по челото му е оскъдна и постепенно се преплита с козината по главата.”

Изпращах му рисунка след рисунка, но нито една не приличаше на Енох.

„Добре. Лесно е. Погледни Пати. Виждаш ли козината - по лицето и? Ей такава. Виждаш ли формата на главата? Виждаш ли лицето и носа и? Ей такива. Би могла да му е сестра. Тя е нещото, което най-много прилича на него. И знаеш ли защо? Защото тя е Бигфут.”

Засмях се. Добре му се получи.

После го помолих да погледне снимките на Фрийман.

Пол Фрийман, горски стражар от Щатите забелязал същество близо да Уала Уала, Вашингтон през 1982 г. Това преживяване толкова го впечатлило, че няколко години по-късно напуснал работа и прекарал остатъка от живота си в търсене на Бигфут. Въпреки съмненията за измама, членове от научната общност, включително д-р Гроувър Кранц, д-р Хенър Фаренбах и д-р Джеф Мелдръм обявили отливките от стъпки, направени от Фрийман за съществени улики. Джими Чилкът, експерт по пръстови отпечатъци, който бил изучавал стъпалата и дланите на големи маймуни, анализирал дермалните гънки по отливките и установил, че са несъпоставими с тези на известните примати.

През 1994г Фрийман проследявал група следи близо до Дедъкт Крийк, когато заснел голямо същество с тъмна козина. Докато работех с продуцента Дъг Хаджичек по снимането на Мистериозни срещи през 2003, Дъг ми показа въпросния запис на голям телевизор с висока резолюция. Към края на видеото има кратко появяване на нещо като второ същество, носещо малко дете. Краката и стъпалата на малкото същество се виждаха ясно върху екрана с висока разделителна способност и най-вече глезените. Дъг Хаджичек твърди, че Фрийман никога не е споменавал за детето пред него, а също, че едва ли Фрийман въобще е предполагал, че детето го има на записа. Фрийман почина от усложнения в следствие на диабет през 2003.

Докато Майк гледаше записа (въпреки лошото му качество в Ю Тюб, успях да посоча носеното дете в края на клипа), за което той каза следното: „Ето така изглежда моят Голям Приятел, когато се срещаме в гората, а ето това е начинът, по който се движи. Виж го как поглежда (към Фрийман), после как внимава къде стъпва и после как отново поглежда към него. Те много внимават къде ходят, за да не стъпят накриво и да се наранят. А относно малкото… логично е Мама да отведе своето малко надалеч от опасностите или от някой пич с камера.”

После помолих Майк да разгледа записа от Възпоменателния ден.

ВИДЕО:


Заснет през май 1996 г. от Лори Пейт на един гол хълм до Чопака Лейк в северен Вашингтон, записът от Възпоменателния ден показва едно доста дребно същество, което бяга на открито. То преминава набързо зад един малък хълм и за изненада когато достига да първите дървета от другата страна на откритото място, над рамото му се подава една ръка и сякаш пораства с десетина сантиметра, все едно повдига малко дете на раменете си.

Макар и някои учени да се съмняват в автентичността на записа от Възпоменателния Ден, аз винаги съм смятала, че тези кадри са истински, а и Майк също сметна така. „Трябва единствено да гледаш последните десет секунди, маниера им на придвижване… Виждаш ли как притичва от другата страна на хълма? Нищо не се движи по начина, по който го правят те. Толкова бързо - и уверено.”

После минахме на звуковете от Сиера. В началото на седемдесетте Рон Морхед и Алън Бери пребивавали многократно в ловния лагер на Уорън и Луис Джонсън в планината Сиера, където записали множество случаи на размяна на звуци с цел комуникация между предполагаеми Бигфут същества и хората от лагера.

Има няколко причини, поради които аз лично поддържам достоверността на Записите от Сиера. Познавам Рон Морхед от дълги години и го смятам за изключително благонадежден. Освен това звуците, записани в лагера, много точно наподобяват описанията, дадени от множество свидетели през годините, относно звуците, които самите те са чули.


ЗВУЦИТЕ МОЖЕТЕ ДА ЧУЕТЕ -->> ТУК, първият запис отгоре-надолу


Понеже Майк от дълги години беше близо да съществата, сметнах, че ще може да ми каже дали някога е чувал нещо подобно. Изпратих му по мейла няколко аудио записа и двамата заедно ги чухме на телефона.

Майк започна да се кикоти. „Чуваш ли този характерен звук, който издава тук?” попита ме той.

„Да.”

„Енох прави така непрекъснато. Обикновено седи до мен в лагера, яде и разговорът ни протича по следния начин:

„Как си днес, приятелче?”

„ Блърг ръгл блъг.”

„Наистина ли? Че защо така?”

„Брага блех ръглрул.”

„Тя така ли направи? А ти какво и каза?”

„Агаръг благ блага ракг мрк.”

„Надявам се, че си я скастрил.”

Разсмях се. Имитацията, която правеше Майк на Звуците от Сиера беше удивително точна.

„Нещо като да седиш и да разговаряш с кучето си или подобно. Приказваш глупости, а то ти отговаря с някакви звуци. Макар че в много случаи когато общуват помежду си, все едно чуваш езика на местните Индианци. Гледала ли си някой от старите уестърни, в които индианците разговарят на техния си език? Напомня ми точно на това.”

Продължихме да слушаме записите, които му бях изпратила и той спря на номер 9. Точно този запис винаги ме е интересувал особено, защото звуците са по-отчетливи и в по-голяма степен наподобяват език, отколкото бращолевене.

„Ето,” каза Майк, „Чуваш ли това?”

Това беше една конкретна част от записа, в която съществото сякаш издаваше команди с властен тон. От другата страна на линията настъпи тишина.

Онова, което последва ме изненада.

„Да му се не види,” почти излая Майк с неистов смях.

„Какво?”, попитах аз.

„Да му се не види!” повтори той.

„Какво?”

Той издиша шумно. Звучеше разгневен. „Това е доста странно…”

Тишина. И последва поредната обяснителна метафора на Майк. „Понякога, както си стоя на работа чувам как мексиканците си говорят на испански. Аз не говоря испански, но схващам за какво става въпрос без дори да си давам сметка за това, като на всичкото отгоре вмъквам по нещо в разговора.” След това изрече колебливо, „Мисля, че разбрах какво каза той току що.”

Сега беше мой ред да се умълча.

„И какво каза?”

Виждах колко му е трудно да го каже. „Ами, …стори ми се, че е ядосан. Мъжете го имитират, повтарят онова, което казва той, все едно е някаква игра, само че той крещи от гняв, понеже мъжете стоят между него… и нещо, което му е много важно.”

Не знаех какво да кажа.

Колкото и странно да е съвпадението (макар, че с увеличаване броя на годините, прекарани на тази планета, все по-малко вярвам в съвпадения), седмица по-късно имах възможността да разговарям по телефона за пръв път с Дейв Джонсън, синът на човека, който притежаваше ловния лагер.

Спомних си какво беше казал Майк по време на двучасовия ни разговор и зададох на Дейв един уж невинен, но много важен въпрос.

„Сещаш ли се как на запис номер 9 Големият приятел крещи нещо наподобяващо думи? Какво се случваше по това време в лагера?”

Отговорът на Дейв беше: „Момчетата смятаха, че един от младите е преминал от другата страна на лагера и че стоят между него и останалите.


* * * * *
« Последна редакция: Юни 19, 2017, 09:40:24 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Майк ми помагаше неимоверно много да подреждам парченцата от пъзела едно по едно. Парченца, които хващаха прах на бюрото ми от години; парченца, които ме интригуваха, но досега не попадаха в правилния контекст.

Колкото повече научавах от разказа на Майк - толкова повече си припомнях един подобен разказ, който бях чула години преди това. Една малка книга, „Съществото: Личните ми преживявания с Бигфут” от Ян Клемент. Книгата беше публикувана под псевдоним и личността на автора никога не стана известна.

Книгата разказва за предполагаемо истинската история за срещите на автора със същество, подобно на Саскуоч, с което той се сприятелил някъде в югозападна Пенсилвания, където живеел в отдалечена горска колиба. Понеже бил изритан от жена си заради „изневяра”, Клемент започнал да пребивава в колибата сам.

За първи път Клемент видял съществото през един августовски следобед. Тъкмо бил привършил с копаенето на малко езерце и се оттеглил на верандата да изпие една бира. Съществото било приклекнало наблизо и се втурнало в храстите веднага щом Клемент го видял.

Скоро обаче, той успял да примами съществото с храна и имал възможност да го проучи подробно в доста ситуации.

Заради размера му, нарекъл съществото „Конг”.

След това в книгата се описват външният вид и навиците на съществото, контактите на автора с него, последващата смърт и заравянето на Конг на тайно място.

Когато прочетох книгата за първи път не знаех какво да мисля за нея. Описанието на Клемент за съществото го определяше като бавно, дори малко глупаво и - честно казано - не повярвах много в него, понеже звучеше сякаш описва животно. Не се припокриваше с докладите на други редовни свидетели, които приписваха на Саскуоч характеристики на по-интелигентно, подобно на човек същество.

Когато обаче, Майк започна да споделя с мен подробности от срещите си с Енох, бях изумена колко много си приличаха те с подробностите разказани от Клемент. Външният вид, навиците на хранене, поведението, дори условията на живот, притесненията за безопасността на съществото и последвалите трудности по запазване на преживяванията в тайна. Приликите бяха поразителни...

А един телефонен разговор, проведен от мен с Джон Томикел, издаделя, придаде дори повече достоверност на историята на Клемент. Обадих му се, за да поискам съгласието му да цитирам книгата му тук и това, което последва бе един доста дълъг и приятен разговор.

Попитах Томикел дали познава лично автора. Каза, че да. Когато го попитах какво мисли за книгата, отговорът му беше искрен. Сподели, че смята „Клемент” е предразположен към науката човек, на когото може да се вярва, но че гледа на книгата със смесени чувства. Когато го попитах защо, отговори, че не е заради личността на Клемент, а защото самият той не е наясно дали вярва в Бигфут.

Когато го попитах дали Клемент някога е проявявал интерес към нещо друго „странно” или е писал други книги на подобна тема, отговорът беше: „Не. Написал е други три книги, всичките научни - по въпросите на горите, животните в блатата, природата…” Освен това, когато го попитах кой държи правата над книгата, обясни, че това е неговата компания. Така е от момента на публикуване на книгата. Той бил платил на Клемент 300 долара при предаването на книгата, най-вече за да покрие разходите му по пътуването и хонорара за машинопис.

„Значи не го е направил за пари?”

„Не.” отвърна Томикел. „Никога не е изкарал и десет цента от това, като изключим 300-те долара, които му дадох.”

„Със сигурност не го е направил и за известност…”

Томикел се разсмя „Анонимна известност ли? Не.”

„Хм.” казах аз. Най-накрая откривах повече потвърждение за достоверността на книгата.

„ Знаеш ли,” продължи Томикел, „Качихме се в колибата му скоро след като изгоря.”

„Значи наистина е имало колиба?”

„Ами, да” отвърна той.

Попитах Майк дали някога е чувал за тази книга. Не беше.

Копирах текста на книгата от източник в интернет и го публикувах в нашия общ документ, така че да може да я прочете и да си води бележки. Коментарите му, написани спонтанно в удебелен червен шрифт в края на параграфите, навеждаха на размисли.


"Съществото: Лични преживявания с Бигфут", от Ян Клемент
Картинката не е част от книгата


Например, Клемент беше написал: „Знаех, че нищожното количество храна, което му носех, не може да е достатъчно за същество с толкова голямо тяло, затова хранителният му режим ме озадачаваше, но отчасти можеше да бъде обяснен от случката, която ще разкажа. Ще напиша това сега, макар че се случи доста по-късно във времето. Беше вечер и Конг и аз седяхме пред верандата и се взирахме един в друг, когато един млад елен се появи отстрани на колибата. За първи път виждах елен в имота си.Той ни забеляза и се стрелна нагоре към върха на хълма. Конг скочи на крака и се втурна след него като светкавица. Беше развил зашеметяваща скорост, към момента, в който достигна елена, отдалечил се на не повече от 30 метра. Хвана го с ръцете си и го тръшна на земята, убивайки го моментално, предполагам. Вместо да се върне при мен обаче, хвана елена под мишница и се запромъква към храстите. Не го видях отново цели пет дни.

На това Майк беше отговорил следното: „[Така е било] понеже се е превърнал в източник на храна и когато еленът е дал на Големия Приятел всичко, от което се е нуждаелq за да оцелее, [той] на свой ред вече не се е нуждаел от човека. Виждал съм го… ако не им носим храна, не биха се доближавали толкова до нас. Нямат време да завързват контакти и да дърдорят празни приказки. Ако ти не го нахраниш, той сам ще се нахрани.”


Картинката не е част от книгата


Струваше ми се, че по някои въпроси Майк не беше съгласен с Клемент. По отношение на комуникацията си със съществото Клемент беше написал:„За три седмици го научих на някои команди, от които имахме нужда. Научих го да седи на едно място, като правех заплашителни жестове с ръце и го държах, произнасяйки думата отново и отново. В най-ранните етапи на обучението го обгръщах с ръце и го притисках надолу като казвах: Седни! Седни! И той най-накрая схвана. Опитах се да го поощрявам с ябълки, но той като че ли не правеше връзка между ябълките и изпълнението на командата. Стараех се да използвам думата СЕДНИ като разпервах  пръстите на ръката си с дланта надолу.

Майк беше написал: „Можеш и така да направиш, но аз разбрах, че ще постигнеш повече на принципа на „сляпото подражание”. Ако жестикулираш достатъчно дълго и упорито, той ще започне да разбира какво искаш, но ще отнеме доста време. Повтарям, прави нещото отново и отново и някой ден и той ще го направи. Като в нощта, когато хвана онзи, който ме преследваше, за да го накара да ме остави на мира - тогава докосна гърдите си, протегна ръката си към мен и си тръгна.”

Но по други въпроси Майк се съгласяваше. [Конг] сякаш не разбираше значението на ДА и ОК, понеже не му се налагаше да иска разрешение. В природата съществата взимат каквото си поискат или пожелаят и онова, което ги спира е само по-висша сила или по- добра логика. Ето защо не му беше нужно да ме пита дали може да изяде една ябълка. Ако държеше ябълка в ръката си и искаше да я изяде, изяждаше я. Ако му вземех някоя ябълка и той си я поискаше обратно, не можех да направя нищо, за да му попреча да си я върне. На което Майк беше коментирал: „Не бих могъл да го кажа по-добре. Той прави каквото си поиска, когато си поиска. „Не” или „ Може ли да…?” не присъстват в речника му.”





Намирах за доста интересно, че както Майк, така и Клемент разказваха, че съществото стои загледано за дълги периоди от време.

Клемент беше написал: „През дългите часове прекарани във взиране един в друг, не забелязах някакъв умисъл от негова страна. Той сякаш предугаждаше, че ще ми хрумне или ще направя нещо, за да му дам нещо. На мен не ми се струва странно, че седим и се гледаме един друг с часове. Най-дългият период, през който сме го правили, вероятно е два часа и половина. Не искам да останете с впечатлението, че това се е превърнало в нещо като маратон с някакво убийствено зяпане. Обикновено го изучавах около половин час и после си свършвах някоя работа из колибата и когато се връщах при Конг, той беше готов за поредната половинчасова доза взиране. Търпението му беше забележително. Тези сесии сякаш го вкарваха в хипнотичен транс, но само да мръднех и магията се разваляше, а той се размърдваше. Докато е в състояние на взиране, изглежда като  обездвижен, но понякога внезапно помръдва и разваля магията.

Отговорът на Майк на това: „[Енох и аз правим същото непрекъснато]. Сякаш се вглежда в душата ти, без да помръдне с часове. Понякога се чудя дали не спи с отворени очи. Това е нещо като транс, в който изпада или може би е фаза на съня, през която минаваме преди да заспим. Мисля че при хората имаше три фази на съня… защо не и при тях?”

Клемент спомена, че миризмата на потта му е онова, което е привлякло Конг за първи път. Майк изкоментира: „Когато ходя сред горите, не се къпя както трябва в продължение на дни, дори седмици. Не искам по мен да има неестествени миризми, защото когато скоча в реката и се измия, Големият Приятел не се приближава много до мен. Ето защо казвам на хората да не носят със себе си неща, които миришат. Дори дрехите си не пера със сапун, а само с гореща вода. Мия си краката, разбира се, за да не хвана гъбички, а също и слабините, за да не получа обрив, но сапун не използвам, нито пък нещо друго. Когато си в гората трябва да миришеш възможно най-естествено, без значение колко неприятна става миризмата.”

Когато Клемент написа, че Конг не харесва цитруси (тази малка подробност ми бе припомнила и въпросната книга първоначално, понеже Майк също бе споменал за това в един от многото на разговори), Майк ми каза: „Цитрусите ги яде само ако няма нищо друго за ядене, като при това гримасничи все едно му е супер кисело или тръпчиво. Много по-добре е когато цитрусът се бели, понеже в корите има много киселина, която според мен му изгаря устата. Поне с моята става така.”

Майк беше съгласен с Клемент, че съществата са много добри и в неоставянето на следи. Клемент твърди: „Бигфут не се показват в дъждовни дни или когато земята е мека и влажна…” На което Майк отговаря: „Когато земята е мека и влажна, той върви встрани от пътеките и дори ги прескача, когато трябва да премине от другата им страна. Ако на близо има хора, пак стои далеч от пътеките.”






Но вероятно най-интересната прилика беше свързана с подобния начин, по който се чувстваха относно възможността за предателството към съществото, с което всеки от тях се беше сприятелил: „Мислил съм по въпроса да разкрия Конг и какво би се случило с него и с нашите отношения след това. Не можех да го пазя за себе си още дълго, но и ненавиждах мисълта да го изложа на показ в един свят, който не му харесва. Спомням си, че чувството беше все едно да загърбя стар и обичан приятел, макар че към онзи момент познавах Конг от едва шест седмици.”

Майк също споделяше подобни размисли. „Точно така се чувствам и аз. Както казах - как е възможно да извършиш подобно предателство? Все едно да хвърлиш малко дете на лъвовете. Ще го разкъсат на парчета без да оставят и следа от него. Какво право имам аз да извърша това? И как бих могъл да продължа живота си оттук нататък след такава измяна. А представяш ли си как ще се почувства той, ако го предаде някой, на когото вярва? Постави се на негово място и помисли за това.”

С Майк обсъждахме книгата по време на следващия си телефонен разговор. Попитах го дали на база на личния си опит смята, че историята, описана в нея се отнася до действителни събития. Отговорът му ме изненада: „ Да, мисля, че е вярно. Не съм съгласен с всичко, което казва, като например, че ако не се къпеш, ще привличаш съществото. Когато ходя в блатото не използвам почистващи препарати, дезодоранти или нещо друго с неестествена миризма. Измивам се с вода и оставям естествената ми телесна миризма да се прояви. Само че, този човек споменава, че съществото Конг се е появило след като самият той цял ден е копал и е бил изпотен. Не мисля, че това е причината.”

Майк спря по средата на размишленията си и направи едно отклонение. Зададе ми въпрос, както много често прави, подобно на някой търпелив учител, който иска да накара учениците си да го разберат. „След като е копал цял ден и е приключил какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и излязъл на верандата. На следващия ден, когато бил свършил с копането, какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и седнал на верандата. Правил е същото нещо отново и отново и мисля, че точно това е привлякло Конг.”

„Защото е предсказуем,” измърморих аз, осъзнавайки думите на Майк като прозрение – най- накрая ученикът бе успял да разбере учителя си.

„Точно така. Обичат да знаят какво ще направиш…”

„...Защото това им позволява да държат нещата под контрол!” довърших аз набързо изречението.

„Схвана.” Майк изглеждаше доволен. „Става въпрос именно за повторението. Не е достатъчно просто да отидеш там навън и да правиш каквото си имаш за правене. Трябва всеки път да правиш едно и също нещо. Те си седят и те наблюдават. И когато разберат, че правиш нещо и че това е всичко, което ще направиш… тогава се чувстват достатъчно сигурни да се покажат.”

От години обяснявам на изследователите, че е нужно да отидат сред горите и блатата и просто да се държат като човешки същества, вместо да се промъкват в тях като главорези, облечени в камуфлажни дрехи. Винаги съм наблягала върху необходимостта да се държат по начин, който подбужда любопитство, но същевременно не носи заплаха. Да излизат навън в тъмното - тогава, когато съществата се чувстват най-сигурни. Мислех си, че е достатъчно, че бях успяла да схвана колко е важно да ги оставя да контролират ситуацията, но бях пропуснала едно парченце от пъзела.

Повторяемостта.

Вече разбирах. Ставаше въпрос за повторяемост, търпението нужно да седиш на някой дънер или да се мотаеш из лагера и да вършиш едни и същи неща всеки ден, като се държиш предсказуемо. Това би накарало тези същества да се почувстват достатъчно сигурни, че да те доближат.

Формулата беше проста.

Повторяемостта е равносилна на предсказуемост. Предсказуемостта е равносилна на контрол. Контролът е равносилен на доверие.

Замислих се за момент. „Никак не е чудно, че изследователите не са имали късмет до сега” казах аз. „Повечето от нас сме „на фронта” през почивните дни и не разполагаме с възможността да прекарваме толкова време сред горите и блатата. И когато накрая сме там, си мислим, че трябва да бързаме. Главите ни са пълни с каквото сме си наумили че трябва да направим, каквото си мислим, че искаме да постигнем. Поведението ни се определя от въпросните намерения и така насилваме нещата да се случат.”

В онзи момент ми се изясни и нещо друго. Тези същества се показваха на редовни свидетели, които са ги виждали периодично из имотите си, защото най-вероятно са наблюдавали въпросните свидетели от дълго време. Саскуоч са ги наблюдавали, опознали са поведението им и техните навици. Свидетелите са били предсказуеми.

Спомних си за Джейн Гудол, Даян Фоси. Тяхното присъствие в горите винаги се свеждаше до едно и също нещо. Седяха си кротко. Наблюдаваха. Чакаха. Ежедневно. Тяхното поведение също беше предсказуемо.






Но според Майк тези същества не бяха просто примати. Върнах разговора назад към онази част от книгата на Клемент, която ме беше притеснила.

„Само за мен ли се отнася,” попитах аз, „или и Конг наистина е бил много тъп?”

„Имаш предвид умствено изостанал ли?” Майк замълча за момент. „По- скоро мисля, че беше болен” каза след това тихо. „Струва ми се, че е било нещо нелечимо. Поне на мен така ми прозвуча.” Замислих се по този въпрос и открих логиката. Клемент беше споменал за здравословните проблеми на Конг, а в края на книгата го откриваше мъртъв.

Докато наближавах края на „Съществото”, макар и между разказите на Майк и Клемент да имаше много прилики, се изумих от различния начин, по който двамата мъже подхождаха към темата. Клемент твърдеше, че се уповава на науката и му личеше. Повечето от написаното от него за Конг беше суховато и аналитично. Написаното от Майк беше свободно и информативно. Замислих се отново как свидетелите интерпретират собствените си преживявания през призмата на разбиранията си за света и как това може да „оцвети” не само начина, по който даден свидетел разказва за тези преживявания, но и самите преживявания. С други думи, Клемент не можел да се лиши от преживяванията си с Конг от гледната точка на учен. От своя страна Майк подходил към Енох като към приятел. И най-вероятно това обяснява огромните различия в степента, до която са достигнали отношенията между двамата мъже и техните същества. А именно, различието породено от разума и чувствата.

Разликата между умът и сърцето.




Коментарите на Майк в края на разказа на Клемент бяха красноречиви:

Гладът, самотата, копнежът за приятелство, нуждата да се чувстваш сигурен и обичан могат да съберат на едно място две противоположни неща, всяко взимащо от другото каквото му е нужно за да оцелее, и така да създадат връзка, която да трае цял живот. Връзка, която се простира отвъд любовта или приятелството. Да отдадеш себе си. Да се довериш. Връзка, която разчупва оковите, които при други обстоятелства биха ги разделили. Колкото и различни да са тези две неща, някъде дълбоко вътре те са едно. Започват да се разбират и да си вярват, а това, приятелко, се случва само веднъж в живота, даже в повечето случаи никога. Как се предава доверие като това? Как да сложиш етикет с цена на приятелство, което надминава всичко останало?

Това ме тревожи, но и ми предоставя време за размисъл върху последните десет години от живота ми. Разбирам как се е чувствал и защо е постъпвал по начина, по който го е правел. Разбирам също много от нещата, които аз извърших в тази история. Това е товар, който носиш сам. И сам е единственият начин, по който можеш да го сториш. Отказах се от голяма част от живота си заради това и платих висока цена за знанието, което придобих.

Вярвам, че този разказ е истина и се чувствам по същия начин, по който и той. Историята става твой живот и ти отнема много, като заменя отнетото с познание, което не можеш да споделиш. Откъснах се от хората и от живота заради това. Да пазиш подобна тайна и да живееш таен живот, за който никой не знае, отнема много от теб. Усвояваш изкуството на заблудата и се научаваш да избягваш хора, които могат да те разкрият. Лъжеш семейството и приятелите си за нещата, с които се занимаваш и някъде по пътя спираш да уважаваш себе си.

Не ме разбирай погрешно: Не бих заменил приятелството и доверието му за нищо на свта. Просто ми се иска да не беше на тази цена. Гледам напред в бъдещето и се чудя какво ще се случи с мен и с него. Мисля, че той е точно там, където иска да бъде и през повечето от времето е толкова щастлив, колкото може да бъде един Голям Приятел. А аз от друга страна? Аз не съм щастлив и не съм там, където ми се иска да бъда, като от деня, в който отворих кутията на Пандора, става все по зле. Ще ми се това да отмине и да ме остави да си живея живота.

Когато твоят Голям Приятел те намери, едва тогава ще разбереш какво имаш в сърцето си и какъв човек си всъщност. Мисля, че повечето хора ще установят с изненада, че въобще не познават себе си. Човек се смирява, когато осъзнае, че държи съществуването на цял един вид в ръцете си и един погрешен ход би могъл да доведе до неговото унищожение. Аз съм парализиран и се чудя какво да направя. Страхувам се, че ако изляза и разкажа какво зная, това ще е началото на техния край. Просто ми се иска хората да ги оставят на мира и да им позволят сами да решават какво и кого искат в живота си.

Тази книга , [Съществото], трябва да се превърне в Библия за изследователите на Бигфут. Те трябва да я изучат и да се опитат да проумеят защо е по-важно Бигфут да не бъдат открити. А може би трябва да ти се случи едно от тях в живота, за да разбереш напълно какво се е опитал да ни каже Клемент и защо накрая е постъпил по онзи конкретен начин. Смятам, че всеки, който е имал продължителни контакти с тези същества неизбежно осъзнава, че никога не би могъл да ги издаде.

Вярвам, че връзката става твърде силна и че искат да ги защитят, а не да ги използват… ето защо никой никога не проговаря.

Ако някое бъде хванато или убито, това се случва от някой, който търси единствено славата, че е човекът, открил Бигфут. Макар че те вече са били откривани много пъти. Някои ги наричат приятели и това са онези, които разбират истински. Това са онези, които не биха предали доверието, не биха разрушили връзката, която имат и точно това е основната причина, поради която остават в сянка.

Мисля, че старата поговорка „Който не го познава, той не го обича” е напълно валидна. Щом веднъж стане част от живота ти, започваш да го разбираш и да виждаш човека в звяра.

Ако някога го погледнеш в очите, ти също ще разбереш. И с това ще поемеш товара на тайна, която никога не ще можеш да разкриеш, понеже онова, което е тайна за мен, е живот за тях.


λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Глава 18
Опипване на почвата


Четейки разказите на свидетели, получени по мейла и разговаряйки с тях към онзи момент открих, че бях започнала да гледам на срещите с други очи – повече от перспективата на наблюдаваното съществото, отколкото на очевидеца. Бавно, но сигурно, гледната ми точка се променяше. Това обаче, си имаше и лошата страна: изведнъж се оказа, че срещам затруднения да върша нещата, които винаги съм правила. Вече просто не можех да говоря за Бигфут. Не можех да споделям каквото бях научила.

Най-накрая, много колебливо, попитах Майк дали ще ми позволи да включа разказите му в книга, като обещая да не разкривам самоличността и местонахождението му.

Не се сещах за друг начин, по който да въведа в същността на нещата всички онези, които седяха и очакваха поредната блог публикация, поредната новина в сайта. Как можех да споделя размишленията си по темата в моментa, в който бях направила толкова огромна крачка, при положение, че не можех да споделя причината за това?

Майк се съгласи за книгата. „Трябва да си наясно, Оутъм, че няма да ти дам никакво доказателство, което да можеш да публикуваш. Не мога да причиня това на Енох.”

Наясно бях. И двамата бяхме стигнали до заключението, че няма начин да докажем съществуването на Бигфут и в същото време да успеем да го предпазим.

И все пак бях в безизходица. Не виждах друг изход. Трябваше да вмъкна това в цялата история, за да продължа напред. Сега аз бях тази, която искаше да свали товара от плещите си. И не смятах, че ако го напиша в блога парче по парче, ще дам добра представа за ситуацията. Хората щяха да прочетат едната публикация, но не и другата и така щяха напълно да пропуснат фрагмент от цялата картина. А именно цялата картина бе оформила моите представи и тя се състоеше от преживяванията на Майк, начина по който ги разказваше и нашите взаимоотношения.

Започнах да пиша. Когато спрях , за да си поема глътка въздух, се замислих сериозно за начина, по който щеше да се приеме книгата от изследователската общност и от читателите. Как щяха да реагират колегите ми, ако публикувах историята на Майк? Дали щяха да я оценят по същия начин, по който и аз? Или само като забавен разказ? Понеже Майк държеше да остане анонимен, дали щях сама да успея да покажа колко важни и истински смятам, че са неговите преживявания. Дали щяха да приемат историята „на доверие” без да искат „доказателство”?

Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства…

Този израз, цитиран самодоволно от „сериозните” изследователи, нетърпящи нищо освен солидни веществени доказателства, заседна в ума ми като досадна мелодия.

Тъй като познавах добре изследователската ни общност, бях пределно наясно, че ще разбуня пожар от критики за това, че публикувам разказа на Майк, знаейки много добре че няма как да го помоля - че не бих го помолила - да осигури доказателствени материали, които няма желание да предостави. Как щях да обясня на хората, че Майк не иска да говори за тези неща, защото смята, че ще предаде доверието на близък приятел? Дали щяха да разберат, че той не просто беше контактувал от близо със Скунксова Маймуна множество пъти, но и беше изградил връзка с това същество, която неотклонно го караше да чувства отговорност да го защитава и че ако предоставя снимки или друг веществен материал, това би било равнозначно на използване. Щяха да вдигат врява за доказателства, които той не би им дал. Дали щяха да разберат - и да повярват - в разликата между би могъл и не би им дал.

Първото нещо, което трябваше да премисля беше дали сред читателите има достатъчно хора, за които книгата би била полезна, така че това да оправдае саможертвата, която правя с публикуването и. Дали бях достатъчно дълго в тези среди, дали си бях спечелила достатъчно доверие, така че хората да разчитат на моята преценка и да възпрат собствените си съмнения преди да са се запознали с нея.

Смятах, че да, но не бях сигурна. Стоях си тук с месеци и чувството на безпомощност се усилваше, все едно ми бяха споделили тайната на Вселената. Майк дори ми беше казал, че ако искам мога да я кажа и на останалите… стига да ми стиска. А дали щяха да ми повярват или не, беше съвсем друг въпрос.

Беше дошъл моментът да опипам почвата.

В блога си публикувах следното:




19 януари 2010

Иска ми се да можех да ви обясня какво става в момента.

Преди няколко месеца се случи нещо, което промени живота ми, както и начина, по който гледам на този феномен. Това оказа огромно въздействие върху мен и все още не знам по кой път да поема. Тъй като всички вие сте с мен от самото начало на този блог, а някои от вас -съмишленици и приятели - са до мен дори от преди това, изпитвам нуждата да се обърна към вас и да ви помоля за подкрепа.

Извинявам се предварително, ако това ви се струва прекалено недостатъчно. Към момента не мога да ви дам повече информация.

Смятам, че за последните два месеца научих повече за съществата, отколкото за предходните двайсет години, прекарани в изучаването им. Въпросът е: И сега какво? Какво да правя с тази информация? Тънката граница между познанието и закрилата вече е призрачно изтъняла, а аз съм на път да я прекрача.

Нека ви предложа следния вариант и да ви задам един въпрос. Или пък няколко. И не са реторични. Наистина бих искала да чуя вашето мнение.

Има хора сред изследователската ни общност, които обвързват предоставянето на доказателства с подсигуряването на защита. Всъщност, самата аз написах в блога цяла поредица по темата преди известно време. Заключението, до което стигнах след дълги размишления (меко казано), а именно, че ако докажем, че съществата ги има, то ще принудим властите да поемат нещата в свои ръце - нещо, от което аз не виждам да произтече нещо хубаво. Първо, ще искат да ги изучат (финансирането ще е основният проблем и е много по-вероятно правителството да няма желание да признае тяхното съществуване, понеже в момента си имат други проекти за финансиране). След като ги изучат, ще искат да си хванат едно. Ако първо си хванат мъжко, после ще поискат женско или пък обратното. Дали ще ги затворят в зоологическата градина? Не знам, но и нямам намерение да рискувам с подобна възможност.

Никога не съм се посвещавала да доказвам съществуването на Бигфут. Целта ми е и винаги е била да вниквам с разбиране и да образовам. Да придавам достоверност на разказаното от свидетели, на които се присмиват и да ги успокоя. Да предоставя подкрепа на онези, които също като мен са станали свидетели на нещо необяснимо, което искат да проумеят. И да защитя конкретните същества, които изучавам.

Въпросът със защитата е малко смешен. От кого, в края на краищата, трябва да пазим Бигфут, като изключим онези, които са вманиачени по доказването им и за целта искат да застрелят някое от тях? Все пак никой друг не ходи на лов специално за тези същества. Въпреки че много хора изтъкват аргумента - „трябва да убием някое, за да докажем, че съществуват и така да им осигурим защита”, лично аз винаги съм смятала, че тези жалки опити за проява на алтруизъм не са нищо повече от грубо завоалирана жажда за кръв, която се преглъща по-лесно посредством замаскирането и с политически - коректни намерения.

Повечето от вас - почти всички всъщност, съдейки по това, което имам като информация - са просто любопитни, точно като мен. Какви са тези същества, които наричаме Бигфут? Как изглеждат? Как се държат? На „човешко същество” ли са подобни или на „животно”?

И ето ви сега загадката:

Ако смятам, че мога да ви дам отговорите на тези въпроси, вие бихте ли искали да го направя?

Ако съм в състояние да ви предложа подробни наблюдения, които ще ви ги демонстрират, дали ще искате да ги чуете?

Сега… преди да ми отговорите имайте предвид следното възражение.

Дали все още бихте искали въпросната информация, ако знаете, че аз НЯМА да ви дам нищо, което да се зачете като „доказателство”, понеже се страхувам от това, което ще последва, ако го направя? Дали бихте ми позволили да удовлетворя любопитството ви, като в същото време предпазвам обекта на вашия интерес?

Дали ще ми позволите да прекрача тънката линия и да предоставя информацията такава, каквато е или ще искате главата на съществото на тепсия, само за да може правителството да ни каже онова, което вече знаем?

Пишете ми какво мислите.

[Добавено в последствие: Моля да бъда добре разбрана, понеже получавам противоречиви отзиви. НЯМА ДА ПРЕДОСТАВЯ НИКАКВИ ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. Единствено подробните наблюдения на конкретен свидетел.]






Обратната кореспонденция направо ни заля. Същия ден получих стотици мейли. От тях само два критикуваха предоставянето на непотвърдена и неподкрепена с доказателства информация. Повечето от читателите вече вярваха в съществата и искаха просто да ги разберат.

Споделих голяма част от писмата с Майк и той нещо се отдръпна. Досега, единственият му досег с Бигфут обществото бяха няколкото сайта, които бе посещавал и определени канали в YouTube, в които бе видял как разни изследователи подхождат към нещата по грешния начин, а после се тупаха един друг по раменете, че са потърсили и намерили доказателства, макар че последните се състояха единствено от извити или счупени клони или записи на „почукване по дървета.” Всъщност Майк веднъж ми се нахвърли в едно писмо, изразявайки разочарованието си от Бигфут общността:



Какво, по дяволите, им става на всички Бигфут изследователи?

Да ви задам един въпрос: Щом никой никога не е виждал Бигфут да почукват по дърветата, откъде са толкова сигурни, че го правят? Никой не е ставал свидетел на това, но всички предполагат, че се случва. И защо това да е факт? Да създадеш „теория” е просто по - префинен начин да изкажеш „предположение”. Предположението, че почукват по дърветата ,се превръща в теория, че почукват по дърветата, която пък се превръща във факта, че почукват по дърветата.
А фактът всъщност е, че никой не знае със сигурност дали това се случва.

Та, кога точно предположението се е превърнало в теория, а тя от своя страна във факт?

Ако изядеш едно предположение, а после изходиш теория, тогава резултатът факт ли е?


Моята теория е, че един изследовател на Бигфут поглъща едно предположение и после го връща обратно за ползване от други изследователи на Бигфут. И докато е още топло някой от тези изследователи изяжда повърнатото предположение и го изплюва под формата на теория. После някой друг изяжда теорията, поглъщайки с наслада всяка безсъдържателна капка, където някъде в дебелото му черво тя се превръща във факт, който той изхожда. После взима това голямо говно и го изтипосва на сайта си, така че всички останали като него да могат да го видят. И всички много му се радват колко е умен, макар че самият той никога не е вижда Бигфут. След това го копират и го слагат по собствените си сайтове, точно до другите изповръщани боклуци, които наричат „Факти за Бигфут”.

И така, въпросът ми е: Когато един изследовател на Бигфут изходи някой факт, той остава ли си факт завинаги, дори и ако има улики за обратното или няма улики в негова подкрепа.




Майк ми е казвал много пъти, че никога не е виждал или чувал някоя от Скунксовите Маймуни в неговия регион да почуква по дърветата. Макар и да допускаше „възможността” в региона му да не го правят, а другаде да се случва, той често използваше темата с „почукването по дърветата”, като синтез на разочарованието си от безумните предположения, които учените изказвах по отношение природата и поведението на Бигфут, които в последствие приемаха за „факти”. Разбирах отвращението на Майк, понеже самата аз го споделях в много от случаите. Да се опиташ да накараш изследователската общност да обърне внимание на редовните свидетели, или на нещо различно от „общоприетите” схващания за това какво са Бигфут и какво правят, беше все едно да гониш вятъра.

Когато препратих на Майк отговорите от блога, исках да му покажа и другата страна на медала - хора, които също като мен, имаха добри намерения, но които бяха любопитни, жадни за информация. Хора, които не си придаваха важност като Бигфут учени, така че да възприемат историята му за „измама”, или наблюденията му за погрешни и в последствие неадекватни, само защото е избрал да не се възползва от съществото, което смята за приятел, като не предостави снимки, козина, фекални проби или слюнка…

Ако Майк се чувстваше длъжен на някого, това беше Енох. Но как да го обясниш на всички онези, които си седят пред компютрите и плюят по свидетелите, че не се справят по-добре като „изследователи”? Как да обясниш на някого, че може да се смята за късметлия, дори само защото чува този разказ, понеже свидетелят не е искал да го сподели дори с човек, на когото вярва, да не говорим за широката публика. И единствено тънката нишка на доверието е онова, което ми позволи да разкажа историята, която за него е нещо много лично?

Не ми писаха много зложелатели. Но пък и предположих, че по-голямата част от тези хора не четат блога ми. Все пак знаех какво ще кажат - разбира се няколко читатели изобщо не ме разочароваха в това отношение. Един дори изкоментира, „ Щом не си мислила да предоставиш улики, защо изобщо повдигна въпроса?”

Сериозно?

Значи ако някой свидетел ви разкаже своите преживявания, но откаже да предостави „доказателства”, които смята за злоупотр*ба, просто ще отхвърлите достойнствата на цялата книга, изразяващи се в подробни разкази на срещи и увлекателно повествование, които иначе ви харесват. Дали бихте започвали всеки следващ разговор с очевидец с думите „Отсега да си наясно… ако не ми покажеш всички доказателства, които имаш или не отидеш да ги изнамериш вместо мен, без значение от последствията, то тогава не искам да чуя и думичка, от това , което имаш да кажеш…”?

Отдавна научих, че липсата на уважение не води до никъде сред нашите изследователски среди. Не ни помага и в опита да разберем съществата посредством хората, на които се случват. Но тази категорична липса на доверие преобладава сред учените и е причината, поради която „Изследването на Бигфут” буксува на едно място.

По отношение на отзивите в блога – най-мотивиращите съобщения бяха от читатели, които ми казваха „Вярвам ти, Оутъм. Следвай сърцето си.” Сякаш всяко трето съобщение съдържаше препоръка в този дух.

Исках да го направя, но дали бях достатъчно дебелокожа, за да понеса ударите, отправяни от онези в общността ни, които не можеха да видят гората от дърветата? Нима бях прекарала толкова много време в усилия да проведа сериозно и достоверно проучване по темата и да си спечеля уважението на колегите, само за да оставя всичко да изтече в канализацията като публикувам една – единствена интригуваща, но все пак „недоказуема” история? Дали имах смелостта да премина през това?

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
19
Човешкият фактор


Установих, че съм изправена пред едно от най-трудните решения в живота си. Седнах и се опитах да си представя възможните нападки и критиката, цялата дребнавост, която неизбежно щеше да последва, да не споменавам фалшивите коментари и персонални атаки, които щяха да се стоварят не само върху мен, но и върху Майк.

Връщах се непрекъснато към въпроса, който всички критици неминуемо щяха да ми зададат.

„Ако не иска да ни се показва на нас… добре. Ти обаче, виждала ли си снимка на Енох? Можеш ли лично да потвърдиш, че си видяла улики, които да доказват, че тази история е истинска?”

Отговорът си оставаше не.

Споделяла съм части от историята на няколко човека, на които вярвам безрезервно, за да чуя тяхното мнение. Те бяха изумени от подробностите в разказа на Майк. Но също така неизбежно ми задаваха по-горния въпрос и моят честен отговор беше: „Не, не съм виждал негова снимка.”

Обяснението ми, че не се нуждая от снимка, за да вярвам на Майк, понеже разбирах и чувствах, че причините, поради които не желае да предостави такава са абсолютно валидни, звучеше като извинение; като оправдание за моята небрежност и наивност. Казано по друг начин: лош изследовател. Понеже бях пропита от начините за провеждане на „добро изследване” от дълги години, поради влиянието на колегите, то лошото изследване – да вярваш на сляпо - беше непростим грях. Всъщност, по-голямата част от уважението, което си бях изградила, произтичаше от факта, че не „вярвах” категорично в нищо свързано с Бигфут; че бях скептично, макар и не тесногръдо настроена по въпроса; че не знаехме какво са Бигфут; че не вземах страна в спора и така се чувствах добре.

Когато застанах пред огледалото и се вгледах в очите си в търсене на истината, се запитах: „Вярвам ли му?”.

Вярвах му.

И този отговор напълно ме устройваше. Устройваше и онези, с които бях споделила историята, онези, които вярваха в способността ми да разпозная истината в казаното от свидетелите.

Проблемът беше, че съзнавах, че този отговор нямаше да се приеме сред широката изследователска общност.

Виждах как в очите ми пламъците на убеждението стихват и изгасват, бивайки заменени от студено разочарование, породено от осъзнаването, че като „добър” изследовател не бих могла никога да разкажа историята на Майк, без да дам доказателства. Без значение колко увлекателна е тя, тези, които очакваха от учените определена степен на съдействие, не биха приели нищо по-малко от това. Авторитетът ми щеше да изчезне - а с него и всяка надежда за качествена промяна сред научната общност.

Чувствах се безсилна. Тъжна. Безсъдържателна. Сякаш всичко беше напразно. Колкото повече мислех за това, толкова по-притисната в ъгъла се чувствах. Не можех да продължа. Но и не можех да се върна назад. Нямаше как да го залича от паметта си и да забравя онова, което смятах, че съм научила.

Като последен опита да съхраня баланса, седнах и написах края на книгата, който отправих към всички бъдещи критици.





ЕПИЛОГ

Както и по-рано споменах, в тази книга става въпрос за доверие.

И сега ми предстои да взема трудно решение.

Повече от ясно е, че Майк не желае да предостави доказателства в подкрепа на своите твърдения. Понякога, по време на цялата сага, сме обсъждали какво би се случило, ако реша да публикувам историята без тези доказателства. Той ме предупреди, че ще се проваля и че това ще е видно за всички, освен за мен, докато накрая не го осъзная и сама. Кол*баех се между усещането, че е прав и осъзнаването, че ако е истина, този разказ е твърде важен, за да остане неразказан.

И сега съм в голяма каша.

Тази книга беше и продължава да бъде изключително важна за мен. Най-накрая разполагах с подходящ начин да споделя онова, което чувствах като важно послание относно тези същества, чието съществуване ме преследваше от детските ми години. И стигнах до момент, в който просто не мога да продължа напред с работата си, без да разкажа историята. И не само разказа на Майк, но и начина, по който този разказ ми повлия.

Но пък не съм и глупава. Все пак моята репутация е изложена на риск. Доверието в мен. А от части и животът ми. Когато Майк ми даде благословията си да напиша книгата, аз спрях всички останали свои начинания. Толкова важна беше тя за мен. Всичките ми други проекти замряха. Въпреки че по никой начин не съм си въобразявала, че като се занимавам с изследване на Бигфут ще живея охолно, бях зарязала почти всичко друго, с което като самотна майка изкарвах прехраната за себе си и малката си дъщеричка, за да мога да се съсредоточа върху това занимание. Не ми беше никак лесно.

Тъй като обещах на Майк, че ще остане в пълна анонимност, ще трябва да поема цялата тежест на критиката и всички възможни обвинения в измама директно върху плещите си. Бях наясно, че ще ми се наложи да се справям с хора, които ще ме нарекат „безотговорна” за това, че публикувам нещо без да дам доказателства в негова подкрепа.

Дали щеше да си заслужава? Дали доброто, което ще произтече от издаването на книгата, ще оправдае възможните негативни последствия?

Замислих се отново за „доверието”. Имах доверие на Майк през цялото време. Бях нещо като опитна мишка. Бях прекарала буквално стотици часове с телефона на ухото, докато се опитвах да забавлявам 3-годишната си дъщеричка и в същото време слушам за неговите преживявания.

Нима беше престъпление да поискам някакви доказателства? Той ме беше потърсил с ясното съзнание, че съм учен-изследовател на Бигфут и знаеше много добре, че ще се заинтересувам от неговата история. Не исках да съм тесногръда, но все пак всеки друг учен щеше да е поискал потвърждение още в самото начало и ако свидетелят откажеше да го предостави, щеше просто да спре да си губи повече времето с този въпрос. Дали това ме правеше „лош изследовател”? Или само по-търпелива?

Първоначалното му намерение е било само да ми предаде информация. А вместо това се сдоби с приятел. Или поне с някой, който се опита да бъде такъв, някой, който даде най-доброто от себе си в опит да бъде безкрайно търпелив с променливите му настроения и неговото нежелание да се доверява. За мен беше напълно достатъчно просто да си седя удобно и да го оставя да споделя каквото и когато си поиска, въпреки че твърдеше, че разполага със знанията, в търсенето на които бях прекарала десетилетия.

Но въпреки това, въпреки всичко това, днес аз седя тук дори без най-малкото късче информация, което да потвърждава достоверността на историята на Майк. Без нито една снимка. Нито дори снимка на снимка. Не съм виждала рентген, нито медицински картони или изображения на травмите, които той твърди, че е претърпял. Не съм виждала капаните за сънища на Шелби. Всичко, с което разполагам са хилядите обяснения защо не е възможно да видя всички тези неща, дори само аз. Както и историите му, които не мога да отхвърля, колкото и скептикът в мен да иска това.

Честно казано, не знам какво да правя.

Да изхвърля ли книгата на боклука? Да натисна клавиша ИЗТРИЙ и да забравя за всичко?

Проблемът е, че не мога. Цялостната ми гледна точка по въпроса вече е повлияна от историята на Майк. Сега гледам на нещата по различен начин. Всъщност ми е доста трудно да пиша ежедневно в блога за Бигфут, понеже чувствам, че съм светлинни години напред в разбирането си за този феномен – но как бих могла да споделя това без да го обвържа със съответните подкрепящи материали? И как да подходя отговорно към споделянето му, като знам, че нямам абсолютно нищо, с което да го докажа, освен разказа на един мъж и интуитивното ми усещане, че казва истината.

Ами „доверието”? Имах достатъчно доверие в Майк, за да изслушам каквото има да ми каже и да му повярвам. Доверих му се толкова, че оставих всичките си други занимания на страна и отдадох цялото си внимание на него и преживяванията му. А Майк ми се довери достатъчно, че да ми позволи да споделя историята му с вас. Но неговото доверие спира до там.

Така че съм изправена пред трудно решение. Искам да последвам сърцето си и да напиша тази книга така, както възнамерявах да я напиша – не като акт на използване на Майк и Енох и техните отношения, а като засвидетелстване на уважение към тяхната връзка; да помогна на Майк да сподели посланието, че тези същества не са просто умни животни, а нещо много по-красиво и сложно и заслужават да ги почитаме. Да демонстрирам уникалната връзка между Майк и Енох, както и моята с Майк, като нещо красиво и заслужаващо уважение. Една единствена снимка или парченце от уликите, макар и да не може да се нарече доказателство, би поставило всичко на мястото му и би потушило съмненията на онези, които щяха да поставят под въпрос твърденията му.

Освен това, щеше най-накрая да донесе успокоение на толкова много хора, които също като мен, са зървали за кратко нещо, което им се иска да бяха наблюдавали много по-дълго, с надеждата да го разберат.

Но въпреки цялата вложена в това начинание от моя страна енергия, последните думи, написани от Майк към мен в общия ни документ, казват всичко:

„Той е единственият ми приятел на този свят и единствения, на когото мога да се доверя, защото никога не лъже и винаги е верен другар. Ето защо го поставям на първо място.”

Въпреки че никога не бях лъгала Майк и му бях единствено приятел, в края на краищата това нямаше значение. Той продължава да се отнася с мен като с изследовател - някого, на когото не би могъл да вярва. Боли, но не мога да направя почти нищо по въпроса. Вече опитах всичко. Ако ми предоставят избора дали да съм изследовател или приятел, аз ще продължа да бъда приятел и да уважавам желанията му.

На този етап не съм сигурна какво да кажа – което е доста нелепо, предвид факта, че пиша заключението на книга.

Вярвам ли на Майк? Да. Смятам ли, че казва истината? Да. Трудно ми е да повярвам, че някой би си измислил толкова заплетена история. Но всичко, с което разполагам е неговата дума.

А всичко, с което разполагате вие е моята дума.

И в края на краищата, аз изглежда съм единствената, която има какво да загуби.

Ще трябва да оставим нещата така. От това, което достига до мен разбирам, че Майк се кани да се  върне в блатото, вероятно завинаги.

Понеже Майк продължава да се отнася с мен като с учен, не ми остава друг избор, освен да приключа всичко така, както би направил всеки уважаващ себе си учен – да взема предвид разказа и да го предоставя на вашата преценка. Това е всичко, което мога да направя.

Макар и историята да е увлекателна и красива, без доказателства си остава само това.

Поредната история.






Почувствах се зле и се обадих на Майк. Обясних му затрудненото положение, в което се намирам. Казах му, че съм написала края на книгата, но не по начина, по който ми се искаше да я завърша.

„Мислиш ли, че ми казваш нещо, което не знам? Оутъм, предупредих те за това преди много време, а ти едва сега го разбираш.”

„Знам,” казах аз, чувствайки се жалка. „Просто не знам какво да правя. Не мога да продължа напред. Не мога и да се върна назад.”

Чувствах се като нищожество. След всичко това, нещата се свеждаха до липса на доверие. Нищо чудно, че края, който написах беше толкова разочароващ. Как е възможно да напишеш книга за доверието, а да я завършиш по този начин?

Изпратих епилога на Майк, а той ми отговори скоро след това.



Прочетох го и най-малкото, което мога да кажа е, че жили. А най-многото, че е съвсем очакван…Приключих с хората, които се занимават с Бигфут. Не желая повече да имам нищо общо с целия този боклук. Даже не искам да прочета останалата част от книгата.



Майк беше отвратен от мен. Не го обвинявах. Самата аз се отвращавах от себе си.

Цели две седмици не чух нищо от Майк и не се опитах да се свържа с него. Седях притихнала, на моменти разсъждавах толкова вглъбено, че стигнах почти до безумие, като с мъка откъсвах себе си от този сън, за да поиграя с дъщеря си, да бъда майка, да се грижа за къщата или да разговарям с лекарите, понеже здравето на дядо ми се беше влошило. Вече не можех да пиша в блога, не можех да говоря за Бигфут по начин, по който някой би могъл да ме разбере, не можех да се върна към публикуването на пикантерии относно срещи с Бигфут или да се ровя в базата данни, за да правя статистика за цвета на козината им или измерената им височина. Читатели на блога ми пишеха от време на време да ме питата какво се е случило с онова велико мое прозрение и защо съм толкова мълчалива.

Осмислях. Опитвах се да се адаптирам към случилото се и се чудех в кого точно съм се превърнала.

Спомних си нещо, което читателите на блога ми бяха казали. „Следвай сърцето си.” Но колкото и да се опитвах, не можех да проумея какво означава това - в какво на практика трябваше да се изрази. Нито пък дали беше разумно да го правя.

По ирония на съдбата, към онзи момент в личния ми живот се случваха и други събития, които правеха този съвет изключително значим и трогателен. За пореден път ми се струваше, че „съвпаденията” се сливаха в такава степен, че изключваха дори самата представата за съвпадение. Бог, Космосът, Голямата Загадка или каквото друго си изберете да го наречете, смяташе за нужно да ми предаде урок и ме заливаше с поуки наведнъж от всички посоки - настървено и яростно. Болеше ме. Страдах. И очаквах смирено. Винаги съм подозирала, че наличието на ирония и съвпадения в живота са ясни знаци за наближаването на трудния урок…, но този урок към момента продължаваше да ми се изплъзва, независимо от факта, че правех съзнателни усилия да го получа, какъвто и да беше.

Докато една сутрин просто се събудих и всичко ми се изясни идеално.

Майк се отнасяше с мен като с изследовател, понеже се държах като такъв. Ето го за пореден път онова точно и красиво сравнение с Големите Приятели. Отнасят се с нас като с учени и ни избягват, понеже ние се държим като такива.

Някой ми каза следното наскоро „Любовта идва от сърцето… Умът не изпитва любов, любовта е от сърцето.”

Тогава проумях, че се бях „крила в разума си”. Бях тръгнала по пътя като свидетел, после се бях заела с изследване, за да си отговоря на въпроса какво беше онова, което съм видяла, но в анализирането си съм стигнало до крайност. Бях се превърнала в изследовател, но не просто изследовател на Бигфут. Желанието и готовността ми да подлагам всичко на щателен анализ, породени от страха да не би случайно да не успея да предвидя изхода на събитията и следователно да изгубя контрол над тях, бяха причина за неразбориите в няколко от личните ми връзки през годините и почти бяха разрушили част от тях - включително и сега – моето приятелство с Майк.

Връзката на Майк с Енох беше дълбоко емоционална. Той преживяваше Енох със сърцето, не с ума си. Ето за това трябваше да бъде книгата. Как тогава щях да я напиша с разум?

Тази книга не трябваше да е просто суховато предаване на факти, подкрепени със стерилно събрани веществени доказателства, нито опит да се докаже, че Бигфут съществуват, нито опит за смекчаване на критиките на скептиците и учените с големи очаквания и малко истинско разбиране. Вместо това, щеше да представлява поредица от наблюдения и разказ за две много крехки приятелства: Това между Майк и Енох и между Майк и мен. Надявам се, че в тях ще успеете да доловите нещо по-дълбоко и по-значимо от стерилния научен анализ.

Дори и това да означаваше да раздразня всички онези със закостенелите мозъци, които анализират и критикуват , понеже съм отказала да правя опити да притискам Майк да извърши нещо, с което не е съгласен… беше време да последвам сърцето си.

Но в главата ми имаше само страх. Страх, за първи път в кариерата ми на изследовател, да повярвам в онова, което знаех, че е истина. Страх да не бъда възприета като „лощ изследовател”. Страх от присмеха на другите изследователи.

Страх от това да се чувствам като … свидетел.

Но именно това, най-вече, беше породило описаните събития. Да съм свидетел бе движещата сила през всичките тези години, които прекарах в опити да разбера този феномен.

Бях се концентрирала твърде много върху разума си. Да последвам сърцето си ми се струваше добър съвет, макар и там да съзирах опасност. Не беше от значение как другите изследователи възприемат нещо, което вероятно прилича на залитане от моя страна в една изцяло емоционална и субективна посока, но самата аз също изпитвах притеснения. Не ми се искаше да последвам сърцето си и да се озова на една крачка извън ръба на скалата, така да се каже. Не исках да изгубя обективността си. Но как да намеря баланса между двете?

И в онзи момент проумях.

Ако водещ е ума, то тогава рискуваш да се окажеш в капана на свръханализирането и мисленето в кръг. Ако оставиш сърцето да води, то може сляпо да те отведе към неизпълними желания. Но ако се вслушаш в инстинктите си, в интуицията си, няма да се подведеш. Умът мисли. Сърцето чувства. Но знае само вътрешният глас.

Моят вътрешен глас ми казваше през цялото време, че Майк казва истината.

И ето, най-накрая знаех какво трябва да направя.

Тагове към темата: