ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)

[Glasberg]

В тази тема в Библиотеката ми се иска да привлека вниманието на читателите и потребителите в АА към едно много популярно име в световната виртулна общност, а именно Джордан Питърсън (Jordan Peterson).
Джордън Питърсън е мейнстрийм, но е изключително интересен и за алтернативната общност.

 

Джордан Питърсън е канадски клиничен психолог, критик и професор по психология в университета на Торонто. Изучава политически науки в Университета на Алберта през 1982 г., а през 1984 г. придобива диплома по психология. Става доктор по клинична психология в Университета McGill през 1991 година. След две години се мести в Масачузетс, където работи като асистент и доцент в катедрата по психология към Харвардския университет. През 1997 г. се премества в университета в Торонто като професор.

Често е обвиняван в анти-феминистки, анти-левичарски, анти-джендър самоопределението (много ясно, той е все пак психиатър!) и в откровено десни убеждения. Често прави скандални изказвания като ”Фактите не се интересуват от вашите чувства”.

През 2016 г. Питърсън публикува серия от видеоклипове в YouTube, които критикуват политическата коректност и законопроекта В-16 на канадското правителство. В-16 добави полова идентичност като забранено основание за дискриминация. B-16 (An Act to amend the Canadian Human Rights Act and the Criminal Code (Bill C-16, 2016)) добавя гендерното изразяване и половата идентичност като защитни основи на канадския Закон за правата на човека, както и на разпоредбите на Наказателния кодекс, които се отнасят до пропаганда на омраза, подбуждане към геноцид и утежняващи обстоятелства при присъда. Питерсън характеризира закона като въвеждане на принудителна реч (принудителна реч е конкретно изразяване, изисквано от закона).


На 27 септември 2016 г. Питърсън публикува първата от три части лекции, озаглавена "Професор срещу политическата коректност: Част I: Страхът и законът".  Във видеото той заявява, че няма да използва предпочитаните местоимения на половете на студенти и преподаватели, защото това е принудителна реч.
Той твърди, че неговото възражение срещу законопроекта се основава на потенциални последици за свободата на словото и че може да бъде преследван и съден за нарушаване на човешките права, ако откаже да се обърне към студент или преподавател по предпочитаното от него местоимение.


В "National Post" Питърсън пише:

”Никога няма да използвам думи, които мразя – като модните и изкуствено конструирани думи "zhe" и "zher". Тези думи са авангардът на една радикална левическа идеология, която ненавиждам и която по мое професионално мнение е страшно подобна на марксистките доктрини, които убиха най-малко 100 милиона души през 20-ти век.

Изучавам авторитаризма отдясно и отляво в продължение на 35 години. Написах книга по темата, която изследва как идеологиите изземват и завладяват езика и вярванията. В резултат на моите проучвания, аз вярвам, че марксизмът е убийствена идеология. Смятам, че преподавателите в съвременните университети трябва да се срамуват от това, че продължават да насърчават такива порочни, неприемливи и античовешки идеи, както и да индоктринират студентите с такива убеждения. Ето защо аз няма да изрека марксистките думи. Това ще ме направи марионетка на радикалното ляво, а това няма да се случи. Точка!”

В резултат на това са предприети дисциплинарни мерки към него от Университета в Торонто.
През април 2017 г. на Питърсън му бяха отказани средства от Съвета за Изследвания в Областта на Социалните Науки и Хуманитарните Изследнания (SSHRC) за първи път в кариерата му, което той интерпретира като отмъщение за изявленията му.

През ноември 2017 г. асистент в университетския курс по комуникации в Университета Уилфрид Лауриър (Wilfrid Laurier University) беше санкциониран от преподавателите си за показване на сегмент от клип, в който Питърсън обсъжда законопроект В-16 с друг професор, по време на учебна дискусия за местоименията. Причината, изтъкната за санкцията, е клип, създаващ "токсичен климат", сравняван с "реч на Хитлер" и, естествено, нарушение на законопроект В-16. По-късно санкцията бе оттеглена и както професорите, така и университетът официално се извиниха. Събитията бяха критикувани от Питърсън, както и от пресата като пример за нарушаване на свободата на словото в университските кампуси.



Според Питърсън, постмодерните философи и социолози от 60-те години на миналия век градят теориите си върху основните принципи на марксизма и комунизма, като в същото време само изглежда така, че отхвърлят и двете идеологии.


Известен е с това, че отрича Глобалното затопляне.  Казва, че е ”много скептичен по отношение на моделите, които се използват за прогнозиране на изменението на климата”.  Той също така казва: "Не можете да се доверите на данните, защото тука идеологията играе много важна роля".


Криците му го наричат Хитлер, защото интерпретират думите му като подкрепа на Хитлер. На въпроса, дали вярва в Бог, отговаря ”Живея живота си така, все едно Бог съществува.”.


Питърсън подчертава, че концепцията му за християнството вероятно е по-различна от конвенционалната, заявявайки, че етичната отговорност на християнина е да подражава на Христос, а това означава „да поемеш отговорност за злото в света, сякаш това е наистина твоя отговорност и да разбереш, че ти ​​определяш посоката на света, независимо дали е към небето или ада”.


Питърсън черпи вдъхновение от философията на Юнг за религията и има възгледи, подобни на християнския екзистенциализъм на Сьорен Киркегор (Søren Kierkegaard) и Пол Тилих (Paul Tillich). В ” The Spectator”,  журналистът Тим Лот (Tim Lott) разказва, че Питърсън изпитва уважение към даоизма, тъй като разглежда природата като борба между реда и хаоса, и твърди, че животът не би имал смисъл без тази двойственост.

От 2000 г. Питърсън започва да събира картини от съветската епоха, които стоят в къщата му, за да му напомнят за връзката между тоталитарната пропаганда и изкуството и като пример за това как идеалистичните видения могат да се превърнат в тоталитарно потисничество и ужас.

През 2016 г. Питърсън стана почетен член на разширеното семейство на Чарлз Джоузеф, художник от индианското племе Kwakiutl, и получава името Алесталаги (Alestalagie) ("Голям търсач").




Планът ми е да обърна внимание на най-важните от неговите лекции, публикувани в YouTube, като резюмирам онова, което ме е впечатлило най-много в контретната лекция. Клиповете са много дълги, но се радват на голяма аудитория. Интересното е, че 91% от почитателите му са мъже, а на месец около 15 млн. души гледат негови клипове в YouTube.

[Glasberg]

Библейска Серия I: Въведение в Идеята за Бог

Библията е книга, която е надживяла много царства. Оказва се, че една книга е по-трайна от камъка и е много по-издръжлива от империите. Всъщност, Библията е една голяма мистерия, защото ние не можем да разберем, как е възможно една книга да има такова невероятно влияние върху формирането и функционирането на една цяла цивилизация. И колкото и да си образован, никога не си достатъчно образован, за да разискваш психологическата значимост на Библейските Истории.
Питърсън споделя, че иска да говори за Библията, отчасти, защото самият той иска да научи повече за историите в нея. А това, което той е установил е, че най-добрият начин да опознаеш нещо, е, като говориш за него.


Питърсън е голям почитател на Ницше. Ницше е унищожителен критик на догматичното Християнство, на институционализираното Християнство, въпреки че самият той е вярвал, че християнството е умряло от собствената си ръка. Ницше признава, че научната революция би била невъзможна без християнството, и по-конкретно без католицизма. Според него, именно християнството е позволило на Европейския ум да се развива в единна кохерентна рамка в лицето на католицизма. Католицизмът произвежда ума, който е способен да се издигне над догматичните основи на религията и да се концентрира върху нещо друго. Духът на истината, развит от християнството, се обръща срещу корените на християнството.

Ницше и бил голям противник на християнството, но е вярвал, че то е имало дисциплинираща роля в западната цивилизация. През 1882 г. Ницше заявява ”Бог е мъртъв”. Много хора използват този израз като израз на триумф, но Ницше не е бил толкова семпло устроен и е виждал нюансите в този израз.
Има толкова много неща, които не знаем за структурата на преживяванията си, има много неща в реалността, които не познаваме. Принципно, ние, хората репрезентираме света основно чрез артикулация. Между това, което познаваме, и онова, което не познаваме, има нещо като буфер, за който знаем нещо, но не напълно, т.е. не го познаваме по артикулиран начин.

Например, по време на спор с твой близък, който е в лошо настроение, се ядосва толкова много, че накрая се разплаква. И докато плаче, разбира, за какво точно е ядосан, но това няма абсолютно нищо общо с теб, въпреки че ти си този, който е предизвикал спора. И това е един много интересен феномен за психологията, защото означава, че хората знаят неща на някакво ниво, без да са в състояние да говорят за това нещо на друго ниво. Един вид, мислите извират по време на някакво емоционално състояние под формата на картини и някакви действия. Т.е. ние имаме способност да знаем, да разбираме, преди да постигнем разбиране в артикулирана форма. С една дума, ние имаме някаква сфера на артикулациите / изразяването, която можем да обсъждаме, и около нея има една сфера, която повече прилича на сън. Това е нещо като емоционален сън, в който сме вградени. А отвъд сферата на емоционалния сън се намира всичко онова, за което не знаем абсолютно нищо.


Точно в тази сфера на съня живеят мистиците и художниците, например. Те са медиатори / посредници между абсолютно непознатото и нещата, които знаем със сигурност.
Това означава, че онова, което знаем, е настанено върху нещо, което не наистина разбираме. И тези двете неща не са синхронизирани. Така че можем да кажем, че ако знанието, което можем да изразим с думи, не е синхронизирано с нашите сънища, ние ставаме вътрешно дисоциирани (психологическият термин е Дисоциация).

Това предизвиква форма на болест на Духа. А лечението на тази болест на Духа е нещо като ”интегрирана система на вяра и репрезентация”. И тогава хората се обръщат към разни идеологии, които Питърсън смята за паразити върху релизиозна суб-структура. Това е опит да се организират мислите на човека. И това много често е катастрофа. И това е, което е видял Ницше.

Той е знаел, че, когато разбием идеала за Бог, ще се дестабилизираме, и ще започнем да се движим напред-назад между нихилизъм и екстремни идеологии. Самият Ницше е бил изключително притеснен от радикално лявата идеология и е предвиждал всичко онова, което виждаме днес, още в края на 19 в. А това е един абсолютен Tour de France от зашеметяваща величина. Още в края на 19 в. е било предвиждано, че стотици милиони хора ще бъдат избити заради заменянето на съществени, основни, подобни на сън структури с една много рационална, но дълбоко в себе си некоректна репрезентация на света.


Ние осцилираме напред-назад между ляво и дясно оттогава, разбира се, редовно поръсвани с малко нихилизъм и отчаяние. В известен смисъл, това е ситуацията на модерния западен човек и дори, можем да кажем, на хората генерално в целия свят.


Питърсън смята, че една от причините, поради които Ислямът има такава подкрепа, е, че те все още са заседнали в съня, така да се каже. И така можете да видите, че лишения от корени поставящ всичко под съмнение Западен ум, представлява огромна опасност за интегритета на цялата култура. Ние подриваме себе си през цялото време чрез търсещия си интелект. Това е един вид плодотворна катастрофа. И това има реални последици за живота на хората, не е нещо абстрактно. Питърсън споделя, че много от пациентите му, които страдат от депресия или тревожност, всъщност имат екзистенциални проблеми.  Това не е просто някакво си психично състояние, те не са просто изтръгнати от ”нормалното”, защото химията в мозъка им е излязла от строя. Те са просто претоварени и смазани от страданието и от усложненията в живота си и не знаят, защо е разумно да продължат с живота си. Те просто усещат ужасяващия негативен смисъл на живота, но са абсолютно скептични по отношение на някакви позитивни значения. Това са последствията от развода на рационалния интелект от самото съществуване, толкова разделен, че буквално поставя под въпрос ползата от съществуването.





И това е много опасно, защото не се манифестира само като индивидуална психо-патология, но също така и като социална психо-патология. Това е например склонността на хората да прилепват към разни идеологии. Тези идеологии са нещо като сакати религии – религии, на които им липсва крак или ръка, но все още могат да куцукат без помощ. Идеологиите дават на хората някаква форма на сигурност чрез груповата идентификация, но всичкото това е някакси извратено и налудничаво. Това е паразит върху нещо основно, скрито, но истинско.


Според Питърсън, осъзнаването на тези неща е от изключителна важност. Той го е установил, още когато, през 80-те години, е започнал да изследва ролята на системата от вярвания в регулирането на психическото и социалното здраве.


Това обяснява, защо хората се чувстват толкова разстроени, когато някой поставя под въпрос вярата им. Фундаменталната истина е, че хората стоят върху нея. Това е като сал в средата на океана. И ти започваш да дърпаш трупите и те се страхуват, че ще паднат и ще се удавят.


Идеята на Ницше е, че хората ще трябва да създадат свои собствени ценности. Той е вярвал, че единственото решение на проблема е самият човек да стане нещо подобно на Бог и да създаде свои собствени ценности. Този човек Ницше нарича Свръх-Човек. Нацистите изваждат точно тази част от контекста на философията на Ницше и я използват, за да хранят собствената си  Übermensch идеология.

[Glasberg]

Питърсън споделя, че с помощта на Юнг и на Жан Пиаже (Jean Piaget), психолог в сферата на психологията на развитието, е започнал да разбира, че нашата артикулирана система на мислене е вградена в нещо като сън, който е свързан с действията ни по един много комплексен начин, който изобщо не разбираме.


Нашите действия са базирани на неща, които изобщо не разбираме през цялото време. И ако това не беше така, нямаше да имаме нужда от психология, социология, антропология и т.н., защото бихме били абсолютно прозрачни за себе си. А ние, съвсем очевидно, не сме.


Т.е. ние сме много по-комплексни, отколкото изобщо си представяме, а това означава, че поведението ни се базира на много повече информация, отколкото знаем. И част от съня, обграждащ артикулираното ни знание, е извлечена като следствие на това, че постоянно взаимно наблюдаваме поведението си и разказваме за тези наблюдения в продължение на хиляди години.  Това е извличане на модели на поведение, които характеризират човечеството и опит да се представят, отчасти чрез имитация / подражание, но също чрез драма, митология, литература, изкуство и т.н., за да репрезентираме това, което сме, за да разберем това, което сме. Този процес на презентация, поне частично, е налице и в Библейските разкази.  Питърсън вижда в Библията стремеж на човечеството да се издигне над своите животински предшественици и да осъзнае, какво е това да бъдеш човек. И това е много трудно нещо, защото ние не знаем, откъде идваме, кои сме и какви сме. Произлезли сме от пръста и ето ни...съзнателни...но незнаещи. И се опитваме да разберем, кой сме всъщност.


Как така тази книга е успяла да мотивира една цяла цивилизация и да трансформира света? Как е било възможно това? Това не е изобщо очевидно и това, което притеснява Питърсън относно критиците на религията е, че те изобщо не възприемат сериозно това явление. А тука ние си говорим за нещо много сериозно.


И не на последно място, трябва да имаме предвид, че хората имат способност за религиозни преживявания и никой не знае, каква е причината за това. Да, действително, можете да предизвикате религиозни преживявания при хората по много различни начини. Можете да го направите с мозъчна стимулация. Можете да го направите с наркотици и особено с психоделици, които генерират намеци за божественото изключително често. Да, хората използват такива вещества от, Бог знае колко дълго време, може би 50 000 години, а може би дори повече, за да генерират лично / интимно единение с Божественото. Разберете, ние не разбираме нищо от това, няма обяснение.

Когато открихме психоделиците в края на 60-те години на миналия век, всеки бе толкова шокиран, че накрая ги направихме нелегални и ги изоставихме, в смисъл, че прекратихме изследванията с тях в продължение на 50 години. И в това няма нищо чудно, защото кой, по дяволите, изобщо е очаквал това? Никой!

Бележка от екипа: Вж. Преминаване на LSD


Карл Юнг е голям критик на Ницше. Юнг е ученик на Фройд. В някакъв смисъл, Фройд е първият, който започва да съпоставя и да сверява подробно информацията, с която сме разполагали, и да стига до извода, че хората живеят вътре в сън. Точно Фройд е онзи, които популяризира идеята за несъзнателния ум. Това днес го приемаме за даденост, защото не можем да разберем, колко революционна е била тази идея. Това, което направихме с Фройд е, че взехме костния мозък от костите му и оставихме люспите настрани. Днес, когато мислим за Фройд, ние просто мислим за люспите, защото това е всичко, което е било отхвърлено.

Бел. прев.:
Love him or hate him, there’s no denying that Sigmund Freud was a giant in his field.
“Freud is truly in a class of his own,” writes Todd Dufresne, an outspoken critic. “Arguably no other notable figure in history was so fantastically wrong about nearly every important thing he had to say.”


Но толкова много от онова, което той е открил, е част от популярната концепция, вкл. идеята, че възприятията ни и поведението ни, и мислите ни са формирани от несъзнати мотиви, които изобщо не подлежат на волеви контрол. И това е много много странно нещо...и едно от най-смущаващите неща в психоаналитичните теории. За тези теории, човек е нещо като неясна колекция от живи под-личности, всяка със собствен комплект от мотиви, възприятия и емоции и логична основа. И ние имаме много ограничен контрол върху това. Ти си като множество от вътрешни личности, които са много хлабаво свързани в някакво единство. И ти знаеш това, защото не можеш да се контролираш, нали?


И точно това е едно от главните възражения на Юнг по отношение на идеята на Ницше за Свръх-човека и създаването на наши собствени ценности. Особено след комуникацията си с Фройд, Юнг разбира, че човешките същества са повлияни на много дълбоко ниво от неща, които изобщо не подлежат на съзнателен контрол. И никой наистина не знае, как да концептуализира тези неща. Когнитивните психолози гледат на тези неща като на един вид компютърни системи, древните са гледали на тях като на богове – гневът е бог Марс и това е нещото, което те обладава, когато си ядосан. И това нещо не живее само в теб, а живее във всеки, и живее завинаги, не умира, т.е. това е трансцедентно психологическо същество, което обитава телата, както мисълта обитава мозъка.


Това е една гледна точка за нещата, разбира се, и то доста странна гледна точка, но със сигурност има своите достойнства.
Юнг много се е интересувал от сънищата и е започнал да разбира връзката между сънищата на хората и митовете, защото е виждал в сънищата на пациентите си ехо, отзвук, прилика на истории, които Юнг е познавал, а Юнг е бил много добре запознат с митологията. Той започнал да вярва, че сънищата са родното място на митовете и че има едно постоянно взаимодействие между сънищата и историите, и разказването на истории.


Някои хора си спомнят за сънищата си, някои дори помнят по 2-3 сънища на нощ. Питърсън казва, че е имал клиенти, които са имали много архетипни сънища с много ясна митологична структура. Това важи особено много за креативните хора в моменти, когато са по-нестабилни. Защото сънищата принципно обитават сферата на несигурното и се концентрират върху добавянето на повече детайли за непознатата реалност, преди да се постигне някакво разбиране за нея.


На съня може да се гледа като на родно място на мислите. И понеже е родното място на мислите, изобщо не е ясно, какво е точно. Прави всичко възможно, за да формулира нещо – това е схващането на Юнг, противопоставено на това на Фройд. Фройд е вярвал, че има някакви вътрешни сензори, които крият истината за съобщението, което носят сънищата, а Юнг е вярвал, че това е експресия на реалността, която е все още извън обсега на напълно артикулирано съзнато разбиране.
Вижте...мисълта се появява в главата ти, нали така? Това е очевидно. Банг...и мисълта се появява. Ти изобщо не си питал за нея, не си я търсел, не си я искал. И какво точно трябва да означава това? Мисъл се появява в главата ти...И какво е това абсурдно обяснение?


Откъде идва тази мисъл? Отникъде? Просто се появява в главата ти? Е да, но това не е много добро обяснение, нали?


Да, това може да са чужди мисли всъщност. Мисли на някого, който отдавна е умрял. Това може да са изказванията на хора, които са отдавна мъртви. ОК, значи духът на прародителите ти ти праща информация. Това е един начин да се гледа на мислите. Или...мотивацията ти говори, емоциите ти говорят...тялото ти говори...частично чрез сънищата, които са родното място на непълно артикулираната идея. Мисъл, която идва точно отникъде.


Мислите имат някакъв произход и, един Бог знае, от колко отдавна е това нещо. Дори...да кажеш ”Аз съм осъзнат”...шимпанзетата не казват такива неща. Те нямат артикулирано знание и имат много малко себе-репрезентация и много малко самосъзнание. Това изобщо не е така с нас, хората.


Всички тези неща са репрезентирани и обхванати в известен смисъл в древните библейски истории. Генезис / Битие съдържа много от архаичната природа на човешките същества и много поучителни разкази. Идеята за жертването в Стария Завет, например – абсолютно варварска история. Бог е поискал от Авраам да пожертва собствения си син Исаак. Тоя Бог изобщо не прилича на някакъв разумен Бог; кой би поискал от някого да принесе в жертва сина си. Бог в Стария Завет е много жесток, тираничен, взискателен, парадоксален...и това дава много живот на книгата, защото не е била редактирана от някаква Комисия, която се е интересувала от това, някой да не се почувства засегнат (бел.прев. референция към днешния език на омразата, ограничаване на свободата на словото и засягане на интересите на определени малцинства, особено на сексуалните такива).


Юнг е вярвал, че сънищата са родното място на мислите. Питърсън твърди, че, според него, от сънищата може да се извлече ценна информация, която самият човек, изглежда, не знае. Сънят е нещо като проблясък, като миг на прозрение.


Питърсън споделя, че Юнг е успял да го убеди и че е видял връзката между сънищата, митологията, драмата и литературата, и изкуството като цяло. Това, казва той, действително ми звучи изключително смислено и логично. След това разказва за един член на разширеното му семейство, който е от индианското племе Kwakiutl и който е дърворезбар, и е изработил един куп дървени скулптори, тотеми и маски, който Питърсън държи в къщата си. Този човек е неграмотен, т.е. не може да чете и пише. Много интересен човек, все още погълнат от древната 13 000-годишна история. Мозъците на хората, които не могат да четат и пишат, са организирани по друг начин.
Питърсън го е питал, откъде идва интуицията в дърворезбите му и откъде взема идеите за произведенията си, и той отговаря, че ги сънува. Той също говори с баба си и дядо си насън. Ако има проблем с дадена дърворезба, дядо му се появява в съня му да му даде съвет.




Бележка от екипа: Вж. Kwakwaka'wakw art









Юнг е вярвал в сънищата и Питърсът твърди, че сънищата ще ви кажат неща, които не знаете. И как, по дяволите, е възможно това? Как така, можеш да видиш нещо, което не знаеш в съня? Това логично ли е изобщо? Сякаш има нещо в теб, което не можеш да контролираш изобщо. Да, има ги и т.нар. ясни сънища (licid dreams), по време на които може да се приложи известен съзнателен контрол, но ние принципно не контролираме сънищата си.


Ти спиш и просто един луд комплексен свят се манифестира вътре в теб. И ти изобщо не знаеш, как се случва това, и не можеш да го направиш, когато си буден. Ти не знаеш изобщо, какво означава това. Какво, по дяволите, става?


Това е едно от нещата, които са ужасно плашещи за психоаналитиците, и е било плашещо и за Фройд, и за Юнг – започваш да разбираш, че има неща вътре в човека, които го контролират, а не е обратното. Това е нещо като проявление на духове вътре в нас, които имат влияние върху нас. И това ние изобщо не можем да го контролираме. А кое нещо ги контролира? Случайни ли са?


Нали знаете, че има теория, че сънищата са просто последица от случайна неврална дейност, но Питърсън гледа на това като на накаква абсурдна теория, защото в сънищата няма абсолютно нищо случайно. Сънищата са много добре структурирани и много много комплексни (бел.прев. ако ги помните!).





Питърсън е виждал толкова често хора, чиито сънища имат много кохерентна и наративна структура, с добре развит сценарий. Затова теорията за случайната неврална дейност като причина за сънищата изобщо не е приета от Питърсън. Тя просто не обяснява нещата. Питърсън е по-склонен да приеме тази феномен много сериозно, защото има нещо в сънищата. Например, когато сънищата са ориентирани към бъдещето и имат връзка с настоящето – на това действително трябва да се гледа съвсем сериозно. Или сънувате кошмари. А има хора, които сънуват и после, несъзнателно, започват да действат в съответствие със сънищата си. Тези неща имат огромно влияние. Цели нации могат да бъдат обзети от колективни сънища – това е, което се е случило в Германия през 30-те години – абсолютно забележителен, невероятен, ужасяващ спектакъл.




На тези неща трябва да се гледа много много сериозно, за да разберем, какво се случва.
Юнг е вярвал, че сънят съдържа повече информация, отколкото можем да изкажем. Художниците правят същото. Хората отиват в музеите и разглеждат, например, ренесансови картини, които струват милиони долари, но всъщност са безценни. Защо тези картини струват толкова много? Защо хората от целия свят отиват да ги разглеждат? Какво е толкова забележителното в тези картини, че хората стоят пред тях дълго време и ги съзерцават? Хората всъщност не знаят, кое е онова, което толкова ги привлича в тези картини.




Успение на Света Богородица на Рубенс





Падналите Ангели на Рубенс


Ние хората сме странни същества, нали?
Питърсън се опитва да разбере, откъде идва информацията в нашите сънища. Тази информация трябва да идва отнякъде. Може да мислите за това като за Откровение, защото то просто извира от някакъв войд, от празното пространство, и е някакво ново знание. Това си е чисто откровение. Ти не си го произвел, то просто се появява.

[Glasberg]

Питърсън мисли, че ние наблюдаваме моделите на поведение на хората и сме го правили винаги, и изработваме някаква репрезентация на тези модели – това е част от културната ни история. Това е, което е вградено в историите за доброто и злото, за лошия и добрия, за романтиката. Това са канонични модели на съществуване и те ни засягат много дълбоко, защото представляват онова, което ще се случва в света. И след това ние го допълваме с индивидуална информация, която имаме за себе си и за други хора. Това са нещо като вълни от поведенчески модели, които се манифестират в тълпата във времето. Разиграват се големи драми в тълпата през времето и хората наблюдават това, което за тях са нещо като указания. Те го записват и ни го разказват.


Например, великите драми на Шекспир – знаем, че това е фикция, че не е истина. Но след това си казваш...ама чакай малко. Може би това е фикция точно толкова, колкото числата са фикция, колкото, например 3 е фикция. Числата са абстракция. Никой в дясната половина на мозъка си няма да си помисли, че числата не са истински. Понякога числата са дори по-истински от нещата, които репрезентират. Когато имаш математика, ти просто можеш да преместиш света чрез математиката. Т.е. абстракциите са толкова налудничаво мощни. Не е изобщо очевидно, че една абстракция е по-малко реална от конкретната реалност.


И четеш Хамлет, а Хамлет не е истина, а е фикция. Но...не е ли по-голяма истина от не-фикцията, защото това е екстракт от преживяванията на много хора и съдържа нещо като ключов елемент от човешките преживявания. И хората са толкова развълнувани от Хамлет, защото виждат, че това е част от моделите на тяхното съществуване.


Като вземем предвид древните истории, ще видим, че този процес се повтаря от хиляди хиляди години – наблюдение, извлечение, подражание и презентиране на това под формата на драма. И след това ние дестилираме драмата и получаваме репрезентация на същината. Този процес е продължавал, само Бог знае, колко дълго време (учените казват, че някои приказки са на около 10 000 години и са останали релативно непроменени). Библейските истории са със сигурност от праисторическите времена.
Наблюдавали сме се много много дълго време и сме извлекли информация за това, което правим..., но още по-важно, информация за това, което трябва да правим. И това е фундаментален въпрос за човечеството.


Сънят е част от процеса на наблюдение на всичко и опитите да се формулира всичко, опитите да се отдели сигнала от общия шум и да се илюстрира всичко по един драматичен начин. Сънят представлява драма.


Ако говорите за сънищата, ще имате някакво артикулирано знание за тези неща. А Библията е точно между съня и артикулираното разбиране. Юнг е бил прав, че без крайъгълния камък, който това разбиране предоставя, ние сме загубени. А това е изключително опасно, защото ставаме податливи на психо-патологии. Хората, които са непреклонни противници на религията, изглежда мислят, че ако изоставим съня, мигновено ще станем изключително рационални като Декарт и Бейкън – интелегентни, мислещи ясно и рационално хора на науката. Питърсън не вярва в това нито за секунда. Нама абсолютно никакви доказателства за това. Питърсън мисли, че, напротив, ще станем изключително бързо толкова ирационални, че най-странните мистерии на католицизма ще изглеждат, в сравнение с това, позитивно рационални. И това май вече се случва.

[Glasberg]

Идеята е следната:

Имаме абсолютно непознат свят, за който не знаем абсолютно нищо. Това е океанът около острова, който обитаваме, и по своята същност е хаос. В този свят ние имаме някакво поведение и интересното е, че ние много не разбираме действията си. Начинът, по който се държим, е много повече от това, което наистина разбираме.
Питърсън, както и Юнг, твърди, че действията ни са презентацията на мита, но много малко хора разбират, какъв е техният мит.


"Everybody acts out a myth,
but very few people know what their myth is.
And you should know what your myth is,
because it might be a tragedy.
And maybe you don't want it to be."


"Всички действат по мит,
но много малко хора знаят, какъв е техният мит.
А трябва да знаете какъв е вашият мит,
защото може и да е трагедия.
А ти може би не искаш да бъде трагедия."


И това е много важно да се разбере, защото всеки един от нас има някакъв модел на поведение, който го характеризира. И само Бог знае, откъде е тоя модел – ние знаем, че го получаваме частично от родителите, частично е гени, частично са твоите несъосъзнати предположения и допускания, отчасти е философията на обществото, което те е оформило. Това цялото нещо те води нанякъде. Въпросът е, дали те насочва натам, където наистина искаш да отидеш. Това е част от себе-реализацията.


Знаем, че не разбираме поведението си. Това е причината за всеки спор, който имате с хората. ”Защо го направи?” и получаваш някакви недоосмислени, недообмислени доводи за причината. Вършееш някъде в тъмнината. Да, опитваш се да си дадеш сметка за действията си, но ти се отдава само частично, защото е много много трудно. Защото ти си много комплексно животно с частично артикулиран ум. Ти си просто много повече от това, с което можеш да се справиш.


И така, ти правиш нещо в света, а също така си мислиш, какво правиш, и си мислиш и какво другите правят. Във всичкото това има огромно количество информация. И тази информация се превежда в сънищата ти, а също в митовете, в изкуството и в литературата.


И само част от това страховито количество информация се превежда в артикулирана мисъл.
Това се е случиво в Изход, когато Моисей отива в планината и получава откровение, което го озарява, и слиза от планината със закона. Моисей е действал като съдия в пустинята по онова време и постоянно е играел ролята на посредник между хората, които са имали някакви проблеми, като се е опитвал да запази мира.

Какво правите, когато се опитвате да запазите мира? Първо, ще се опитате да разберете, какво е това мир. Това означава да прилагаш някакви принципи. И какви са принципите? И докато е играел ролята на посредник, той е събирал много впечатления и информация за това, кое би накарало хората да пазят мира.
 
И един ден това нещо се взривява в съзнанието му под формата на откровение.
Ето ви правилата – 10-те Божи Заповеди. С тях трябва да започнем. И сега дори са записани, т.е. артикулирани. И това са основните принципи на поведение (днес си имаме Общо Право за това). И това е, което древните израелтяни са приемали за Бог – модел на същество, абстрактен модел.

[Glasberg]

Питърсън определя себе си като психоаналитичен мислител, който гледа на съзнанието като нещо много повече от това, което вярваме, че е, и като на нещо, с което тепърва ни предстои да се заемем.


Питърсън вярва, че всеки човек е колекция от суб-личности и всички тези суб-личности са живи. Това не са машини, а представляват ниска резолюция на самия теб. Питърсън гледа много сериозно на идеята, че ние сме една хлабава колекция от духове. Добре е да знаем, че ние не можем напълно да контролираме себе си, а има много други фактори зад завесите. В съзнанието на древните гърци, например, човешките същества са били играчките на боговете. Това е начинът, по който те са концептуализирали света. Те са вярвали, че съществуват мощни сили, които ни движат, и ние, в някакъв смисъл сме им подчинени. Не изцяло, но тези сили до голяма степен навигират съдбата ни.


Това, което трябва да разберещ, е, че има много много повече зад кулисите и че ти самият си шофьор на една изключително комплексна машина, която не наистина познаваш.


Това се вижда и в психотерапията, когато терапевтът помага на пациента да разчлени моделите на поведение, които са се манифестирали в живота му. Първо, пациентът ги описва, което го кара да ги осъзнае...и след това може би да започне да вижда причината за тях. Той изобщо не е имал представа, защо се държи по определен начин. Тия всичките неща пациентът трябва да си ги припомни, да ги анализира, да ги оцени...и може би да помисли за други начини на поведение. Но това е изключително комплексен процес.




Професор Питърсън брилянтно описва Библията като първия „текст с хипервръзка”, т.е. първият текст, който реферира себе си по един много комплексен начин. Цялата структура на книгата е огромна поредица от вътрешни връзки. Помислете за Уикипедия, в която статиите съдържат препратки към и връзки с другите статии, за да изградят огромна мрежа от знания. Библията съдържа хипервръзки по същия начин, но разказва за древни истории и хранилища на древни митове, прозрения, разкази, мъдрост, мистична поезия и етични теории. Разликата е, че вместо да щракват, древните читатели ще трябва да прелистват страниците.


Библията съдържа първите текстове с хипер-линкове.

Визуална Репрезентация на Библията

В Библията има 63 779 кръстосани препратки, т.е. референции към други части на книгата.



Всяка една от линиите на дъното на изображението е библейски стих. Дължината на всяка линия е пропорционална на броя пъти, които този стих се споменава по някакъв начин от някой друг стих в Библията.

С други думи, това изображение е карта. В него са показани 63 779 препратки в Библията, този масивен текст, написан преди хиляди години от стотици хора от най-различни среди на три различни езика: гръцки, латински и арамейски.

Започвайки от всеки един стих, си представете колко пътища можете да преминете през всички взаимосвързани стихове чрез текста! Има почти безкрайни пермутации и комбинации и всеки стих и фраза зависят от почти всеки друг стих и фраза, за да се получи „пълното“ значение на това, което казва тази всеобхватна колекция от много книги в една книга…

Накратко, Библията е важна книга. Наистина, това е един от най-основополагащите текстове, върху които е построена нашата култура. Това е масивна супер-сила, вдъхновила някои от най-изтънчените литературатурни произведения, филми, музика, поезия, философия и теология. Това е текст, който влияе върху живота на милиони хора. Заради този текст са били кръщавани, раждани и убивани безброй хора, но представя най-дълбоките прозрения, до които човешките същества са могли да достигнат в продължение на хиляди години.


Естествено, пост-модернистите са прави да крикитуват опитите да се екстрахират канонични интерпретации от този текст.


Ок, ами светът? Светът е още по-комплексен от това. Да, има безброй много начини да гледаш на света. Откъде знаем, кой начин е по-добър от другият? И това е един много добър въпрос, нали?


Пост-модернистите отговарят, че не можем. Но според Питърсън, това не е добър отговор, защото те завлича в хаоса. Този отговор те кара да не виждаш смисъл в абсолютно нищо. А това предизвиква тревожност, подтиснатост, депресия, защото нещата са толкова хаотични, че ти не можеш да ги разбереш. Тялото ти се връща в режим на подготовка за критични и непредвидени ситуации, пулсът се увеличава и имунната система престава да работи. Хората получават burnout, стареят преждевременно, защото са заобиколени от неща, които изобщо не може да контролират. Това се нарича екзенциална криза, нали така? И с това хората се справят много трудно.


И дори повече от това – оказва се, че начинът, по който сме конструирани неврофизиологично, е, че не можем да изпитваме никакви положителни емоции, ако нямаме цел или ако не виждаме, че напредваме към тази цел.


Вижте, не точно целта е онова, което ни прави щастливи. Това е като Сизифов сюжет.


Ние хората сме много странни същества, защото се активираме от имането на цел и от движението към целта, а не от самото постижение.
А това означава, че трябва да имаме цел, но означава, че трябва да имаме и интерпретация. А това означава, че колкото по-благородна е целта ви, толкова по-добър е животът ви. И това е много интересно нещо, нали?


Когато сте били малки, сте чували, че трябва да се държите като добър човек, че не трябва да лъжете и т.н. И може би сте си задавали въпроса, защо, по дяволите, трябва да се държа като добър човек и защо пък да не лъжа. Даже и тригодишните могат да зададат такъв въпрос, защото умните деца се учат да лъжат по-рано от останалите.


Защо пък да не обърна тъканта на реалността така, че да тя да обслужва моите специфични краткотрайни нужди?


Това е много важен въпрос, нали? Защо пък да не го направим?


Защо да се държа морално, ако мога да се измъкна или ако мога да се добера до нещо, което желая?


Знаеш ли защо?


Защото това означава да дестабилизаш себе си. Защото нещата стават хаотични, а това не може да е добре за живота ти.


Ако нямаш благодородна цел, тогава нямаш нищо друго, освен плитки тривиални удоволствия. А те не могат да те поддържат, да те подпират.
Животът е много труден, много комплексен, в него има много страдание. И той приключва, и всички умират...и това е толкова болезнено.
Как можеш да издържиш всичко това, ако нямаш благодородна цел?

Не можеш! Отчайваш се, а веднъж като се отчаяш, нещата стават все по-лоши и по-лоши.


Т.е. имаме идеята за благородна цел. Тя ни е необходима. Нужна ни е като хлябът, без който хората не могат да живеят.
Какво е това благородна цел?


Това нещо е описано в историята за Мардук – вавилонски и акадски бог.
Благородна цел е да обръщаш внимание, да говориш правилно, да се изправиш срещу хаоса, да работиш за един по-добър свят. И тази благородна цел е достатъчна, за да се изправиш, а не постоянно да концентрираш върху мисълта за твоето собствено съществуване, за да можеш да направиш нещо, което си заслужава, за да оправдаеш злощастната си позиция на тази планета.


Това, което трябва да търсиш в един текст (и това е, което пост-модернистите правят напълно погрешно), а и в света като цяло, е достатъчно ред и посока.


Какво означава достатъчно ред и посока?


Виж, ти не искаш да страдаш толкова много, че животът ти да е непоносим, нали? Това е очевидно. Болката говори сама по себе си. Болката е фундаменталната реалност, защото никой не може да я оспори. Дори и да кажеш сега, че не вярваш в болката, това изобщо не означава, че няма да повярваш в болката, когато тя те достигне. Не можеш да изтръгнеш болката чрез логически и рационални разсъждения. Болката изпъква като фундамент на съществуването. И това е много много важно да го знаеш.


И ти не искаш повече от това, което е абсолютно необходимо, по отношение на болката, нали? Но ти не го искаш това и за бъдещето. Така че, каквото и да правиш сега, недей да излагаш на риск, недей да компрометираш онова, което те чака след година. Защото това е просто контра-продуктивно. Това е част от проблема с краткотрайните удоволствия, нали така?


Трябва да се държиш по начин, който работи днес, утре, следващата седмица и следващият месец, т.е. трябва да вземеш предвид твоето бъдещо Аз предвид. Хората могат да го правят това.

[Glasberg]

Да вземаш твоето бъдещо Аз предвид не е по-различно от това да вземаш предвид другите хора.

И тук Питърсън споменава един епизод от Симпсънс за бъдещия Хоумър:







Хоумър изпива около литър смес от майонеза и водка. Мардж му казва, че той не би трябвало да прави така, а той отговаря ”Това е проблем на бъдещия Хоумър. Много се радвам се, че не съм този човек.”


Твоето бъдещо Аз е нещо като друг човек и да разбереш, как да се държиш с това твое бъдещо Аз, не е много по-различно от това да разбереш, как да се държиш с другите хора.


Можем да разширим това съждение. Трябва да предпазваме себе си от болка и страдание и то по начин, който работи във времето и който работи в присъствието на други хора, с които можеш да кооперираш и с които можеш да се съревноваваш по начин, който не те кара да страдаш повече, отколкото е необходимо.


Нали знаеш, че хората не са много толерантни? Те изобщо не трябва да бъдат заедно с теб. Те могат да започнат да се мотаят с другите примати. Ако не се държиш нормално в рамките на някакви граници, просто ще бъдеш отхвърлен.


Трябва да осъзнаеш, че ти си ограничен от собственото си съществуване, ограничен си от другите хора, а също така си ограничен от света.


Всяка една интерпретация е ограничена от реалността в света, от реалността на другите хора и от твоята реалност през времето. Само малък брой интерпретации ще работят в това тясно ограничено пространство.


И това е една от причините, поради които пост-модернистите грешат.


И това е една от причините, поради които онези, които се занимават с Изкуствен Интелект и се опитват да направят интелигентни машини, трябва да сложат изкуствения интелект в тяло. Оказва се, че не можеш да направиш нищо интелигентно, ако не го сложиш в тяло. Защото ти имаш нужда от ограничения в системата, така че системата да не се удави в безкрайното море от интерпретации (бел.прев. затова има ограничения, условия в програмирането, които са нещо като закони; без тези ограничения, няма как да ти работи програмата).

[Glasberg]

Представете си следната ситуация – ти стоиш посред едно поле и можеш да видиш полето. Обаче полето не ти казва, как да ходиш по него. Има безкрайно много начини и пътища, по които можеш да ходиш по това поле. Ти не можеш да извлечеш неприкосновена инструкция, как да реагираш, от внушителния брой факти, които са пред теб. Защото броят им е прекалено голям! И те нямат никаква насоченост. А на тебе ти е нужно да знаеш, как да не страдаш или как да страдаш по-малко. И на тебе ти е нужно да знаеш, каква ти е целта.


Ето защо ти трябва да обвържеш обективната реалност с някаква интерпретативна структура.
Ние виждаме безкрайното поле от факти и му налагаме една морална интерпретация. А моралната интерпретация означава ”какво да правиш с това, което е”. А това е свързано с две неща:

1)   Сигурност – защото ние нямаме нужда от много голяма комплексност
2)   Цел – ние имаме нужда да знаем, къде отиваме; грубо казано, всичко, от което се интересуваме е това, къде отиваме. Това е знанието, от което имаме нужда – къде отиваме, какво правим и защо?


Знанието е инструмент, нещо, което можем да използваме в света. Ние сме създания, които използват инструменти. А ние имаме нужда от знания, за да ограничим страданието в света.

Ние имаме нужда от ограничения, за да знаем. Имаме нужда да знаем за причинно-следствените връзки:
От А следва В, от В следва С, т.е. В предшества С.


Когато мислим за Библията, трябва да помним, че тя не е написана от учени. По онова време не е имало учени. Питърсън дори казва, че и днес почти няма учени (СМЯХ), защото на хората им е много трудно да мислят научно. Учените престават да мислят научно, когато излязат от лабораториите. Те дори не мислят научно, докато са вътре.
Хората, които са писали Библията, са нещо като драматурзи, нещо като Шекспир. Но това изобщо не означава, че в нея няма истина.


Това, което Библейските истории и други подобни истории се опитват да репрезентират, са живите преживявания на съзнателни същества, структурата на тези преживявания.





КОНЦЕПТУАЛНА РАМКА НА БИБЛИЯТА


Библията е комедия.

А комедията има хепи-енд, нали така?
Гръцките разкази за Боговете са трагедии. Но Библията е комедия – има хепи-енд, всички оживяват, има рай.

Структурата на историята е следната:
-   в началото на времето е имало рай
-   случва се някакъв катаклизъм
-   хората попадат в режим на ограничения, смърт, страдание и само-осъзнаване, но има режим на съществуване, който е отвъд това.


Библията представлява драма от себереализация и абстракция.


Питърсън казва, че знае, че доказателствата за истински религиозни преживявания са абсолютно неоспорими. Но това, че са неоспорими, не ги прави обясними. Не можем да ги обясним. Питърсън не може да ги обясни, а го оставя като факт и загадка.
Ако погледнем на това като рационалисти, можем, обаче, да кажем, че идеята за Бог е опит да се извлече идеалът.


Библията е колекция от книги с много редактори.

Библията съдържа много различни книги, написани от различни хора. Първите 5 книги са много обвързани една с друга (това е Тората на евреите).
В Тората има 4 източника:

1)   Жречески Кодекс – Елохим / Ел Шадай, Бог на боговете, Всемогъщият Бог
2)   Елохист – Авраам и Исаак, Божествената Йерархия (с ангелите), тръгването от Египет, Кодекса на Завета, което е разширения на 10-те Божи Заповеди
3)   Йеховист / Яхвист – историята за Адам и Ева, Каин и Авел, Вавилонската Кула, Изход, Числа, съкратена форма на 10-те Божи Заповеди
4)   Второзаконие


Бог е наричан Елохим (Elohim) или Ел Шадай (El Shaddai). Ел е коренът на арабската дума Аллах.

Ел Шадай се превежда като Всемогъщият Бог (God Almighty).
Елохим в началните книги на Библията е всъщност в множествено число, т.е. Богове.


Трябва да отбележим, че Битие 2 (историята за Адам и Ева) е по-старо от Битие 1, т.е. Елохим е по-ново наименование от Яхве (YHWH), но те са решили да поставят по-новата версия преди по-старата версия, защото съдържа информация за това, как е създадена Вселената. Ние вярваме, че YHWH се е произнасяло като Йехова или Яхве.
Според учените, Тората е писана от много различни хора и представлява амалгама от гледни точки за началото на света. Това е нещо като колективен разказ.

[Glasberg]

Сега ще се прехвърлим за малко в Новия Завет, в Евангелието на Йоан, което реферира Битие 1. Това е стих, който е централен елемент в Християнството:


”1. В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.”


Това изречение...или по-скоро 3 изречения...имат ли някакъв смисъл?

Какво означава това ”В началото беше Словото”?

Това всъщност е ЛОГОС:
Понятие, широко използвано в античната и средновековната философска и религиозна летература с различни значения (всеобща закономерност, разумна основа на света, висш разум и др.), като в Стария завет логос означава божествено начало (Бог Слово), а в Новия завет логос се отъждествява с второто лице на Светата Троица и означава въплътения Божи Син Исус Христос.

Древногръцки λόγος (lógos, “реч, тържествено слово, разговор, цитат, история, наука, пропорция, дума, изчисление, сметка, причина”).

Логосът е въплътен във фигурата на Христос. Това е идеята за съществуването на нещо вечно, за нещо, което съществува извън времето и пространството.


За Питърсън, Логос е онова, което съвременните хора имат предвид, когато говорят за съзнанието. Но всъщност е повече от това – съзнание и неговата способност за осъзнаване и способност за комуникация.


Идеята зад този стих е, че битието (под формата на преживявания) не може да съществува без съзнание. Съзнанието хвърля светлина върху нещата, за да ги направи съществуващи. Защото какво всъщност съществува, ако няма съзнание? Никой не преживява нищо без съзнание, нали така? Има ли нещо, когато няма кой да преживява?
Това е въпросът. (Бел.прев. Напомня ми за известния въпрос "If a tree falls in a forest and no one is around to hear it, does it make a sound?" = Вдига ли шум падащо в гората дърво, ако няма кой да го чуе?).


Библията ни казва, че съзнанието е съставна част на реалността. Съзнанието е необходимо за съществуването на самата реалност.


Изобщо не е ясно, какво Е, ако няма кой да го преживява. Ако няма съзнание, цялата идея за времето изглежда рухва, най-малкото като усещане за продължителност.  По същество, идеята за размер изчезва, защото няма кой да мери и тегли. Каузалността, т.е. причинно-следствеността също изчезва.


Много е важно да отбележим, че Питърсън казва, че ние не разбираме съзнанието. Ни най-малко. Ние изобщо не разбираме онова, което ни дава някакво просветление за съществуването.



В Стария Завет, съзнанието е свързано с Божественото.


И сега, забележете, това е нещо изключително важно. Съзнанието има нещо общо с Божественото. Съзнанието е някакво чудо, нали така.


Не означава ли това, че всеки, който има съзнание, притежава някаква вътрешна стойност?


Замислете се за това! Много е важно! И тук Питърсън споменава закона и убийците и това, как законът третира един убиец. Убиецът също има вътрешна стойност, нали така? Той също има права. Защото законът може да отиде само толкова далеч, колкото не се засяга Божественото в теб (бел.прев. или поне така трябва да бъде, това е отделна огромна тема, а именно за натуралните права на човека).


Защото във всеки човек има нещо, което е съзнателно, способно да общува. Всеки един човек, ТИ си един цял свят за себе си!


Ти можеш да научиш нови неща, Ти можеш да трансформираш структурата на обществото, Ти можеш да измислиш нов начин за справяне с проблеми в света. Ти си способен на това, защото това е присъща част от теб, това ти е свойствено.


Това е идеята за Логоса. Тоя Логос е необходим, за да може абсолютният хаос да се манифестира като реалност. Това е невероятна идея, защото дава на съзнанието конститутивна, т.е. учредителна роля в космоса.


Ние хората, сме толкова комплексни същества, че буквално не можем да си представим, колко сме комплексни. Има много космос там отвън, но има и много космос вътре в главата на всеки от нас. И кой космос е по-голям, не е изобщо очевидно. Всеки един от нас има способност да преживява реалността и да я променя, което е наистина удивително. Ние имаме способност да концепционализираме бъдещето. И след това можем да го проявим, да го манифестираме. Ние участваме в процеса на съзидание, на създаване.


Библията казва, че божествената искра е в мъжа и жената. И това трябва да го приемем сериозно.


Какво се случва, когато не го приемем сериозно?


Прочетете  ”Престъпление и Наказание” на Достоевски. Това е най-доброто разследване на тази тактика, което е било произведено някога. Главният герой, Разколников, решава, че другите хора нямат вътрешна, присъща стойност. Следователно, той може да прави, каквото си иска. Само страхът го спира да действа. Може би стойността на другите хора е някакво произволно суеверие? Защо пък да не мога да правя точно това, което искам, когато искам? Това, между другото, е гледната точка на психопата. Разколников убива един ужасен човек, като също така има и основателни причини да убие старата лихварка. Той гладува и е малко луд, и е обладан от тази идеология, и има брилянтен план.


И след като извършва убийството, открива, че Разколников преди убийството и Разколников след убийството не са едно и също лице. Ни най-малко. Защото е нарушил едно правило и вече няма връщане назад.


Питърсън споделя, че за него ”Престъпление и Наказание” е най-доброто разследване за това, какво се случва с човек, когато приеме сериозно идеята, че в човека няма нищо божествено. Като психолог, Питърсън казва, че Достоевски е описал много добре психологията и не може да намери никакви логически пропуски в описанието.


Достоевски е невероятен в това. В една друга негова книга, ”Бесове”, описва политическа ситуация, която не е много по-различна от съвременната. Има хора, които са изцяло обсебени от рационалистически, атеистични, утопични идеи, които са много силни. Те водят до Комунистическата Революция. Николай Ставрогин, основен герой в ”Бесове”, също мисли, че човешките същества нямат вътрешна стойност. Това е още едно брилянтно разследване на Достоевски, в което той предсказва, какво ще се случи с едно общество, което поеме такъв път. И е бил напълно прав.


И е много отварящо очите да прочетете ”Бесове” на Достоевски и след това ”Архипелаг Гулаг” на Солженицин, защото първото е фикция и предсказание, а второто описва сбъдналото се предсказание. Това е наистина забележително.


И така, въпросът е, смятате ли, че:
А. Съзнанието има конститутивна / учредителна роля във Вселената, (В началото бе Словото)
В. на което може да се гледа като нещо Божествено, (Словото беше у Бога)
С. и това е нещо, което притежава всеки човек. (Словото бе Бог)


Да, можете да гледате на това като на метафора, като на метафора, която може да бъде използвана като концепция за организацията на обществото.

[Glasberg]

Библейска Серия II: Битие 1: Хаос и Ред

В Християнството съществува идеята, че Христос е същият фактор, или сила, която Бог използва в началото на времето, за да създаде обитаем ред. Това е много, много странна идея. Това не е нещо, което лесно може да бъде отхвърлено като суеверие. Тази идея дори не отговаря на определението за суеверно убеждение. Това е нещо като вяра, подобна на сън. Много идеи в Библията са като вяра, подобна на сън. Тези идеи са в основата на нашето нормативно познание и съставляват онова, от което се появявят нашите по-артикулирани и ясни идеи.


Тази идея е толкова сложна, че тя все още е предимно като съновидение, но изглежда има нещо общо с превъзходството на съзнанието.


Това е един от най-големите проблеми по отношение на структурата на реалността, защото всички – от физиците до невробиолозите, го дискутират. Препъни камъкът за чисто обективната представа за света, ми се струва, че е съзнанието.


Съзнанието има всякакви странни свойства. Например, не е очевидно, какво представлява времето или поне продължителността в отсъствието на съзнание. Също така не е лесно да се разбере, какво представлява съществуването / битието в отсъствието на съзнание.


Ако се прожектира филм и няма кой да го гледа, в какъв смисъл можеш да кажеш, че има дори филм, който върви? Има нещо в света – поне дотолкова, доколкото ние сме в него като човешки същества - което зависи от съзнателното преживяване на света. Сега, разбира се, можете да извадите съзнанието от света и да кажете, е, ако никой от нас не беше тук, ако няма такова нещо като съзнание, то космосът ще продължи да работи по начина, по който работи. Но тогава трябва да кажете, какво точно означава космосът, когато правите такова изявление. Има нещо в субективното преживяване на реалността, което й дава реалност. И тъй като ние всички сме много влюбени в собственото ни съзнание, защото то ни определя като същества, не е неразумно да се даде на съзнанието един вид метафизично превъзходство.


Бележка от екипа: На това място разсъжденията на Питърсън широко се застъпват с изследванията върху Квантовата Холограма и дисертацията на Едгар Мичъл относно Умът на природата.


Има физици - и това не са тривиални физици - като Джон Уийлър (John Wheeler), който вярва, че съзнанието играе конститутивна роля в превръщането на хаотичния потенциал на битието в действителността на битието.


От невробиологичната гледна точка, от научна гледна точка, съзнанието не е нещо, което разбираме. Питърсън не мисли, че изобщо го разбираме. Това е нещо, което не можем да разберем с нашата фундаментална, материалистична философия. И ние не знаем, защо е така. Много е разочароващо, ако сте учен, а и изобщо не изглежда така, че сме постигнали какъвто и да е напредък в разбирането на съзнанието, въпреки че се опитваме да го разберем от стотици години. И това е така, въпреки че психолозите и невробиолозите и т.н. наистина са положили много усилия за разбиране на съзнанието от научна гледна точка през последните 50 години.


На Питърсън му се струва, че идеята, че Бог използва Словото / думата, за да извлече обитаемия ред от хаоса в началото на времето, е приблизително правилния начин за мислене за това. Тази идея му се струва дълбоко съюзена с това, което правим като човешки същества – сблъскваме се с безформения хаос. Разбира се, ние не сме всезнаещи и не можем просто да правим, каквото си искаме. Но безформения и потенциален хаос е това, с което се борим и по някакъв начин използваме нашето съзнание, за да му дадем форма. Така действат хората. Ако погледнете как хората се възприемат, ще видите, че това е начинът, по който действат.


Това е основната идея, която според Питърсън е била изложена в Битие 1.

Винаги има три каузални елемента, които са в основата на световната митология. Единият е безформеният потенциал – женската природа. Това е източникът, от който се появяват и възникват всички неща. Освен това има някаква интерпретативна структура, която трябва да се заеме с този безформен потенциал. Това е нещо, което Имануел Кант споменава, когато критикува идеята, че цялата информация са сетивни данни, т.е. идва от сетивата, което би било чиста емпирична перспектива. Когато се сблъскате със света, вие го срещате с познавателна структура, която вече има форма. Тази структура вече е във вас. Без тази априорна структура, не бихте могли да вземете безформения потенциал и да му придадете структура. Тази идея е сходна с идеята за Бог Отец.




Идеята е, че във всички нас има нещо, което е по-голямо от нас. Това нещо е дълбоко и е структурно, това е част от този древен еволюционен и културен процес, който ни позволява да се заемем с безформения потенциал и да създадем реалност.


Последеният елемент изглежда като нещо като самото съзнание, което всъщност присъства в индивида. Така че, не само че имаме структурата, но тази структура има капацитет за действие в света. Сякаш ние сме духът, който дава на мъртвата структура живот.


БОЖЕСТВЕНОТО ТРИЕДИНСТВО / СВЕТАТА ТРОИЦА

[Glasberg]

В Христоянството има идея за имидж на Бог като триединство от Бог Отец, Бог Слово (Исус Христос, елементът на Сина) и елемента Свети Дух. Това е нещо като традиция и човешкото същество е въплъщение на тази традиция. Човешкото същество е живата инкарнация на тази традиция.
 
Питърсън разбира тринитарната идея, която характеризира християнството, като безформен потенциал (, който никога не е получил статут на божество в християнството) и представата, че съществува априори интерпретативна структура, която е следствие от нашето древно съществуване като същества. Също така съществува идеята за съзнанието, което е инструмент на тази структура. Съзнанието взаимодейства със света и му дава реалност. Това е Словото / Думата.


Идеята е, че има Отец, и това е структурата, и има Син, който е трансцендентен и характеризира самото съзнание. Синът, говоренето на Сина, е активният принцип, който превръща хаоса в ред. Това е толкова съвършена идея.


Ние имаме интерпретативна структура и без нея не можем да разберем абсолютно нищо. Самото тяло е тълкувателна структура.

Има я и идеята, че всеки има в себе си нещо Божествено, което трябва да се третира с уважение. Това е аналогия на създаването на обитаем ред от хаоса. Това е забележителна, великолепна идея – идеята, че всеки индивид има нещо като трансцендентна стойност.


Това е идеята, че го има този Бог на традицията и структурата. Това е Бог Отец, който използва Сина, който е по-скоро активна сила и най-вече нещо вербално. Това е изключително интересно, защото не е свързано толкова с мисълта, колкото с речта. Причината за това е, че има нещо в речта, което е повече от обикновена мисъл. Речта е публично изказване и, поне по принцип, речта е нещо, което се оформя от съществуването на всички останали във времето. Речта е представена като каузален елемент. Така че и тук има идея, че познавателните процеси създават обитаема реалност от необитаемия хаос.


Затова и свободата на словото има това Божествено качество. Това е, което произвежда всичко останало.



Йоан казва, че има излъчване / еманация от Бог или елемент от Бога, че трансцендентното съзнание действа пряко с базисния потенциал в света.


Ние сме склонни да мислим, че това, с което се сблъскваме, когато гледаме на света, е материалният свят, но това не е начинът, по който действаме. Ние се държим така, сякаш сме на място с потенциал, и това място с потенциал е нещо, което можем да трансформираме. Това е изключително странно, защото ние се отнасяме един към друг така, сякаш сме способни да внасяме нови форми в света. Ние се отнасяме един към друг така, като че ли имаме свободен избор и свободна воля, а може би нямаме. Обществата, които не се основават на идеята, че имаме свободен избор и свободна воля, не се справят много добре.

[Glasberg]

Битие, Глава 1:

"1 В начало Бог създаде небето и земята.
2 А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата."


Английска версия Крал Джеймс:

"1. In the beginning God created the heaven and the earth.
2. And the earth was without form, and void; and darkness was upon the face of the deep. And the Spirit of God moved upon the face of the waters."
(Genesis 1:1,2)


В английската версия, Крал Джеймс се казва, че земята е била "без форма" и е имало "празнота" / войд / бездна (на български ”неустроена”).
Дълбоката идея е за безкраен, дълбок потенциал.


”Без форма и празнота” или ”неустроена” е добра репрезентация на хаоса.


После Питърсън дава пример за това, как хората изпитват безформения хаос на потенциала в собствения си живот и как редът, който успяваме да поддържаме, може да се разтопи и да изчезне в този хаос.


В ”Ад”, Данте описва нивата, кръговете в ада:



Данте се опитва да стигне до дъното на това, което представлява злото. Това е същото като психологията. Данте въвежда йерархия на осъдително поведение, а абсолютното зло е на дъното.





Данте вярва, че най-голямото зло, е предателството, и именно това е в дъното на Ада.


Бележка от екипа:
Целият девети кръг е разделен на четири концентрични отдела:

1)   Предатели на роднините
2)   Предатели на отечеството
3)   Предатели на приятел
4)   Луцифер в средата и във всяка една от устите си разкъсва по един грешник – Юда , Брут и Касий.


Питърсън е напълно съгласен с Данте, защото едно от нещата, които позволяват дългосрочно, мирно сътрудничество между хората, е именно доверието. Доверието е фундаментален природен ресурс.


Има много добри книги за икономическата полезност на доверието. Обществата, в които доверието е презумпция в търговските отношения, обикновено са богати, дори и да нямат никакви природни ресурси. Проследете това, което се случи с eBay. Това е някакво чудо. Ако eBay беше нещо като ”ти ми изпрати боклук, а аз ти изпратих чек”, това щеше да е краят на eBay. Но това не се случи. Транзакциите в eBay по дефолт бяха толкова честни, че брокери (тези, на които плащаш такса, за да гарантират транзакцията), не бяха необходими. Търговията в eBay е толкова честна, че брокерите нямаха работа там. Това означава, че целият замразен капитал, грубо казано, всичките тези боклуци, които хората държаха в къщите си, но някой друг би искал да притежава, веднага се превърна в пари. Единствената причина, че това работи, е, че хората се доверяват един на друг. Доверието е невероятно мощна икономическа сила, може би най-мощната икономическа сила.


Доверието е онова нещо, което ни позволява да се гледаме един друг, без да избягаме крещейки от страх. Ако ти се доверявам, това означава, че аз не трябва да вземам предвид това, колко всъщност комплексен си ти. А ние, очевидно, сме ужасно комплексни същества. ”Шимпанзе, пълно със змии – това е човешкото същество”.  Докато правиш това, което твърдиш, че ще направиш, тогава мога да вярвам на думите ти, а думите опростяват нещата. Аз вярвам на думите ти и това те опростява, ти вярваш на думите ми и това ме опростява. По този начин можем да се държим така, сякаш се разбираме, въпреки че не го правим.


Но ако доверието бъде предадено, тогава всичките змии излизат много, много бързо.


Ако имаш връзка с някого и му имаш доверие, правиш някакви предположения за миналото и някави предположения за настоящето, и някакви предположения за бъдещето. И това е нещо стабилно, т.е. ти стоиш на твърда земя (но всъщност си стъпил на тънък лед). Хаосът е скрит, акулата не се вижда. Ти си в безопасност, ти си в спасителна лодка.


Но в момента, в който някой, с когото имаш интимна връзка, те предаде…Това е секундата, преди която всичко е било сигурно, защото си основал възприятията си за света върху аксиомата на доверието...а в следващата секунда – буквално в следващата секунда – вече си на съвсем различно място. Не само мястото в настоящия момент е различно, но и мястото, където си бил преди години, е различно, и мястото, където ще бъдеш в следващите години, е различно.


Цялата тази сигурност, която обитаваш, може само за един миг да се разпадне в невероятна комплексност. Ако някой те предаде, ти си мислиш...ок...”Кой бе всъщност ти? Защото ти не си този, който си мислех, че си...а аз си мислех, че те познавам. Но аз явно изобщо не те познавам и никога не съм те познавал. Всички тези неща, които направихме заедно, изобщо не са били нещата, които си мислех, че се случват. Нещо друго се случваше, а ти си някой друг...а това означава, че и аз съм някой друг, защото мислех, че знам какво се случва, а очевидно не е било така. Аз съм някакъв сляп глупак, или жертва на психопат, или съм някой, който е толкова наивен, че едва може да живее. Не разбирам нищо за човешките същества и не разбирам нищо за себе си и нямам представа къде се намирам сега. Мислех, че съм вкъщи, но не съм, а не съм и бил. Аз съм в къща, пълна с непознати. Не знам какво ще правя утре или следващата седмица или следващата година.” Цялата тази сигурност, тази обитаема сигурност, се срива обратно в потенциала, от който е възникнала. Това е ужасяващо нещо. Това е пътуване до подземния свят от митологична гледна точка.


Това наистина е нещо, което си струва да се знае и трябва да се знае.


Пътуванията до подземния свят са изключително често срещани в митологичните истории, например Хобитът, който отива при дракона Смог. Това е пътуване в подземния свят.

Хобит: Пущинакът на Смог

 
Пътуванията в подземния свят се случват непрекъснато. Съвременните хора не разбират, какво е подземният свят. Но ние всички сме били там и отиваме там непрекъснато. Отиваме там всеки път, когато солидността и стабилността на света, който сме създали поне отчасти чрез нашето слово, биват разрушени, защото се появява някаква змия.


Това е наистина добър начин да се мисли за това, защото без значение колко внимателно си конструирал малкото обитаемо пространство, с което си се заобиколил, винаги има нещо, което не си взел под внимание. Винаги има нещо, което може да изскочи, да те накара да осъзнаеш смъртността си и дори да те убие. Това е перманентна ситуация в живота.

[Glasberg]

Питърсън твърди, че историята на Адам и Ева е архетипна. Така е, защото обитаваме оградени градини. Оградената градина е наполовина обществена структура, наполовина природа.


Оградената градина е рай, място на топлина, любов и храна, но също така е и мястото, където във всеки един момент нещо може да изскочи и да те изхвърли от нея. Ето защо тази история е още в началото на колекцията от книги, Библията. Това е обяснение за вечното положение на хората. Винаги сме в тази ситуация. Намираме се в оградена градина (или поне се надяваме, че сме), но винаги има змия. Още по-лошо е, защото ако има змия, то има и такива същества, които няма да направят нищо друго, освен да отидат да си общуват с тази змия.


Тези истории се опитват да изразят това, което бихте могли да опишем като непроменлива, трансцендентна реалност, т.е. нещо общовалидно за целия човешки опит през всички времена.


Това е и основната идея на Юнг за архетипа. Принципно, ние сме склонни да мислим, че това, което виждаме и улавяме със сетивата си, е реално. Това със сигурност е така, но това, което виждаме и улавяме със сетивата си, е реално само за момента, в който съществуваме. Виждаме неща, които можем да докоснем. Виждаме инструменти, които по същество са полезни за нашата дейност. Но не виждаме структурите на вечността, особено абстрактните структури на вечността. Отчасти, това е, което правят историите в Библията. Те показват, че има форми на стабилност, които са отвъд възможностите ни за наблюдение. Знаем, че учените, например, правят точно това. Учените абстахират неща, които не са директно наблюдаеми, и създават модели. Но също така съществуват и метафизични, или морални реалности, или феноменологични реалности, които не могат да се видят в живота, ако ги наблюдавате само със сетивата си. Можем да си ги представим с въображението си. И знаете ли, понякога нещата, които си представяме, са по-реални от нещата, които виждаме. Такива са цифрите, например.


Има безкрайно много примери за това. Така може да се гледа и на литературата – историята в една новела е по-реална от историите, от които е извлечена. Добрата фикция е нещо като дестилирана реалност. Тя просто репрезентира модел, който се повтаря на много много места с някакви вариации. Фикцията извлича централния модел. Моделът никога не е съществувал в никаква специфична форма, но фактът, че е възможно да се изведе модел от всички тези примери, означава, че е екстрахирано нещо реално.
И защото историята за Адам и Ева казва нещо за природата на човешкото състояние, което винаги е валидно, тя е имунизирана срещу забравяне.


Питърсън дава и друг пример. Според него, хората изпитват много вина. В социалната психология се твърди, че повечето хора смятат, че са по-добри от други хора. Питърсън просто смята, че това е напълно грешно, защото е виждал съвсем друго в живота си. Вярно е, че той е малко предубеден, защото е клиничен психолог и вижда повече хора, които открито страдат повече, може би, отколкото хората като цяло. Въпреки че не е напълно сигурен и в това, защото не е нужно да дълбаеш много под повърхността на живота на всеки един човек, за да намериш нещо наистина трагично. ”Майка ти има Алцхаймер, най-добрият ти приятел е извършил самоубийство, или имаш близък роднина с рак, или болно дете. Има нещо нередно в теб, защото почти всеки има нещо ужасно нередно в себе си. И ако го няма, ще го има! (СМЯХ)


Това трагично усещане за съществуването е с хората през цялото време. Питърсън рядко е срещал човек, който твърди за себе си, че е страхотен, и че не вижда, как може да стане по-добър, отколкото е. Знам, че сега си мислите, че такъв човек е нарцистичен, и сте прави. Повечето хора не се чувстват така. Повечето хора усещат, че могат да бъдат и по-добри. Те напълно осъзнават своите грешки и не чувстват, че са такива, каквито трябва да бъдат.


Това е, което се случва и в историята на Адам и Ева. Хората стават самосъзнателни и ги изхвърлят от рая. И те попадат на място, където раждането е болезнено, където си доминиран от партньора си, и където трябва да се мъчиш като луд, като никое друго животно, защото си осъзнат за бъдещето. Трябва да работиш и да жертваш радостите на настоящето в името на бъдещето, и това трябва да го правиш постоянно...и не на последно място, знаеш, че ще умреш. Трябва да носиш цялата тази тежест...Има ли нещо, което да е по-истинно от това? Това е...това е, което е. Това е истината, освен ако не си безразсъдно наивен.

[Glasberg]

Адам и Ева, Парижката „Света Богородица“ (Notre-Dame de Paris – Нотърдам дьо Пари)

Ние сме много странни същества, нали. Изглежда, че сякаш не се вписваме много добре в цялата картинка. Това е изразено в идеята за грехопадането.


Човешките същества изглежда съществуват в един пост-катаклизмичен свят. Точно това е представено в Битие. Много е интересно, защото в историята за Адам и Ева има две катастрофи. Налице е катастрофата, която се случва, когато Адам и Ева се събуждат, стават осъзнати и разбират, че са голи. Един вид, ”очите им се отварят”. Това е терминологията – ”отваряне на очите”означава разширение на съзнанието, защото очите са асоциирани със съзнанието на хората. Ние сме интензивно визуални животни, така че метафората за ”отваряне на очите” е същата като метафората за идването в съзнание.


Веднага след като Адам и Ева идват в съзнание, осъзнават, че са голи. Класическото тълкуване на това е свързано със сексуалния грях. Питърсън не вярва в това. Не вярва, че това е истинското значение. По-скоро е като сън, че си гол на сцената пред хората. Това не е сексуален сън, освен ако не си някакъв странен ексхибиционист, нали? И тогава искаш да се прикриеш и да се отдалечиш възможно най-бързо. Да бъдеш гол пред тълпата означава да получиш оценката на социалния свят, насочена към твоите очевидни недостатъци. Това прави хората само-съзнателни и това е истинско човешко състояние. Това, например, се асоциира с невротизъм в Петфакторен Модел за Личността (Големите Пет, Big Five Trait Model).





Хората не могат да понасят такава ситуация – тяхната уязвимост да бъде изложена на показ. Това е един от двата основни страха на хората. Единият е социалното унижение, а другото е нещо като смъртност и смърт. Типичният страдащ от агарофобия, например, изпитва и двата страха едновременно, защото тя (обикновено е тя) има склонност да вярва, че ще получи грандиозен ексхибионистичен инфаркт на обществено място и ще направи себе си на ужасна глупачка, докато умира. Това е добър пример за двата архетипни страха, които характеризират човешките същества.


Всичко в тези истории е мистериозно. Защо ги имаме, също е загадка. Карл Юнг беше много, много полезен в анализирането на тези разкази. Той се конфронтира с тези истории с ума на начинаещия и предполага, че има нещо за тях, което не разбира, като се има предвид, че те са в проклетото дъно на нашата цивилизация. Юнг не е бил доволен от Фройдистката идея, че Бог е просто Отец или марксистката идея, че религията е опиат за масите. Ако религията е опиат на масите, тогава комунизмът е метамфетаминът за масите, това мога да ви кажа!

[Glasberg]

Връщаме се към темата за предателството.


Когато си бил предаден от някого, попадаш в подземния свят на съмнението за всичко. Това е много сериозно нещо...да бъдеш в подземния свят, защото не е само това, че не знаеш откъде идваш, или кой си, или къде отиваш ... Това е само по себе си достатъчно лошо. Освен това, в самия подземен свят има подразделения / отделения. Това е нещо като най-лошото предградие, което, според Питърсън, е адът от метафизична гледна точка. Ако някой наистина изведнъж те унижи и смаже, особено ако го направи по много отмъстителен и злобен начин ... Ако бъдеш предаден от някого, който наистина иска да ти навреди и да те нарани...не от някой, който е просто глупак, а от някой, който буквално те е преследвал по някаква причина ... Тогава ти потъваш в пространството на подземния свят и започваш да таиш в душата си чувство на негодувание, оскърбление, мисли за убийство и т.н.









Когато хората са предадени, те са завладяни от мисълта за смисъла на самото съществуване и може би отиват на места, на които никой не би искал да отиде (особено в дясната половина на мозъка). Те развиват и подхранват фантазии за окончателно отмъщение. Това е ужасно място. Това е адът.


Адът винаги е бил нещо като предградие на подземния свят – ако се потопиш в ситуация, която не разбираш и си напълно объркан, си само на една крачка от това, да излезеш извън себе си, и тогава вече си само на една кръчка от това, да търсиш отмъщение. А това може да те заведе на места с много травматични преживявания. Питърсън е виждал това да се случва с хора много пъти. Всеки, който използва въображението си, може да предположи, как всичко това се случва. Едва ли има човек, който никога да не е подхранвал интензивни фантазии за отмъщение, поне в някакъв момент от живота си. И обикновено за това хората имат доста добри причини. Защото това нещо е много сериозно, да бъдеш предаден не е като да отидеш на пикник.


Предателството може да разклати вярата ти в самото съществуване. И ако нещата са толкова лоши, че ти се настроиш срещу самото съществуване (бел.прев. "Да бъдеш или да не бъдеш"), трябва да знаеш, че това, със сигурност не е решение, защото прави всичко, което е лошо, дори още по-лошо.