Аз не виждам къде е логиката умът да се унищожава или ампутира в който и да е момент. Говориш за неща обаче, които са факт - човек прекарва някаква част от живота си - най-често по-голямата, понякога по-малка, но често един цял живот дори не стига за това - в това да се научи как да борави с ума си.
Факт е, че умът не е съзнанието - той е атрибут. Умът е инструмент, принадлежност, вид сечиво, с което се обработва възприемания образ на действителността.
Факт е, също така, че съзнанието СЪЩО е атрибут. Аз не съм съзнание... би трябвало да е очевидно от лексиката. Аз ИМАМ съзнание, тоест, то е МОЯ принадлежност, сиреч атрибут.
Нека обърнем внимание на логическия факт, че дори без ум и дори без съзнание, аз няма да спра да бъда. Аз просто ще бъда лишен може би от двата си най-ценни атрибута, ще бъда лишен от двата си на-ценни инструмента, но няма да спра да бъда. Просто ще бъда значително по-неспособен да се справям с възприемания образ на действителността, но няма да бъда разформирован, аз ще продължа да бъда.
Нека не забравяме, че поставянето на знак за равенство между аза и съзнанието се нарича ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ - придаване на лице на нещо, което само по себе си не е идентичност, не е аз. Това е литературен похват за онагледяване, тоест предаване на смисъл чрез абстракция, а не факт на логиката.
Дори когато Моисей пита бога, който му се е явил като горящ храст, как се казва, богът отговаря единствено, "Аз съм който съм" или "Аз съм каквото съм", и това е коренния смисъл и произход на съкращението [Яхве] (това е абревиатура на отговора на бог, който е изречение).
Тоест, още преди толкова много време хората са схващали тази логика, че азът не може да бъде нищо друго, освен себе си... но всички други неща могат да му принадлежат. Всички други неща могат да са форми на проявление, форми на изразяване, характеристики и качества в смисъла на атрибути, но азът не може да се ограничи с тях - той е каквото реши да е.
Така, единственият глагол, който може да се свърже с аза, е глаголът "съм" и неговите производни форми; това е глаголът, обозначаващ изразяването на един аз. Нищо друго не може да адресира аза. Но всички неща носят частици за притежание - ми, на мен, моето. Тоест - на аза (буквално "на аз", защото "мен" е форма за притежание).
Това, че ние сме били съзнания, е наложено в мнението на обществената аудитория заради пропагандата на различни ню-ейдж сайтове и на различни публични говорители, които не са били подготвени да говорят, както и на особени случаи като "Паралелна Реалност" и прочие фактори. Затова, нека не си говорим с олицетворения, метафори и абстракции.
Съзнанието и умът са атрибути и инструменти на аза за обработване на възприемания образ на действителността.
Моята теза е, че през множеството си животи, човек първо се учи как да борави в синхрон с инструментите си, така че да не си пречат - като ученето да боравиш с нож, с вилица, и после с нож и вилица заедно, без да си пречат.
Моята теза е, че чак след това хората постепенно през животите си се учат как да опазват и съхраняват инструментите си. Болшинството хора губят ума си и съзнанието си след поредната смърт, и това е загуба, която е в ущърб на аза, защото това лишение не го освобождава от нищо. (Освобождението, за което се говори в Даоизма и връщането към Изначалното, е криворазбрано като лишаване от инструментите на ума и съзнанието. Там не се говори за абдикиране от отговорността да се поддържат тези инструменти, а се говори за поемането на още по-голямата отговорност да се развие майсторство при употребата им.)