Не всеки страх идва от тялото!
От тялото идва само физиологическият страх - от болка, насилие, или край на физическото телесно съществуване!
Страхът е преди всичко...ЕМОЦИЯ! Емоциите дори са усилени, когато не са филтрирани през "трезвия разум"
Когато се притесняваме за близък човек (пътувания, попадане в проблемна ситуация), ние нямаме физическа опасност за тялото си. Да, ще кажеш - предполагаме физическа опасност за тялото на близкия...ок.
Но...ако изпитваме страх от раздяла с любим човек? Без да има опасност за неговото тяло? Това не е ли страх?
Отново става дума за загуба. Физическото, най-нисше его, автоматично се идентифицира със своята собственост. Така е направено. От гледната точка на най-нисшето телесно его, близките и приятелите са твоя собственост, егото се самоидентифицира с тях, автоматично се оглежда в тях, изисква техните утвърдителни реакции. Едновременно има чувството, че близките му приндлежат, и че то принадлежи на близките.
И, тъй като единственият страх на света (според мен) идва от това да не загубиш себе си или части от себе си, то развива страх от това да не загуби някой близък.
Обратно, ако наистина обичаш близък човек, ти не се страхуваш за него. Ако наистина обичаш близък човек, ти му имаш
доверие - доверие в Провидението, че ще го опази; доверие, че той ще се справи; доверие в себе си, че ти ще имаш силите да помогнеш успешно в каквото и да се случи.
Трябва да се уточни изрично обаче - ако обичаш друг човек, това ще доведе до страх. Нисшата любов произвежда страх. Така е по дефиниция.
Единствено любовта към "Бог" създава доверие. Любовта към "Бог" не е нищо друго, а любов към свободата. Единствено любовта към свободата не води до страх.
Така че, горните ми думи са изказани в този контекст - че нисшата любов на един човек към друг води до страх; но ако човек обича другите не заради тях самите, или заради самия себе си, а заради това че
обича свободата... ако обича всички останали ЧРЕЗ любовта към свободата... това води до доверие. Не създава страх.
Дали оставяме частица от себе си у всеки, който някога, по някакъв начин ни е бил близък, без значение, че знаем, че и без друго няма да го видим никога повече? И когато тази частица умира, ние се чувстваме "ощетени"?
Дааа, ето - точно за това говоря
Знам, че е романтично, и знам, че не е негативно, тоест, това със сигурност говори за емоционална интелигентност, а не за обратното. Но по колкото и романтичен начин да се изкаже, психологически погледнато си остава едно и също, и твоят себеанализ е много точен - говорим за "
частица от себе си", "
изгубена" или "
умряла". Говорим за липса, за "
ощетение".
Забележи как, дори и ти самият да вярваш, че има живот след смъртта и че съзнанието (според мен лично, и егото), продължава след смъртта... тогава защо и откъде се появява мисълта, че тази "частица от себе си" умира завинаги и се установява "загуба" и прочие?
Колкото и романтично да се каже, става дума за нисшото, телесно его, което е
ПРИВЪРЗАНО. Което знае, че то самото е
ПРЕХОДНО, и следователно се идентифицира с всичко, и всяка загуба на нещо, с което се самоидентифицира, се разбира като загуба на себе си или част от себе си. Разбира се по безвъзвратен начин, защото е така - тялото действително е преходно, и следователно преходен е и физическият слой от анатомията на Егото.
Не ме разбирайте погрешно, не казвам че тъгата е нисшо усещане. Но искам да обърна внимание, че колкото повече човек обича свободата, толкова повече тъгата и нейното семейство емоции не намират място в живота му - вместо това, този който обича свободата (единствената висша любов), има доверие на близкия човек, дори и в смъртта му, а всяка раздяла... на разстояние или през времето и пространството... се приема като нова възможност за велики дела.