Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек  (Прочетена 3446 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #45 -: Юни 06, 2020, 08:53:54 am »
Дж. Розлаес: Глава 35
Здравей… Испания?


В деня на заминаването получих този имейл от Вим:

Здрасти, Джъстин.
Зная, че сега си на път към Амстердам.
Чакат ни големи приключения, в това няма съмнение.
Вълнувам се, обаче времето е опасно лошо на Монблан.
Трябва да преосмисля локацията.
Каквото и да се случи, ще отидем надълбоко и право напред като стрела.

Живей живота,
Вим


Какво? За какво говореше той? Въпреки че не бях тренирал през последните няколко месеца, защото бях толкова зает, все още очаквах да изкачим Монблан, когато стигнем до там. Изведнъж се зарадвах, че съм закупил самолетен билет, с който да пътувам един ден по-рано и ще летя обратно два дни след като се предполага да сме се върнали от Монблан. Поне щях да имам някаква гъвкавост.

Тогава осъзнах, че не мога да направя абсолютно нищо. Определено нямаше да казвам на родителите си за изненадващия имейл на Вим. Те бяха поне малко спокойни, знаейки къде ще бъда през цялото време. Ако им кажех, че ще отида до Европа за седмица, без да имам идея къде ще се озовем, щяха да откачат и вероятно скъсат самолетния ми билет. Така че се държах все едно никога не бях получавал този имейл.

Около 11:00 майка ми и Брук ме откараха до летището. И двете проляха сълзи по време на пътуването ни с кола. Когато пристигнахме на летището, взехме багажа ми и влязохме вътре. Докато заверявах чантите си, майка ми и Брук изчезнаха. Момент по-късно се появиха с кафява хартиена чанта.
„Какво е това?” попитах.
„Искахме да ти купим подарък, така че да си спомняш за нас.” отвърна майка ми.
Извадих съдържанието от чантата. Това бе слънчево захранващ се ключодържател с името ми на него. На гърба му пишеше „Питсбърг”.
„Всеки път когато е на слънце, твоето име ще примигва.” каза Брук. „Надявам се да ти харесва.” Очите на Брук отново се напълниха със сълзи.
„Прекрасен е, благодаря ви.” Прегърнах ги и двете и те започнаха да плачат в унисон.
„Ще ни липсваш.” казаха заедно.
Казах им, че ги обичам и тръгнах към охраната. „Още веднъж благодаря.”
След проверката, намерих своя самолет и веднага се качих на него.
„Да,” помислих си, „това ще бъде интересно”.

(…)

Когато пристигнах на летището в Амстердам, Конрад бе там да ме вземе. Заварих го да гледа към огромен екран, показващ пристигащите полети.
„Здравей, Конрад.” промърморих.
Той се обърна, изненадан да ме види. Лицето му бе обръснато и изглеждаше много по-слаб от последния път, когато го бях видял.
„О, здравей, Джъстин!” отговори той. „Вим ме изправи да те взема. С него ще се срещнем в моя дом по-късно. Нали няма проблем?”
„Разбира се.” засмях се. „Какво да кажа?”

Той ми купи билет за влака и пътувахме към дома му. Бе изминало доста време от последната ни среща. Беше освежаващо да видя познато лице. Напомняше ми за времето в Полша. От предишни имейли бях разбрал от Вим, че Конрад ще се присъедини към пътешествието ни до Монблан. Когато пристигнахме у тях, той ми каза, че няма да дойде с нас на пътуването. Бе преминал през злополучен набор от обстоятелства, които го бяха оставили без пари. Бях разочарован, че той няма да дойде.

Няколко часа по-късно Конрад получи обаждане от Вим.
„Вим каза, че скоро ще бъде тук. Идва насам с колелото си.” ми каза Конрад.
„Чудесно!” отвърнах ентусиазирано.
Вим влезе през предната врата на апартамента на Конрад половин час по-късно.
„Здравей, Джъстин.” прегърна ме Вим. Той бе облечен с тъмночервен суичър и дълги кафяви панталони. „Добре е да те видя отново, приятелю.”
„Да, аз също се радвам да те видя.” отвърнах. „И така, какъв е планът?”
„Няма да отидем на Монблан. Времето там е твърде опасно – лавини и прочие. Вместо това ще отидем на каньонинг в Испания. Там ще срещнем синът ми Енам (Enahm).”
„Ъ-ъ… почакай. Каньонинг в Испания? Там не е ли горещо?” Започнах да съжалявам за всичките зимни дрехи в багажа си. Имах само един чифт къси панталонки!
„Да, много горещо, но не се безпокой. Всичко ще бъде наред.”

„Добре, а колко ще струва? Имам само 700-те евро, които ми каза да нося?” започнах да се тревожа.
„Цената остава. Ще бъде достатъчна да покрие разходите ти. Няма да те таксувам да бъдеш с мен, но ние всички ще си делим разходите.”
„О, добре. Чакай малко. Помислих си, че Конрад няма да идва. Кои „всички” имаш предвид?”
„Ще бъдем ти, аз, Енам и Денис, но Енам ще ни чака там. Ще трябва да вземем Денис по-късно.”
„Кой е Денис?” започнах да осъзнавам колко малко знам.
„Той е добър човек. Срещнах го преди няколко дни.”
„Добре, Вим. Е, предполагам съм готов за каквото и да е.”
Той ме погледна и се усмихна.
„Чудесно. Сега ще отида до парка да видя Каролайн. Вие, момчета, трябва да дойдете. Чакайте ме там след час, става ли?” 
Тръгна си толкова бързо, колкото бе дошъл.
„Предполагам, че отиваме в парка.” казах, усмихвайки се.

(…)

Докато с Ноа (б.пр.: синът на Вим) си играехме наоколо, дочух Вим и Конрад да си говорят за тичането с боси крака в Карпач.
„Слушай,” каза Конрад, „ако ще правим тичането в Карпач, се нуждая от повече подробности. Трябва да започна да организирам нещата. В противен случай, братовчед ми ще отмени събитието.”
„Да, да.” отвърна Вим. „Всичко ще сработи. Тези неща винаги се получават. Просто им дай време. Ще решим по-късно.”
„Но, Вим,” настоя Конрад, „не можем да чакаме повече. Мисля, че е най-добре да опитаме да организираме тичането някъде другаде. Може би ще проведем тичането в Карпач, след като го направим на друго място.”
„Добре,” отвърна Вим, „нека го направим така тогава.”
Скоро след това Вим отиде до Ноа и го прегърна за довиждане.
„Трябва да тръгвам.” ми каза. „Ще те взема от къщата на Конрад утре рано сутринта, така че бъди готов.”
„Добре.” казах. „Довиждане, Вим.”

Той се качи на колелото си и потегли. С Конрад останахме още 10 минути, говорейки си с Каролайн. Когато Конрад се сети, че изтича времето на платения паркинг, хукнахме обратно към колата му и се върнахме в дома му. Конрад ми преразказа какво са дискутирали с Вим в парка, незнаейки, че ги бях чул да говорят. Изразих загрижеността си и предложих да пробваме да организираме бягането в Щатите.
„Това е добра идея.” каза той. „Може да иска много работа. Ще зависи от теб да го организираш.”
„Ще се справя.” казах. Бях развълнуван да имам възможността да организирам събитието. Оставих го в ума си за по-късно обмисляне. Основния ми фокус беше Испания. Не знаех какво да очаквам. Това бе нещо, което бях научил, бидейки приятел на Вим: той винаги криеше изненади.

Събудих се на следващата сутрин в 05:00, за да си взема душ. Не знаех колко дълго ще пътуваме с кола до Испания, но предположих, че е по-далеч от Полша, което означаваше, че ще сме на път дълго време. (…) Когато излязох от душа, отидох до компютъра си и написах имейли на родителите си и Брук, уведомявайки ги, че ще ходя в Испания, вместо до Монблан. Представих си, че няма да го приемат много добре, но техния отговор нямаше да ме спре. Бях в Европа под грижите на Вим. Нямах избор къде да отида. Последните ми думи в писмата бяха: „Ще се опитам да бъда в безопасност.” Това бе единствената утеха, която бих могъл да им предложа и единственото обещание, което мога да спазя.

Около 06:30 сутринта Вим изскочи от малка зелена кола, която никога досега не бях виждал.
„Хей, Вим!” извиках, докато той отваряше вратата при шофьора. „Чия е тази кола?”
„Взех я назаем от свой приятел.” отговори той. „Името му е Манли и прави документален филм за мен. Тъй като Конрад не може да дойде и се нуждае от джипа си, трябваше да открия друг начин да ни транспортирам до Испания. Хайде, трябва да отидем да вземем Денис.”
Вкарах си багажа в колата и се сбогувахме с Конрад. Шофирахме 30 минути в Амстердам, докато не пристигнахме на свободен паркинг.
„Той ще ни срещне тук.” каза Вим.
„Къде се намираме?” попитах.
„На мястото, където той ни каза да го чакаме.”

Вим и аз стояхме в колата няколко минути, чакайки Денис, докато не забелязахме кафене наблизо. Излязохме от колата и отидохме да си купим кафе. Седнахме близо до прозореца, така че да можем да забележим появата на Денис. Съвсем скоро непозната кола паркира до нашата малка зелена кола. Вим плати кафетата и отидохме навън да посрещнем Денис. Когато вратата на колата се отвори, се появи висок, рус мъж. Той имаше ярко сини очи и носеше тясна черна риза. Изглеждаше малко по-възрастен от мен.
„Здравей, Денис!” извика Вим, протягайки ръце да го прегърне.
„Здравей, Вим!” Денис прие прегръдката му и се обърна към мен.
„А ти трябва да си Джъстин?” попита той.
„Правилно.” отговорих и протегнах ръка за здрависване. „Радвам се да се запознаем, Денис.”

(…) Сбогувахме се със семейството на Денис, качихме се в колата и тръгнехме към Испания. По време на първите няколко часа Вим, аз и Денис прекарахме в опознаване един на друг. Научих, че Вим е срещнал Денис преди няколко дни при един от опитите му за световен рекорд. Денис попитал дали може скоро да се присъедини към някое от предстоящите му приключения, затова Вим го поканил при нас. Разбрах също, че Денис е мотивационен оратор и обича силата на съзнанието. Той продаваше своята компания за интериорен дизайн, за да стане житейски треньор. Всичко това изглеждаше много интересно.

В карйна сметка изникна темата за тичането с боси крака.
„Денис,” каза Вим, „с Джъстин организираме подобно тичане в Полша!”
„Почакай секунда,” намесих се аз, „нали отпадна идеята за Полша?”
„О, да.” каза той. „Бях забравил.”
„Е, мислих по въпроса.” продължих аз. „Какво ако направим тичането в САЩ? Близо до къщата ми има парк, където можем да опитаме да го организираме.”
„Това е чудесна идея!” каза Вим. „О, дори мога да счупя световен рекорд, стоейки в лед, за да привлека повече хора към събитието. Можем да направим и семинар!”
„Да, това не звучи като лоша идея. Семейството ми притежава малък бизнес и те отдават под наем сграда. Можеш да счупиш световния рекорд и да проведем семинара там.”
„Перфектно!” каза той, видимо развълнуван. „Нека направим така, че да се случи. Ще те оставя да го организираш, Джъстин.”

„Говорейки за тичане с боси крака,” Денис каза, „виждали ли сте някога преди това тези обувки?”
Той вдигна краката си и ни показа странните си обувки.
„Наречени са Vibram FiveFingers. Невероятни са. Симулират тичане с боси крака и се предполага да са по-добри за коленете, ставите и ходилата.”
„Това е страхотно!” казах. „Ще трябва да ги разгледам.”

Това ми даде чудесна идея. Ако щях да участвам в тичането с боси крака в снега, трябваше да започна да тренирам. На тротоарите и улиците в университетското градче в Пенсилвания, понякога има парчета счупено стъкло. Може да се разбере защо не е идеалната среда за тичане с боси крака. Забелязах и че материалът на обувките изглеждаше сравнително тънък и предположих, че ще осигурява по-малко защита от студа. Обувки подобни на тези на Денис, за мен се превърнаха в работещ вариант, който да ми позволи да тичам в снега без риск да си порежа краката.
Заспах скоро след приключването на разговора. Часовата разлика най-накрая си каза думата. 

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #46 -: Юни 06, 2020, 10:54:16 am »
Глава 36
Испанските Пиренеи



Пътувахме с колата от Нидерландия, през Белгия и Франция, докато накрая стигнем до Испания. Джъстин спеше много, тъй като все още чувстваше часовата разлика. През това време Денис и аз разговаряхме на нидерландски и се опознавахме на по-дълбоко ниво. Той каза, че е дошъл на пътуването, защото е искал да научи за Ледения човек от интелектуална страна.

Когато минавахме през южна Франция, атмосферата се промени. Архитектурата на сградите изглеждаше по-стара и много по-уникална. В крайна сметка преминахме през френската граница и влязохме в тунела Билса, водещ ни в Испания.

Докато пътувахме през Сиера Де Гуара (б.пр.: Sierra de Guara - планински масив в провинцията на Уеска), която е район, наподобяващ пустиня, точно на юг от испанските Пиренеи, имах странно усещане. Бяха изминали десет години, откакто за последно бях в испанските Пиренеи. Имах чувството, че най-накрая си идвам у дома.

Пристигнахме в 02:00 през нощта и намерихме Енам, който спеше на хамак в къмпинга. Той бе пристигнал ден по-рано и разпънал палатките, така че веднага щом пристигнем да се настаним в тях. Беше дълъг ден на шофиране, затова оставихме интродукциите за следващия ден.

Слънцето ни поздрави сутринта. Беше типичен ден за испанските Пиренеи. Когато отворих очите си, забелязах отстрани на себе си тисово дърво, добре известно с осигуряването както на много сянка, така и с големите си зърна.

Срещнахме се на кафе в ресторанта, разположен на мястото и обсъдихме плановете си за деня. В крайна сметка всички решихме да започнем с каньонинг и да завършим със скачане с бънджи. Каньонинга е чудесен начин да станеш едно цяло с природата. Това е много игрив и вълнуващ опит. Водните канали, които са ерозирали в пространството между планините, са се превърнали в каньоните на Пиренеите. Сега използваме въжета и друго оборудване за безопасност, за да се спускаме по тях. Оставихме колата и се качихме в микробуса на Енам.

Енам е 28 годишен и обича да прекарва времето си в каньонинг. Той е висок човек, с много заразителна усмивка. Харесва да е на открито и е много ентусиазиран джентълмен. Най-скорошната му цел бе да създаде бизнес за каньонинг. Искаше да се присъединя към него, тъй като имам доста опит – девет години работих като водач  през испанските Пиренеи. Испания е като моя втори дом.

Енам шофираше като състезател и трябваше да се балансираме с телата си на всеки направен от него завой. Преминахме през региона, наподобяващ пустиня, докато не достигнахме първия си каньон – Баранко дел Рио (Barranco del Rio).

Баранко дел Рио е това, което наричаме „воден каньон”. Това означава, че вътре в каньона има много дупки и пътеки, пълни с вода. Понякога дупките в каньона са дълбоки 50 метра. За да стигнем до дъното, трябва да пълзим, да скачаме, да балансираме на върха на скали и да се спускаме все по-надолу и надолу по каньона. По пътя надолу се разкрива красотата на заобикалящата ни природа.

Б.пр.: Каньонинг през Баранко дел Рио:



Спускането може да се усеща сякаш се опиваш да намериш път през лабиринт. Тайнствените места са навсякъде и понякога може да бъде катарзисно. Особено ако има студена вода, течаща по пътеката, която обикновено е там.

Сенките танцуваха по скалистите стени, докато слънцето променяше позицията си. Звукът на гласовете ни отекваше от скалите. Устието на дъното на каньона се разкри в голямо изумрудено езеро; топла вода ни приветства когато излизахме. Денис и аз покрихме телата си с кал от дъното на плиткото езеро. Оставихме слънцето да изсуши калта по кожата ни. Калта почиства повърхността на тялото и дава приятно, гладко усещане.

Забавлявахме се много, наслаждавайки се на престоя си в Сиера де Гуара. След бърз пикник и добра баня, отново си сложихме раниците на гърба, увихме въжетата си и започнахме да вървим по пътя обратно към планината, където бяхме паркирали нашия микробус. Горещината на испанското лятно слънце скоро ни изпоти, но гледката беше красива и езерото очарователно. След вървенето през гъсто покритата с много дървета и храсти планина, най-накрая намерихме пътя обратно към микробуса, откъдето бяхме тръгнали часове преди това.

Оставихме екипировката си отзад в микробуса и продължихме към следващата ни дейност: скачане с бънджи. Возенето отново бе неравно, тъй като Енам държеше крака си върху педала. След няколко минути пристигнахме на моста, откъдето щяхме да скачаме с бънджи. Мостът бе около 60 метра над водата.

Знаех какво да очаквам, защото бях скачал с бънджи от мост стотици пъти преди това, с много други хора, но последния път когато го бях правил бе преди повече от десет годни. Развълнувано замълчах. Скачането с бънджи от мост е дейност, в която човек има единия край на две въжета вързан на тяхната сбруя (б.пр.: екипировка за скално катерене и спускане, изглеждаща по този начин), докато другия край е вързан за моста. Преди поставянето на въжетата на някого, те са издърпани под моста и вързани към противоположната страна на перилата на моста. Тогава въжетата се закрепват към сбруята посредством карабинери и се скача. Въжетата, вързани към другия край на моста, правят така, че да се падне право надолу, докато въжето прихване човека. В този момент той се люлее напред-назад, докато не загуби инерция. Може да мислиш за това като за гигантска люлка.

По време на тези първи няколко секунди на свободно падане, много често усещането е сякаш има надвиснала опасност за падане към смъртта. Напрежението на бездната е огромно и понякога не позволява на хората да направят решителната крачка и да скочат. Въпреки това, с малко насърчение, повечето са желаещи да опитат.

Реших да отида пръв и да се уверя, че въжетата са свързани правилно. Незнанието е винаги страшно чувство, но аз имах опит и бях готов да извърша своя пръв скок от десет години насам. Поех внимателно няколко пъти дъх и започнах да се концентрирам.

Едно от най-важните неща, които трябва да се помнят при скоковете с бънджи е, че трябва да се скочи направо. Всеки друг ъгъл може да се окаже опасен, защото се навлиза във вероятността човек да се залюле към моста. Скочих. Първите няколко секунди на свободно падане са най-добрата част от скачането с бънджи. Непрекъснато набирах скорост, докато въжетата ме хванаха и залюляха на другата страна.

Знанието, че си способен да преодолееш колебанието, може да бъде мощен инструмент. Това е невероятно чувство, което ти дава тласъци на адреналин и прилив на ендорфини.

След като скокът ми приключи, хванах друго въже, което бяха хвърлили надолу. Тогава се спуснах във водата под мен. След десет минути на подготовка беше ред на Денис. Денис е мощен, аналитичен мислител. Той познава ума добре. Всичко, от което той се нуждаеше, за да скочи от моста, беше решението, че той ще бъде по-силен от страха, какъвто и беше. След като каза „умствена сила”, Денис скочи заднишком в пропастта.

След още 20 минути бе ред на Джъстин да скача. Независимо от това, че изглеждаше нервен и напрегнат, той скочи от моста без каквото и да било колебание. Но след няколко минути люлеене напред-назад, болестта му от движение напомни за себе си и той започна да повръща. Той беше успешен, но роб на генетичното си наследство.

След като Джъстин се развърза от въжетата и заплува към брега, бе ред на Енам. Никой не знаеше, че тръгва. Той скочи от моста, докато не го гледахме. Опитът на приключенията е това, за което той живее. След като Енам се развърза и се върна на върха на моста, ние разкачихме въжетата и се върнахме при микробуса. Всички се чувствахме различно, осъществени. По пътя към вкъщи, спряхме до река, където имаше девет метров мост. Джъстин все още се чувстваше малко болен, така че остана в колата докато останалите от нас отидохме да скачаме от моста. От там Енам направи задно салто, аз се гмурнах, а Денис скочи.

Когато се върнахме в къмпинга, направихме спагети с хубава смес от зеленчуци и пихме вино. Енам и аз свирехме на китара и пяхме красива мелодия.

На следващия ден пътувахме 50 км до каньон наречен Ла Панила (La Panilla). Каньонът е известен с големите си варовикови скали за спускане. Диви коне и друга фауна ни заобикаляше докато си проправяхме път към върха на каньона. Когато стигнахме върха, сложихме сбруите си, приготвихме въжетата и камерите си. Щяха да изминат няколко часа, преди да достигнем до дъното на каньона, така че трябваше да се приготвим и психически.

Ние вървяхме пипнешком, скачахме и балансирахме по пътя си надолу към дъното на скалата, по която се спускахме. Спускането е успокояващо движение надолу по скалистите стени сред природата. Трябва да предадеш себе си на материалите, които те защитават. На моменти може да бъде страшно, но трябва да преодолееш този страх. Веднъж, след като започнеш, няма връщане назад. Единствената опция е надолу.

Когато се спускат, хората са склонни да се придържат към скалите и останат възможно най-близо до стената. Това е точно обратното на това, което е необходимо да се направи. Важно е да се увериш, че няма никакво провисване по въжето. За да направиш това, трябва да си наклонен назад през цялото време и да останеш концентриран върху това да държиш ходилата си напречно на повърхността. Да, може да е страшно, защото е неестествено да бъдеш в такава позиция, но е необходимо да се спускаш безопасно. Веднъж свикнали с материала и начина на използването му, лесно е да отидеш надолу много бързо.

В момента, когато задръжките изчезнат, си в състояние да се насладиш на природата и да видиш великите панорами. Това е практичен начин да се насладиш на природата.

Понякога хората очакват щастието просто ей-така да влезе в живота им и да ги промени отвътре, но не става по този начин. Тези хора трябва да работят върху нещата вътре в себе си. Щастието трябва да се разпространи отвътре навън. Зная това, защото във времето съм решавал много проблеми, за да отговоря на собствените си гатанки. Отне ми доста време и увереност, преди да успея да видя света в цвят, вместо в черно и бяло.
   
Известно време бях емоционално разстроен. Търсих всякакви видове предизвикателства, за да извадя ума си от тревогите. В крайна сметка открих, че през цялото време „природата” е била отговора, който търсех. Този отговор варира от човек до човек, но това е защото всеки човек има свой собствен път.

Трябва да съзерцаваме и поглеждаме вътре в себе си. Съзерцанието е последния етап преди яснотата. Опитай се да отвориш ума си и да видиш света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаш да бъде.


Когато най-накрая стигнахме до дъното на Ла Панила, отидохме да плуваме в красива, сапфирено синя река. Енам отиде да вземе микробуса, а аз, Джъстин и Денис плувахме наоколо. Беше много релаксиращо след дългия ден спускане по въже. Когато Енам се върна, отидохме обратно в къмпинга и си направихме вечеря. Музика от китара и смях изпълваха въздуха, докато не се изморихме и не легнахме да спим.

На следващата сутрин се събудихме в 05:00 сутринта. Бяхме планирали да се спускаме и катерим с двойно въже по гигантския каньон Ел Маскун (El Mascun).


Енам не успя да дойде, защото имаше други планове, но Джъстин и Денис бяха готови за всичко. Пресякохме шофирайки Сиера Де Гуара. След три часа лъкатушещи пътища пристигнахме в малкото село Роделар (Rodellar), което е на границата на природния резерват. Ел Маскун е арабското име на мястото и означава „където пребивават духовете”. По тази причина в древни времена хората са избягвали каньона и зловещата му атмосфера. В действителност, Ел Маскун е жив музей с гигантски монолити навсякъде. На върха на каньона при височина от 1100 метра има фосилизирани скали. Планината е резултат от хилядолетното движение на тектоничните плочи.

Излязохме от колата и с раници на гръб поехме по криволичещите пътеки. Скоро започнахме да виждаме планината като красивото място, което беше. Колите не са позволени близо до нея, така че всеки трябва да извърви много часове, преди да започне своето спускане. Когато стигнехме върха, видяхме на него железни пирони свързани с въжета. Гледката беше великолепна; борови дървета заобикаляха планината от всички страни. След като си сложихме екипировката, се свързахме към въжетата и започнахме да се спускаме. Отново ме обзе чувство на преодоляване на задръжките. Там, където повечето биха почувствали непосредствена опасност, аз чувствах мир и спокойствие. Всички го почувствахме. Всяка скала беше ново предизвикателство, което винаги сме се безпокояли да преодолеем.

Ел Маскун не ни „подведе”. Беше пълно с вълнуващи обрати и изобщо не скучаехме. Бяхме пристигнали рано сутринта и не се върнахме до края на вечерта. Беше красив ден и заспахме с тежестта на успеха върху плещите си.


След това дойде Монте Пердидо (Monte Perdido).


Разположен в Национален парк Ордеса (Ordesa National Park), той се издига на височина от 3355 метра. Това бе най-голямата планина, към която бяхме поглеждали. Енам все още отсъстваше и не се присъедини към нас за изкачването. Това, което липсва на Монте Пердидо при спускане, се компенсира чрез терена. В нощта преди нашата последна експедиция, телата ни си починаха на място за къмпинг, няколко мили далеч от Ордеса. След обилна вечеря поговорихме за това, което бяхме постигнали дотук и което бяхме придобили на Монте Пердидо. Когато слънцето заспа, последвахме примера му.

На следващата сутрин опаковахме спалните си чували и потеглихме към автогарата. По време на пътуването с автобуса до Ордеса, минахме през много тесни завои. През повечето време се олюлявахме на ръба на голям кратер, подобен на Гранд каньон в Америка. Автобуса ни отведе до Ордеса на височина 1300 метра. Взехме си кафе от местния магазин и поехме на едночасовия поход до началото на пътеката на Монте Пердидо.

Гори, пълни с борови и букови дървета ни заобикаляха. Пищната комбинация осигуряваше красива гледка по време на похода. Веднъж пристигнали на пътеката за Монте Пердидо, наклона стана по-стръмен. След час и половина изкачване стигнахме до точката, от която дърветата спираха да растат и започваше високопланинската растителност. След още няколко часа най-накрая пристигнахме на Клавияс де Котатуеро (Clavijas de Cotatuero).


Това е мястото в планината, откъдето няма пътека. Единствения начин да се продължи е изкачването по метални гвоздеи, циментирани в стената. Джъстин, Денис и аз имахме раници и спални чували, които ни дърпаха с тежестта си надолу. Не бяхме взели никаква екипировка за катерене, но нямахме нужда от нея. Мисията ни беше да преодолеем ограниченията си.

Б.пр.: Видео показващо Клавияс де Котатуеро и изкачването по него:



Ако някой не е запознат с този тип катерене, световъртежът може да е един от проблемите, които човек може да се наложи да преодолее. Това беше случаят при Джъстин. Въпреки неговия страх от височини, той се принуди да продължи със стабилни ръце и внимателни стъпки. Макар той да имаше известно колебание, все още бе в състояние да изкачи Клавияс де Котатуеро с лекота.

В тези моменти времето сякаш е замръзнало. Нищо друго няма значение освен тази следваща стъпка. Ако вниманието ти е някъде другаде, ще паднеш. Тези моменти могат да ни научат да оставаме в настоящето.

Денис беше последният, който прекоси Клавияс де Котатуеро. Той го направи бързо и безопасно. Страхотно усещане за постижение присъстваше във всички нас. Няколко минути почивахме и медитирахме върху скалата, стотици метри над земята.

След кратка почивка продължихме по пътя. Когато стигнахме горната част на скалите, обърнати към Ордеса, се изтеглихме над скалата. Очите ни бяха благословени с красота. Хиляди красиви сини и лилави цветя, познати като английски ириси се разстилаха по цялата земя.


Имаше също и миниатюрен водопад, отварящ се в поток, отвеждащ водата надолу към центъра и над скалата. Беше сюрреалистична атмосфера.

За мен, тази гледка е по-красива от връх Еверест. Винаги е едно и също на Еверест – скали, сняг и лед. Нищо не расте на подобна височина, всичкият живот е изчезнал. На Монте Пердидо климатът се променя, колкото по-високо се изкачваш. Следователно, преминаваш през всички видове растителност по време на изкачването, осигуряващи очите с нови изненади на всяка стъпка от пътя.

Към 14:00 достигнахме до убежище на височина 2160 метра. Починахме около половин час, повишихме очакванията си и се отправихме към върха. Обикновено изкачването към върха на Монте Пердидо трябва да се прави в отделен ден след почивка в убежището, но ние бяхме решени да продължим нататък.

Пътеката стана по-стръмна и трудна, а въздуха – по-студен. Джъстин и аз носехме само шорти и сандали. Денис носеше черна тениска, панталони и туристически обувки. Бяхме оставили зад нас в убежището спалните си чували и раници. Хората, покрай които минавахме, бяха удивени, виждайки ни да възнамеряваме да изкачим заснежените склонове на Монте Пердидо, носейки минимално облекло.

На 3000 метра все още бяхме силни. Въздухът изтъняваше, а пътеката стана дори по-стръмна. Съзнанията ни бяха тествани за преодоляване на страха и умората. Проправихме си път по покритите със сняг скали, изкачвайки се с бавно темпо, за да съхраним енергията си. След известно време Денис спря и реши да се върне. Казахме довиждане на приятеля си и продължихме нататък към върха.

Наградени с чудесни гледки, се чувствахме като орли – освободени от тревогите на света. Величествената панорама бе резултат от много физическа и психическа издръжливост. Това бе плодът от тежък труд и постоянна медитация.

Близо до финалния участък, с Джъстин решихме да направим почивка и седнахме на две големи скали.
„Вим,” каза Джъстин, „чаках подходящото време да ти кажа за нещо, което имам наум отскоро. Мисля, че сега е перфектния момент.”
Ушите ми слушаха внимателно всяка дума на Джъстин и бях обзет от любопитство.
„Мислех да напиша книга, озаглавена „Да станеш Ледения човек”. Пазя всички неща, които направихме през миналата година и смятам, че от тях може да стане невероятна книга. В идеалния случай, тя няма да включва само онова, което научих, но и твоя опит.”

„В нея,” продължи той, „мисля, че ще бъде чудесно да има истории, водещи до това, което те е направило Ледения човек. Ако комбинираме опита и на двама ни и включим предизвикателствата, които трябва да се преодолеят, това може да има потенциала да вдъхнови други. Бихме могли да дадем на хората възможност да станат Ледения човек, особено ако книгата съдържа методи и техники.”

Умът ми бе нетърпелив и езикът на тялото ми започна да го показва. Да, това е което исках като книга! Не исках книга състояща се само от методи и техники, а такава, пълна с преживявания, които ще вдъхновят хората да станат по-добри и им даде знанието, от което се нуждаят, за да успеят.
Помислих си: Тази книга трябва да се случи. 

„И още нещо,” каза Джъстин. „Мисля, че е важно да покажем как е възможно за всеки да направи това, което си направил. Да покажем, че всички имаме потенциала вътре в себе си. Умение, което просто се нуждае от трениране. На мнение съм, че начинът да демонстрираме това е да счупим заедно световен рекорд, правейки думите ни по-достоверни. Какво мислиш?”
„Да!” казах му. „Трябва да счупим световен рекорд заедно! Ще бъде все едно предавам щафетата на теб. Би било прекрасен начин да завършим книгата. Този път аз ще дойда при теб. Нека да го направим в Америка!”

Това беше чудесна идея и страхотна концепция. От вълнение и признателност се прегърнахме един друг. Така и не довършихме изкачването до върха, но се върнахме надолу с по-повдигнат дух, отколкото върха можеше някога да ни даде. Идеята бе достатъчна награда, нямаше нужда да продължаваме. Със страхотно чувство на успех, Джъстин и аз продължихме пътя си надолу към убежището. Стомасите ни бяха здраво стегнати, казвайки ни да ядем веднага. Бяхме хапнали много малко този ден и изкачили повече от 3000 метра.

Имаше катерачи от най-различни държави в убежището. На вечеря, около масата се говореха много езици – френски, холандски, английски, испански, немски и дори баски. Наистина е чудесно да зная множество езици, помага ми да комуникирам, разбирам и споделям чувствата на случайните хора, които срещам ежедневно.

Перфектният начин да завършим този ден бе с храна и вино. Имаше и прекрасен залез. Вместо да си поръчаме стая, в която да спим през нощта, решихме да спестим малкото пари, които имахме, за да си купим закуска следващата сутрин. Тази нощ спахме в спалните си чували на тревист хълм извън убежището. Преброих много звезди на необятното нощно небе, опитвайки се да заспя. Умът ми бе твърде развълнуван. В крайна сметка мислите ми утихнаха и тихото, чисто небе ми помогна да заспя неволно в дълбок покой.

На следващия ден продължихме надолу по планината. Джъстин беше малко плах, защото краката го боляха, а имаше опасни склонове, по които да се спуснем, но защото ми вярваше, слязохме долу благополучно. Той се отърва от ограниченията си и слязохме успешно.

По време на дългото ни шофиране обратно, с Джъстин обсъдихме възможните световни рекорди, които бихме могли да предприемем заедно.
„Е, вместо тичането с боси крака, което се опитваме да организираме в Щатите,” каза той, „защо първо не се опитаме да счупим световен рекорд заедно. Може би бихме могли да опитаме да стоим с тела напълно изложени в леда, както си правил в миналото?”
Поклатих глава: „Не. Това изисква много тренировки и е изключително опасно, дори за мен самия. Не, зная какво трябва да направим. Трябва да опитаме да установим най-бързото време за 5 и 10 километрово тичане, боси през снега! Какво ще кажеш?”

„Смятам, че е чудесна идея, но все пак ще призная, че съм направил много малко тренировки, тичайки бос през снега.”
Можех да разбера от гласа му, че е разтревожен.
„Не се безпокой.” уверих го. „Много е лесно да се научиш. Много малко хора се опитват. Ако си решен да го направиш, ще се адаптираш много бързо. Вярвам в теб. Трябва да го направим за книгата!”
„Добре, Вим.” отговори Джъстин. „Вярвам ти. Тичането с боси крака през снега ще бъде нашият опит за рекорд.”

Преживяванията, които Джъстин, аз, Денис и Енам имахме, никога нямаше да бъдат забравени. Те бяха дълбоко вкоренени в съзнанията ни и ни сближиха, подобно на семейство. Въпреки че спомените ни за испанските Пиренеи ще траят вечно, сега имахме по-големи планове в процес на осъществяване.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #47 -: Юни 11, 2020, 08:57:23 pm »
Дж. Розалес: Глава 37
Завръщане обнадежден в Америка


Завърнах се в Америка, изпълнен с нова енергия. Въпреки че не бях изкачил Монблан, имахме планове за далеч по-голяма цел. Щях да опитам да счупя световен рекорд с моя ментор и духовен брат - Ледения човек.

Уроците започнаха малко след като се бях върнал от Испания, но това не ме интересуваше. Съзнанието ми беше по-съсредоточено върху превръщането в Ледения човек. Бях извел тренировките си на ново ниво. Събуждах се всяка сутрин преди училище и ходех да тичам в близкия парк. Когато се чувствах по-удобно, пробвах да тичам бос по тротоарите и гледах в краката си внимателно, стараейки се да избегна стъпването върху счупени стъкла. Първите няколко тичания бяха изключително болезнени. Не успявах да измина повече от няколко пресечки, преди краката ми да се изприщят. Всеки ден след това веднага си взимах душ, за да почистя нарязванията. Когато излизах, си обувах чорапи, за да осигуря известен комфорт за раните си.

Когато не носех чорапи, за да се лекувам от тичането, се стараех да оставам с боси крака колкото е възможно повече. Отървах се от носенето на обувки и прибягнах само до моите сандали за тичане. Проблемът с тях бе, че акумулираха много пот с времето, правейки ги доста миризливи. Брук не беше фен. Така че реших да отида и да дам плазма, да спестя малко пари и да ги инвестирам в обувките, които бях видял Денис да носи в Европа.

В рамките на няколко седмици те пристигнаха. Дотогава се бях сдобил с няколко мазола в долната част на краката си. Следователно, с тях или без тях, бях в състояние да тичам удобно по улиците, без да чувствам никаква болка. При все това, сравнено с тичането бос, харесвах повече да тичам с този модел обувки. Те ми осигуряваха възможността да се концентрирам върху самото тичане и дишане, вместо постоянно да гледам в земята, за да избягвам остри обекти.

Когато топлите дни на лятото отминаха и дойде есента, пренасочих фокуса си върху организирането на опита за световен рекорд. Получих имейл от Вим с молба да попълня и изпратя няколко заявления на Световните рекорди на Гинес и да видим дали бихме могли да легитимираме нашия опит за световен рекорд. Прекарах няколко часа един ден след училище, минавайки през процеса на кандидатстване. Двете молби, които подадох, бяха за най-бързо тичане с боси крака през снега в разстояние на 5 и 10 км.

След подадените кандидатури се върнах към фокусирането върху моето трениране. Започнах да прилагам студените упражнения обратно в ежедневието си, особено тези, които тренираха краката ми. Те включваха *Потапяне на крака и *Кофи с лед (вижте секцията Методът на Джъстин за повече информация). Изпълнявах тези упражнения няколко пъти на ден.

С продължаването на есенния семестър натоварването ми се увеличи, което започна да изяжда времето ми за тренировки. По тази причина реших да направя промяна. Започнах да намалявам количеството часове, които прекарвах в сън всяка нощ. Бях научил от упражненията със студена вода, че тялото ми може да се справи с всичко, пред което го изправям, затова прецених, че ще издържи и малко недоспиване. Сега, аз не предлагам на всеки да опитва това. Това бе просто моя начин да се справя със ситуацията по онова време. Бях твърдо решен да продължа напред с тренирането, докато същевременно печеля време и правя домашните си за колежа.

Месеци наред оцелявах само с два часа сън на нощ. С цялото това допълнително време успях да завърша всичките си училищни задания, с няколко спестени седмици преди приключването на семестъра, което бе точно от каквото се нуждаех. Скоро след като бях завършил задачите си, получих имейл от Рекордите на Гинес, в който се посочваше, че ще можем да опитаме и двата рекорда, стига да предоставим адекватно доказателство и се придържаме към техните изисквания. Ако приемем, че аз ще тичам 5 км, а Вим – 10, времето, което трябваше да победя бе 30 минути, а времето, което Вим трябваше да бие – 60 минути. Не бях сигурен дали можем да победим или не, но знаех, че трябва да опитам.

Започнах да търся наоколо за места, които биха имали интерес от провеждането на нашия опит за световен рекорд. Обаждах се на местните паркове, колежи, дори на приятелите си, за да видя дали имат собственост, която мога да ползвам. Всички ми отказаха. Никой не вземаше сериозно нашите опити. Единствените хора, които ме подкрепиха, бяха няколко мои приятели, които бяха готови да направят всичко, за да се състои събитието. Те дариха стотици долари, за да се опитат да ни помогнат в организирането на събитието, но след като всяко място, с което говорех, ни отказа, върнах всичките пари на дарителите и написах на всеки от тях благодарствено съобщение. Опциите ни станаха изключително ограничени. Изглеждаше сякаш надеждите ни да опитаме световен рекорд в САЩ умираха бързо.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #48 -: Юни 11, 2020, 09:42:14 pm »
Глава 38
Лекции от Леденият човек


През ноември 2010 г. се състоя международна конференция във Флорида, където професор Хопман представи резултатите от проведения върху мен тест за автономната нервна система, в който стоях в плексигласова кутия, пълна с кубчета лед за час и половина.

Имах и своя презентация, която бях приготвил за 300 лекари, асистенти и терапевти в Европа. Включих я за вас в тази глава, за да дам на читателите идея какво е да присъстваш на някоя от моите лекции.

„Добър вечер. Нека започна с това, че за мен е чест да бъда тук и уважавам всичко, което правите. Обикновено нямам план за своите лекции, така че бих искал да започна, показвайки ви няколко видео клипа с мен плуващ под леда, изкачващ снежни планини по къси панталони, пробягващ маратон отвъд Полярния кръг и накрая изследването, обясняващо как работи тялото ми. Надявам се тези видео клипове ще ви дадат представа на какво са били подложени тялото и съзнанието ми.

*След това продължих, като им показах някои от моите видеа в YouTube. Когато приключиха, продължих с презентацията.

И така, какво можем да научим от това?
Е, вярвам, че ако успеем да отидем достатъчно дълбоко в съзнанието си, за да повлияем на автономната нервна система, както и на имунната система, можем да предотвратим увреждането на нашето тяло от болестите.

Как е възможно?
Сърдечно-съдовата система е съставена от мускули, които можем да тренираме. Когато ги излагаме на природни стимули, какъвто е студа, можем да направим мускулите по-силни. Това е лесно, като да вземеш пет минутен студен душ, след топъл такъв. При излагане на студ, мускулите в артериите се тренират. Отварянето и затварянето на мускулните стени са подобни на вдигане на тежести във фитнес. Тренировките ги изграждат силни. С всеки студен душ, тялото се подобрява извънредно. Началото на естествената адаптация се случва доста бързо. След като мускулите в артериите са достатъчно силни, вие ще бъдете готови да преминете към следващата фаза.

В следващата фаза идва психологическият аспект. Тук не искате да вземате топъл душ, преди да преминете към студен. Опитайте се да влезете директно под студената вода от душа. Това изисква много повече решителност. Целта на това упражнение е да бъдете способни да затворите вените си чрез чиста воля.

Голяма част от възможността да направите това е посредством фокусиране върху дишането. Опитайте да не се задъхвате, когато първоначално сте изложени на студената вода. Когато можете да правите това и чувствате, че имате контрол, вените около жизненоважните части на тялото се свиват, както и тези в кожата. Всичко това е  възможно след постепенна адаптация от първа фаза. Това е съществена стъпка за естествено развитие, без насилие. Тази фаза помага на тялото ви съзнателно да контролира сърдечно-съдовата система.

Чрез концентрирани упражнения, ще се приспособите бързо. По време на тях, волята ви също се изпитва. Може да помислите, че ще бъде много по-лесно просто да спрете душа и да облечете топли дрехи. Това всъщност е вярно, но по този начин не помагате на тялото си, а правите точно обратното.

Вслушването в интуицията става голяма част от това упражнение. Ако сте доброволно на студено и приемате упражнението, тялото ви ще започне да ви дава знаци, че сте готови да преминете към трета фаза: потапяния в ледена вода. С упражненията в предните две фази, вие сте се научили как да се справяте директно със студа. Тогава ще сте разбрали, че се изискват сила на волята и целеустременост да преминете през това преживяване, както и да се надяваме, ще познавате тялото си по-добре.

Психологическото развитие във втора фаза отваря нова гама от възможности. По това време вие ще знаете как да повлияете на сърдечно-съдовата система и ще сте достигнали до съзнателна комуникация с хипоталамуса, нашия умствен термостат.

Когато можете съзнателно да управлявате хипоталамуса, защо да не се заемем с друга част от мозъка, правеща визуализации. Понякога всички мечтаем, но това се извършва най-вече от подсъзнанието. Умолявам ви да практикувате визуализация, представяйки си колко силни ще бъдете когато се потапяте в ледената вода. Представяйте си как го правите с чувство на лекота. Знайте, че няма да има проблем, защото тялото ви ще се адаптира.

Сега визуализирайте топлина в долната част на корема си (б.пр.: там, където се намира първия, долен дантиен/енергиен център според даоската традиция. Посредством концентрация в тази област е възможно да се осъществи преобразуване на Дзин в Ци. Още във връзка с това и значението му може да прочетете тук в Библиотеката на сайта).  Представете си, че с всеки дъх вдишвате огън, който изпълва тялото ви. Това не е фокус-мокус и наистина работи. Мисленето, че тялото ви става все по-топло, ще го направи по-топло. Просто опитайте.

Никога не съм имал учител. Учех се от опит. С решителността на съзнанието си генерирах достатъчно енергия, за да се справя със студа. В крайна сметка успях да изградя своята издръжливост, тренирайки в сняг, лед, ледена вода и студени ветрове. Тези дихателни техники ми помогнаха да направя това.

Трета фаза е различна от предходните. Все още е със студена вода, но опитът е много по-различен. Вашето мислене е от решаващо значение за развитието на абсолютен контрол върху тялото. Потапянията в ледена вода изискват решителност и визуализация. Когато за пръв път се спускате в нея, поемете контролирани, съзнателни вдишвания. Не се задъхвайте. Опитайте да се отпуснете и оставете тялото да се адаптира по естествен начин. Обикновено това отнема около 30 секунди и настъпва облекчение. След като се отпуснете, умът ще свърши своята работа и ще поддържа тялото топло.

Концентрирайте се и визуализирайте топлина в долната част на стомаха си. Вдишайте и направете топлината да се разпространи от там до външните части на тялото ви. Когато издишате, се отървете от студа. Когато вдишате, използвайте този дъх да генерирате топлина.

Вярвайте в себе си и на това, което тялото ви казва. Опитът е реален и е доказан с помощта на научни методи. Чрез тези упражнения можем да се борим с болестите и да започнем да живеем здравословен живот. Просто влезте вътре в себе си и се свържете с вътрешната си природа.”

След като изнесох лекцията, която току-що прочетохте, бях помолен да изнеса още една пред лекарите от болница Алберт Швайцер в Ротердам. Това беше следващото ми голямо предизвикателство.

Менли, човекът, правещ документален филм за живота ми, също дойде. Отидохме заедно с Онно, неговия оператор. Карахме с две коли до Ротердам. Отне ни доста време, предвид натоварения трафик, което е доста типично явление в Нидерландия, защото всеки ден там се осъществяват строителни дейности на поне една улица.

След няколко часа в колата, най-сетне пристигнахме на мястото – СС Ротердам. Това е огромен круизен кораб в пристанището на Ротердам. Корабът бе много впечатляващ, но се опитах да остана съсредоточен върху това, което ще кажа по време на своята лекция.

Взехме оборудването си от колите и отидохме до рецепцията. Те ни изпратиха до горната палуба, откъдето имахме панорамна гледка към пристанището и очертания на фона на небето силует на Ротердам. Менли и Онно приготвиха камерите, докато аз завършвах подготовката на лекцията в главата си.

Конферентната зала заемаше цялата задна част на кораба. Стотина лекари, седящи в удобни столове в близост до малки масички, заемаха стаята. Сцената, от която се изнасяха лекциите, бе добре направена. На заден фон имаше рисувани изображения на планини и скали. Менли и Онно включиха камерите, а публиката утихна. Представи ме опитен оратор и кардиолог.

Микрофон и гигантски екран бяха моите инструменти за говорене и визуално представяне на това, с което обикновено се справям по време на своите предизвикателства. Показахме три видеоклипа. Първият бе с моето тичане на полумаратон с боси крака по леда в Лапландия. Вторият бе с опита ми за световен рекорд, плуващ в студената вода под леда. Третият беше с физиологичния експеримент, проведен в Университетската болница в Радбоут. Когато свършиха видео клиповете, започнах да говоря:

„Нямам програма, нито конкретна история в главата, която да ви разкажа, но това е моя начин. Вашата енергия и внимание ще ми помогнат да водя тази лекция.
Аз обаче имам послание. Искам да покажа, че всеки е способен да повлияе на имунната си система. Не ме интересува последователността на думите ми, стига това съобщение да е добре разбрано и предадено към вас.”

Лекцията продължи по този начин известно време. Скоро задръжките изчезнаха и думите ми изтичаха като река със силно течение. Докато говорех, изображения и видео кадри бяха показвани зад мен. Всички бяха запленени и слушаха внимателно.

Казах им за отиването надълбоко в себе си, за предизвикателствата, които се срещат в суровата природа, за полагането на повече усилия от обичайния ни принос и за природата като мой учител. Обясних, че природата е строга, но справедлива. Разказах и за това как се научих да дишам различно, по-дълбоко и по-ефективно. Разясних, че дишането ми помага да се представям по-добре в природата и ме прави по-способен да поемам „невъзможни” задачи.

Може да звучи странно, но влизайки в екстремния студ на природата, особено когато почти не се носят дрехи, предизвиква различно състояние на ума. Това е почти интуитивно. Продължих:

„Природата управлява. Природата учи. Природата изнася лекции.

Трябва да отидете дълбоко, дълбоко в себе си, където нервната, имунната и сърдечно-съдовата системи, сърцето и умът работят заедно. Когато всички тези системи работят заедно, това гарантира огромна сила. Научил съм се да вярвам на това, от все сърце. Усещането за преодоляването на тревожещия се ум и контролирането му е безпогрешно. Да бъдеш в състояние да се чувстваш обединен в тяло и ум, а не отчужден от природата, е мощно нещо.

Нямам страх да се катеря без екипировка и оборудване. Имам способността да избягвам падащи скали рефлексивно, без да ги виждам съзнателно как падат. Мога да заповядам на крампата в крака си да изчезне. Способен съм да пробягам пълен маратон само по шорти отвъд Полярния кръг, без каквато и да е предварителна тренировка. Имам способността да използвам съзнанието над материята.

Дълбока вяра е да знаеш, че си напълно способен да функционираш по най-добрия възможен начин вътре в тялото и ума си. Студът те учи чрез мощни уроци. Стотици години носим дрехи и разработваме по-добри платове, за да поддържаме топлината си. Доверихме се на топлината в нашите домове и избягвахме студа физически колкото е възможно. Установихме се в своя комфорт, никога не изпитвайки границите си.

За да поддържаме телата си силни, трябва да тренираме себе си в природата. Студът е мощен глас, с мъдър урок. С правилната адаптация можем да върнем обратно контрола върху вътрешната работа на нашето тяло.

Нека вземем за пример сърдечно-съдовата система. Тя може да бъде поставена в състояние на по-добро функциониране чрез постепенно излагане на студ. Това е система, която има способността да става по-силна с трениране. Тренировката на мускулните стени на артериите способства кръвта да се изпомпва по-ефективно през цялото тяло. Открих, че това намалява сърдечната честота в покой с 20 до 25 удара! Като цяло, това помага да направите мисленето си по-спокойно и последователно.

Способни сме да изграждаме внушителни структури, да летим в космоса и да програмираме компютри… въпреки това непрекъснато избягваме възможността да изследваме телата си и да надхвърляме техните ограничения. Имайте го предвид, млади лекари - стоим в началото на нови открития относно човешкото съзнание и тяло.

Моето послание е, че всеки е способен да повлияе върху имунната система и че студът е благородна, естествена сила, която може да ни помогне, като ни научи как да си възвърнем тази способност. Здравето ни е важно, защо изобщо да избягваме този полезен инструмент?

В Средновековието смятахме, че Земята е плоска и не смеехме да поемем отвъд хоризонта от страх да не умрем, падайки от края й. Представете си страха, причинен от тази мисъл – да бъде вечно в капан. И все пак, сменихме мисловните си модели и открихме нови светове, защото бяхме подтикнати да предизвикаме своите възприятия. Възприятията ни оформят начина, по който живеем. През повечето време това може да ни попречи да достигнем своя потенциал.

Студът е сила, която трябва да бъде взета сериозно, така както правим с топлината. Когато стоим пред камина, мислим, че е удобно и приятно. Но не си пъхаме ръката в пламъците. Същото важи и за студа. Вие не просто се гмуркате в ледена вода и стоите там с часове, очаквайки да оживеете; нужна е постепенна адаптация. Най-добрият начин да се започне е със студените душове.

Няма нужда човек да бъде професионален футболен играч, за да се радва на здравословните ползи от играенето на футбол. По същия начин, няма нужда да подлагате себе си на екстремни температури, както правя аз, за да достигнете имунната система. Всичко, което предлагам, е да се започне с прилагането на няколко студени душа в седмичните графици.”

Чувствайки, че съобщението ми е добре разбрано, благодарих на публиката за тяхното време. След като Менли и Онно опаковаха камерите си, хапнахме вечеря и започнахме дългото си пътуване с кола обратно към Нидерландия.

Бяхме се справили добре. Усещането бе за гигантска стъпка, направена в правилната посока.


Тагове към темата: