Скоро след като дерматологът ми каза, че съм нанесъл непоправима вреда на крака си, ми бе дадена кутия, пълна с лекарство. Обясни ми, че увреждането е засегнало предната част на левия ми крак и ме посъветва да приемам медикамента, за да го поддържам сух. Също така подчерта, че е много важно да пазя крака си от намокряне.

Докато се върна в Амстердам, крайникът ми бе придобил тъмен, зеленикаво-кафяв оттенък. Беше опустошителна гледка. Не можех да спя. Седях във всекидневната, мислейки какво може да се направи. Знаех, че трябва да има някакво решение на проблема ми. Нямаше просто да приема това, че кракът ми е непоправимо увреден!

„Не! Няма да приема това!”, си мислех. Бях толкова разстроен, че се изпълних с ярост. От този момент нататък, нещо вътре в мен започна да се бори. Мислех за това, което беше казал лекарят – да не позволявам кракът ми да се намокри, когато ми дойде странна идея. Кравешки балсам! Това е мазнината, която се нанася, за да се излекува възпалено кравешко виме.

Въпреки че е обратното на това, което ме посъветва дерматологът, помислих си, ако може да помогне на раздразнена кравешка кожа, може да е в състояние да помогне и на моя крак!

Оттогава започна борбата ми за излекуване. С новооткрита решимост си легнах в леглото и спах като скала. На следващата сутрин един приятел отиде до магазина и купи балсам за крави. Започнах да нанасям мазнината по протежение на крака си, без да оставям суха област. Чувствах, че правя правилното нещо, въпреки нарежданията на доктора. Визуализирах себе си да се подобрявам и останах много внимателен към крака ми. 

Няколко дни по-късно дойдоха телевизионни камери да покажат отвратително изглеждащия крак на Леденият човек по телевизията. Външно той беше зелен и черен, но вътрешно лечебния процес бе стартирал!

През времето, в което се грижех за крака ми, си мислех за това какво бях постигнал. С помощта на Discovery channel, сега бях известен като „човекът, пробягал полумаратон отвъд Полярния кръг, с боси крака в снега”.

Поглеждайки назад към успеха си онзи ден, си припомних стара история, която веднъж бях чул.

Историята на трима братя:

Преди около век, в северната част на Финландия, живели трима братя. Имало сауна в дървена колиба, близо до голямо, замръзнало езеро, на десет километра от селото им. Всеки ден тримата братя пътували до сауната и се наслаждавали на топлината й.
Един ден, внезапен изблик на пламъци прекъснал спокойното им време в сауната. Нещо било причинило пожар вътре в дървената колиба! Те огледали наоколо, но не успели да открият начин да изгасят огъня. Тримата братя избягали от там само с животите си. Огънят погълнал дрехите и принадлежностите им.

Това бил голям пожар, който се виждал отдалеко. Било красиво и топло, но и трагично и неочаквано. Голи, тримата братя били принудени да тичат десет километра през снега, в ледения студ на нощта, за да се приберат в селото си.

Историята на тримата братя показва, че маратонът ми не беше нещо грандиозно. Тичането бос беше просто начинът ми да покажа на света, че всички сме способни да направим повече, отколкото някога сме мислели, че е възможно. Това е запомняща се история, такава е и моята. Новините за постиженията ми се разпространиха навсякъде по медиите. Въпреки увредения крак, бях истински герой в очите на публиката.

Не се интересувах особено от медийното внимание. Концентриран бях върху това да си излекувам крака възможно най-бързо. Още през декември, точно преди да започна да тренирам за полумаратона, бях получил телефонно обаждане от човек, подготвящ се за експедиция на връх Еверест. Той беше водач на екипа и искаше да знае дали се интересувам от изкачването. Идеята им бе да изкача връх Еверест, носейки само шорти и сандали.

Това бе още една възможност да направя нещо, което не е правено от друг досега. Имах голям интерес и следователно – приех офертата му. Това, което не знаех тогава е, че месец по-късно щях да имам „непоправимо увреждане” на крака!

Първоначално финансирането на експедицията не вървеше добре. Току-що направил Световен рекорд и получил много медийно внимание, свързано с измръзването, парите започнаха да текат от всички посоки. 50 000 евро тук, 50 000 евро там. Всички те идваха и се събираха заедно. Това обаче не промени състоянието на крака ми.

Имах три месеца за възстановяване. Дерматологът ми каза, че няма никакъв шанс да бъда в състояние да осъществя това изкачване или дори оздравея леко дотогава. Реших да изхвърля всички лекарства и увелича бойният си дух за излекуване. Започнах да мажа крака си ежедневно. Оставах оптимист, че това ще ми помогне кракът да се оправи.

Въпреки всичко, казано от доктора, месец по-късно кракът ми бе излекуван! Мъртвата, закърняла кожа беше изчезнала и нова, здрава кожа превърна крака ми в нов. Беше все едно измръзването никога не се е случвало!

За да помогна в насърчаването на спонсорите за събитието и популяризирам експедицията до Еверест, стоях в кутия, пълна с лед като по този начин показах сензационните си умения. Моят случай се появи в новините, в списанията, по телевизията и дори в магазина, където висяха огромни банери, рекламиращи експедицията. Всичко това бе част от играта и аз участвах в нея. Най-накрая дойде денят за отпътуване към Еверест.

В Стара Земя? Защо Не! се има предвид, че Късният Дриас е бил след Всемирния потоп или че последният Ледников период/цикъл е бил след Потопа?

Всичките тези периоди са хипотези и няма нищо доказано.

Ортодоксалната наука не признава Световния Потоп.


Оттам насетне е познатия сценарий - появяват се още хипотези, като онази, че огромна комета удря Земята и ето обяснението за много неща.

Всяка една от хипотезите за Ледниковите периоди стъпва на схващането, че не е имало Световен Потоп. В този смисъл - не, в книгата не се твърди, че Късния Дриас е бил след Световния Потоп, нито пък се твърди, че последният Ледников цикъл е бил след Потопа.



В книгата се твърди, че последното Ледниково събитие (защото всичко останало за цикли от различни видове са хипотези, които лесно се оборват) е ПРИЧИНЕНО от Световния Потоп.


Човек просто трябва да прочете книгата, за да се запознае с проблема. Не е случайно, че ортодоксалната наука отхвърля Световния Потоп и не е слабо или метафорично изказване, че това събитие е отправната точка за историята ни. Световният Потоп, ако се е случил, преобръща цялата хипотезирана история.




Самата логика е елементарна и доста директна: Една Ледникова епоха е факт, когато снегът от едната зима не успява да се стопи през лятото и снегът от следващата зима заварва предходния. Такова нещо може да се случи единствено, ако е налично гигантско изпарение. А гигантско изпарение има, когато има гигантски потоп.

Има и междинни стадии на температурни колебания. В локален план това е наблюдавано многократно - след потоп следва едно редуване на суши и наводнения. Това редуване на суши и наводнения (заради смъртта на биосферата в локалния план) води до увеличение на температурата. Ледниковият период се характеризира с повишени зимни температури, а не понижени летни температури. Именно повишените зимни температури, при постоянното условие на гигантско изпарение заради цикличните наводнения, води до целогодишен снеговалеж.

Спадът на температурите води до образуване на тундра - ледена пустош със замръзнала почва, но сух климат. Увеличението на зимните температури и гигантското изпарение води до Ледников период - това е целогодишен снеговалеж и наслояване на големи обеми сняг и лед, които покриват земята.



Затова Световният Потоп е казус, който диктува целия образ, който поддържаме в представите си за миналото.

И затова е много по-лесно и сигурно да говорим за скорошната си история - СЛЕД Световния Потоп - защото всичко допотопно е трудно за доказване без доброволното съдействие на научните среди.

Този въпрос винаги ми е бил интересен Много ще ми е любопитно, ако си изградим някаква условна теза в рамките на темата.


Винаги ми е било любопитно, как в Библията не се говори за Америките. Това е сложно обстоятелство, защото Старият Завет се занимава с такива основни неща и има претенцията за всеобхватност, Ной се представя като общия корен на всички народи. Как обаче можеш хем да се стремиш към корена на всички неща, хем да пропускаш два големи континента и техните народи?

Това може да показва единствено незнание. Разбира се, демонстрира се огромно знание, защото си е доста голяма работа да познаваш почти целия свят на толкова ранен етап и това буди въпроси като този, как е възможно да е била известна цялата тази ориентация тогава? Но също показва и незнание, защото на фона на това огромно знание изпъква липсата на Америките. Както, впрочем, и на Антарктида.



Интересното е и друго - митът за оцеляването от Потопа именно на пропуснатите американски народи коренно се различава от останалите митове.

Джеймс Нийнхюис, известен креационист (научен застъпник за сценария, в който един Бог създава света) в книгата си Старата Земя? Защо Не!, споменава следния мит за Потопа:

Аз съм Гранд Каньон
История на Хавасупайския народ
от Стефан Хирст (Stephen Hirst)

Хавасупайските индианци от Гранд Каньон си спомнят формирането на този каньон в последствията от Великия Потоп в една от своите легенди:

Преди да има много хора на земята, имаше двама бога.
Точапа (Tochapa) на добротата и Хокомата (Hokomata) на злото.
Точапа имаше дъщеря на име Пу-ке-е (Pu-keh-eh), за която се надяваше, че ще стане майка на всички живи.
Хокомата злият беше решен да не позволи да се случи такова нещо, и покри света с голям потоп.
Точапа добрият повали голямо дърво и издълба дънера му.
Той положи Пу-ке-е в кухия дънер и когато водата се надигна и наводни земята, тя беше в безопасност в измислената й лодка.
Накрая потопните води се оттеглиха и върховете на планини се показаха.
Реките бяха създадени; и една от тях преряза голямото зейнало разкъсване, което стана Гранд Каньон.

Пу-ке-е и нейният дънер легнаха върху новата земя. Тя пристъпи навън, и съзря един празен свят.

Естествено, не може да се твърди, че този мит е обобщителен за всички американски народи, той може да се разглежда в контекста на хавасупайската култура. И все пак, въпреки липсата на писменост и устното предаване на историята, има два прекалено важни елемента, които няма как да се изкривят по "разваления телефон" на поколенията, защото са фундаментални за легендата.

1) Пу-ке-е е жена, а не мъж като Ной, и оцелява сама. Дори и на най-първите хора им е било известно, че една сама жена не може да засели света. Това е много красноречиво и поражда редица спекулативни въпроси, например - Дали това е намек, че на други места по света са оцелели други хора, които Пу-ке-е би могла да срещне? Отговорът на този спекулативен въпрос, евентуално, би издал една по-голяма осведоменост на американските народи. Дали, евентуално, те са знаели, че в земите на библейския Ной е имало други оцелели?
Втори спекулативен въпрос може да прави връзка с библейското непорочно зачатие. Ами ако древният разказвач намеква, че Пу-ке-е ще засели света отново с помощта на покровителстващите я божества, както Дева Мария зачева непорочно Спасителя? Дали у американските народи може да се търси тяхно собствено разбиране и осъзнаване за Исус Христос?

2) В древната памет на хевасупайските индианци е залегнала представата за две божества, на доброто излото. Естествено, това изразява дуалността на тварния свят, индийската "Мая", която християнството не отрича. За сега обаче всичко това се приема като "ограниченост", сякаш духовното проникновение на християнството се простира до единийт Бог, а духовното осъзнаване на американските народи се ограничава до осъзнаването за тварния свят.
Само че, дали е коректно да се представят нещата по този начин (да се дискриминират народите по задълбочеността на осъзнаването им), при положение, че има толкова много християнски книги, които самото християнство отказва да приеме за канонични?

Например Книга на Енох.

В Уикипедия четем:

Книга на Енох е древен еврейски апокалиптичен религиозен текст, приписван по традиция на Енох, прадядото на Ной. Енох съдържа уникален материал относно произпода на демоните и великаните, защо някои ангели паднали от Небесата, обяснение защо Великият Потоп е бил морално необходим, и пророческа експозиция за хилядолетното властване на Месията.
https://en.wikipedia.org/wiki/Book_of_Enoch

В Юдаизма Книга на Енох е отлъчена и се смята за некаконична поради ред причини, но най-вече поради факта, че юдаизмът отхвърля възможността светите ангели да се възпротивят и въстанат против волята на Бог.

Християнството не приема Книга на Енох за канонична поради много проста причина - няма доказателства, че е канонична, защото в преводите на Библията от гръцки и от иврит има разминаване в предлозите. В никой превод не е ясно дали "Енох проповядва на" хората, или "проповядва от/из" хората. Сиреч, не е ясно, заради несигурния превод на предлозите, дали проповедите на Енох идват от Бога или имат човешки произход.

И така, в днешното съвремие Книга на Енох се приема за канонична единствено от етиопската юдейска общност Бета Израел и от Правосвалната Етиопска църква, сиреч, само в Етиопия.


И все пак... Книга на Енох също представя тази дуалност на "добрия и лошия бог", в някакъв свой контекст, приближавайки се много повече до митовете за Потопа на американските народи, които пък не се споменават от библейския Ной, създавайки впечатлението, че Америките са били непознати земи в момента на написване на каноничните книги за Ной о Потопа.





Отделно седи въпроса на опита и логиката: Да, при условие, че Потопът е Божие дело и чудо, естествено че имаме основания да вярваме, че е оцеляла само една и една единствена група хора по лицето на целия свят - групата на Ной.

Но тварната, ако щете, практика и обикновената логика по принцип ни учи на друго - едва ли е възможно, по лицето на целия възможен свят да оцелее само една група хора. Тоест, щом като на едно място едни хора са го направили, то поради човешката природа най-вероятно и на друго място по света други хора също са го направили.

Намеквам, един вид, за това... доколко Божията намеса в света е директна, и доколко Божията воля в света се изразява индиректно, под формата на естествено стечение на обстоятелствата, съдбовност. Тоест - доколко светът се развива независимо от Бог (и възможно ли е това?), и доколко Сътворението и Бог са в корена си неделими и единни.



Откъдето и да се погледне, тук, в този изключително важен момент (защото Великият Потоп е отправната точка в координатната система на нашия свят), има някаква разделителна линия под формата на или/или, която е трудна за разплитане.

Ще следя темата с интерес



П.П.

Книга на Енох в PDF на български може да се свали оттук - https://rado76.files.wordpress.com/2008/04/d0b5d0bdd0bed185-d0b5d182d0b8d0bed0bfd181d0bad0b0-d0b8-d181d0bbd0b0d0b2d18fd0bdd181d0bad0b0-d0b2d0b5d180d181d0b8d0b8-d0b8d0b7d0b4.pdf

По-прегледна е онлайн версията ето в този блог - http://enoh.blog.bg/

На какво се базират тези данни? Нечие изследване ли е, кой е източникът?

Източникът може ли да покаже доказателства за тези неща?




Цялата тази информация силно ме съмнява. Аз лично не съм успял до сега да се съглася, че са съществували неандерталци. За категорията "архаичен човек" и до ден днешен липсва единна дефиниция, с която всички да са съгласни (справка уикипедия, в частност Ричард Доукинс). Това ще рече, че на никой не е ясно за какво става дума, когато се каже "неандерталец". Тъй като всеки има свое разбиране, нужно е да се запознаем с източника на горните изследвания на миграцията, за да е ясно какво има предвид с тези си схващания.

Освен това всичко се опира на хипотезата на Дарвин за еволюцията. Доказателствата за така наречените неандерталци не съществуват на практика, редица изследвания осветяват този факт. Да не говорим за все по-стесняващата се подкрепа за и без друго грешната теория на Дарвин.

Така че, преди тези схеми да имат някакъв смисъл, мисля че трябва да се изясни контекста, от който са взети.

Въпреки че никога не сме имали определено вероизповедание, семейството ми ме възпита като християнин. Родителите ми бяха и двамата отгледани като католици, но не след дълго разбрали, че не се чувстват удобно с някои от традициите. Затова ни учеха на морала и обясняваха религията толкова, колкото да ни дадат основа. Казвахме, че растем в християнски дом, но те всъщност никога не ни насилваха да приемем тязи вярвания; имахме избор.

Дълго време отивахме на църква само при повод. Най-високата ни посещаемост бе около Бъдни вечер и Великден, но никога не ходехме до една и съща църква. Обикаляхме наоколо и не се задържахме на едно място. Родителите ми искаха да намерят църква, където всички да се чувстваме удобно, но по времето когато достигнах девети клас, още не се бяхме установили някъде.

По онова време се срещах с момиче на име Уитни. Тя беше ентусиазиран църковен посетител и бе там всяка неделя. Заедно с много от другите ми приятели, посещаващи църквата, все ходеха на забавни за тяхната „Младежка група” вечерни събития. Присъединих се към нея няколко пъти и открих, че наистина ми харесва средата. Доведох Престън и той също си прекарваше добре.

Решихме да започнем да ходим на тази църква, защото се чувствахме комфортно там. Това лято църквата ни предложи възможността да плати и ни изпрати на „лагер” за седмица. Родителите ми доста се колебаеха дали да ни пуснат на място, с хора, които не познават, но след като се информираха, приеха възможността и ни насърчиха да отидем.

Няколко седмици по-късно се качихме на автобуса, каращ към лагера Judson, намиращ се в Ери, Пенсилвания. Седмицата беше пълна със запомнящи се преживявания. Толкова ми хареса, че няколко седмици по-късно доброволно реших да постъпя като асистент-съветник. Хората там бяха наистина отворени и разбиращи. Плюс това, имах възможност да науча повече за християнството.

Следващите няколко лета се завръщах в Judson като съветник. През това време направих много приятелства и добри спомени. Лагерът беше могъщ мотиватор за мен. Исках да направя повече с живота си и разбера как работят и функционират хората. Това беше времето, в което бях напълно способен да се съсредоточа върху страстта, която развих като дете.

Все още исках да разбера съзнанието и как то работеше. Judson беше много вдъхновяващо място и ме накара да се чувствам така, сякаш съм способен на всичко. Докато бях там, бях откъснат от всички видео игри, уроци, домакинстване и онези глупави неща, за които се тревожех в гимназията. Чувствах се свободен и тогава умът ми започна да се чуди. Това бе един от първите пъти в живота ми, когато бях способен да мисля сам. Дребните неща вече не ми влияеха. Исках да променя света по позитивен начин. Исках да помогна на хората.

В началото на моята последна година като съветник в Judson, се запознах с някой, който промени мирогледа ми. По време на обучение на персонала, срещнах загадъчен тип на име Джарет. Той бе много потаен и сдържан, но когато дойдеше време да улови знамето или да избегне топка, беше очевиден екстроверт. Когато играех срещу него в различни спортни часове, разбирах че въпреки това колко тихо изглежда, по време на каквато и да е физическа активност, избухва с невероятно количество енергия. В баскетбола той беше най-бързият и ентусиазиран играч на терена. Когато играехме фризби, разработваше стратегически сценарии, като същевременно беше ключова част от процеса по отбелязване на точки. Изглеждаше добър човек, но наистина не знаех много за него, с изключение на това, което бях наблюдавал.

За тези четири години в Judson, никога не говорих с Джарет. Обикновено той спеше в квартирите над офиса, но една нощ реши да се присъедини към мен и други членове на персонала в хижата на съветника. Спящи в тази хижа бяхме аз, Джарет, Престън и други двама членове на персонала. След няколко минути говорене за дневните събития, последните двама заспаха и започнаха да хъркат. Джарет, Престън и аз продължихме да разговаряме. Приказвахме за нашите специалности и други интереси в живота си. Тогава темата се премести към мечтите и ескалира до детските страсти. Докато разговорът продължаваше, осъзнах, че не довършвам изреченията си, правеше го Джарет. Очевидно начинът, по който обработваше информацията, бе много сходен с моя. Той беше в състояние да разбере какво казвам, без всъщност да го правя, защото по-рано е мислил същите неща.

Всъщност, оказа се, че и аз завършвам изреченията му. Паснахме си; нещо резонираше и в двама ни. Беше все едно целият ми живот и мисли като дете са изграждали този момент. Джарет и аз установихме, че имаме много еднакви цели и чувствахме, че ще се окаже полезно, ако се трудим заедно.

От там нататък, животът ми нямаше да включва еднократен опит на някоя идея, последван от нищо. Щеше да съдържа сътрудничеството с някой, който имаше също толкова вяра в идеята, колкото я имах и аз. Споделяхме едно съзнание и бяхме готови на всичко, за да продължим напред. Разбирахме се, но по-важното е, че бяхме осъзнали основното верою на другия: Всичко е възможно.

Автобусът ни тъкмо тръгна от Лейден (Нидерландия), град известен със стария си университет. На седалките навсякъде около мен се бяха настанили 16-17 годишни ученици. Аз седях в задната част на автобуса и разговарях с една от професорите за книгата, която току-що бе публикувала. Казах й, че наскоро също съм написал и публикувал собствена книга.

Беше дълго возене, пълно с разговори и смях. Минахме през южната част на Холандия, Белгия и по-голямата част от Франция. С приближаването на нощта всички изпаднаха в дълбок, спокоен сън.

На следващата сутрин, когато достигнахме южната част на Франция, спряхме, за да починем 15 минути, през които хората да могат да се разтъпчат и ползват тоалетна. Докато всеки си правеше своите неща, отидох от другата страна на паркинга, да си разтегна краката. Когато тръгнах да се връщам, видях че автобусът отпътува без мен!

Опитах се да привлека вниманието на шофьора, тичайки и ръкомахайки силно, но безуспешно. Никой от автобуса не бе забелязал, че ме няма, защото той тръгна без мен. Помислих си: „По някое време ще открият, че липсвам и ще се върнат да ме вземат”. Чаках и чаках, но автобусът не се върна; бяха ме изоставили.

Явно професорът, с която бях говорил по-рано, е отишла да спи на различна седалка в рейса. Така и не е разбрала, че мястото ми е останало празно след почивката ни. Колкото до всички останали – те бяха твърде заети със своите неща, за да забележат отсъствието ми. Едва на около 400 км далеч от мястото, където останах, някой за пръв път разбрал, че ме няма.

Веднъж приел факта, че няма да се върнат за мен, реших да продължа на автостоп. Мина половин час, преди най-накрая една кола да спре; пътуването ми вече можеше да продължи. И така – от една кола на друга, стигнах до Пиренеите в Испания. 

Беше странен начин за придвижване, но ми свърши работа. Дори не носех раницата си, тя остана в автобуса. Единственото нещо, което имах в себе си, бе паспортът ми. Въпреки това, някак си нещата се подреждаха в моя услуга. Случаен непознат, веднага след като му казах за затруднението си, предложи да ми наеме хотелска стая за нощта и плати вечерята ми! Уау!

На следващия ден продължих с автостопа си в три различни коли. Говорех ентусиазирано с шофьорите за всякакви неща: времето, планините, геоложката структура на каньоните и дори философия! След дълго пътуване най-сетне пристигнах в Пиренеите. Беше неочаквано, но все пак вълнуващо приключение.

Когато най-накрая стигнах до къмпинга в Испания, срещнах групата отново. Бяха много изненадани да ме видят. Отново заедно, се приготвихме за нашето приключение. Те бяха готови да направят това, за което бяхме дошли: да се спуснем с двойно въже по каньоните и видим хубави гледки. Първата ни спирка бе каньон с име El Gloces.

El Gloces е мокър каньон в Пиренеите. Много вода минава през него и хората, рискуващи да преминат, стават доста мокри. Водата, спускаща се надолу, обикновено е студена, защото се оттича от високите планини. Следователно, като предпазна мярка се използват неопренови костюми.

Б.пр.: Видео, илюстриращо какво представлява спускането по каньона El Gloces и самият него:



Всички, екипирани в подходящи костюми и носещи раници, въжета и колани, си проправихме път към каньона. Оттам започнахме да се спускаме през лабиринта от скали и вода. Пътеката вътре в каньона бе тясна, със стръмни стени. Беше изключително тъмно, но гледката бе красива. За да минем през каньона, трябваше да скачаме в басейни с вода, да плуваме, да балансираме върху заоблени камъни, да пресечем големи скали и пролуки, да прескачаме клисури и да слизаме по въже в бездната. Въпреки студената вода, която ни пръскаше на всяка стъпка от пътя, всички се забавляваха много. 

След много вълнуващи часове на каньонинг, пристигнахме на дъното. От там трябваше да вървим още час нагоре по планината, за да се върнем при паркирания автобус. Всички бяхме изтощени, но духът ни бе висок. Същата вечер отидохме в местна кръчма, за да се насладим на компанията си, докато хапваме добра храна и пием добро вино.

Всички се радваха на впечатлението, което ни остави природата онзи ден; дори професорите се забавляваха. Както си бях в заведението, вълна от ентусиазъм мина през мен. Предложих да отидем обратно в каньона, точно в този момент, и да го направим отново. Този път в тъмното! Още приключение!

Колежаните бяха обзети от вълнение и готови да тръгнат, но професорите отказаха предложението ми. Тъй като учителите се чувстваха отговорни за безопасността на учениците си, не искаха те да отиват на подобна рискована авантюра. Да се прави каньонинг в тъмното е изключително опасно и може да има фатални последици, ако човек не е внимателен. За мое щастие, идеята вече бе пуснала корени в съзнанието на един от учителите по физкултура, който с радост се съгласи да дойде с мен.

Тъй като водата в каньона щеше да бъде по-студена, отколкото по-рано през деня, учителят се облече напълно със своя неопренов костюм. Бе открита само предната част на лицето му. Аз просто отидох по шорти. Чувствах се чудесно след бутилката вино и в рамките на няколко часа тичахме по каменистата пътека към каньона.

Каньонът изглеждаше много различно през нощта. Скалите и дърветата хвърляха грамадни сенки върху земята. Не беше плашещо, просто различно. Тъй като пристигнахме в началото на каньона, не виждахме друго, освен черна дупка. Нямаше каквато и да било светлина, само тъмнина.

Казах на Том, учителят по физкултура, че ако се спуснем по първата скала, ще трябва да вървим по целия път нататък; няма да има връщане назад. След момент на колебание, той отговори: „Да, да вървим!”

Докато слизахме в черната бездна, се чувствах различно. Това бе напълно ново преживяване в сравнение с това по-рано същия ден. Конкретно – сетивата ми бяха много нащрек и бях съзнателен за всичко. При все, че бяхме обградени от тъмнина, познавах каньона наизуст и можех да визуализирам къде бяха всяка скала и пролука по пътеката.

Макар че не можехме да виждаме, слушахме много внимателно, за да разберем как се движи водния поток. Тихо следвахме течението и говорехме един с друг, само за да засечем разстоянието помежду си. По ехото на гласовете ни от скалите, установихме, че е най-добре да не се отдалечаваме на повече от два метра един от друг.

Беше страхотно преживяване да бъда в тъмното с Том. Ние, хората, обикновено разчитаме на зрението си да ни води, но двамата с Том осъзнахме, че вместо това можем да слушаме и чувстваме пътя си през каньона. Упражнявахме и се доверявахме на различна част от своя мозък. Благодарение на новото ни разширено състояние на съзнанието, бяхме способни да направим изменения, които да ни помогнат в това да останем внимателни. Всичко беше естествено.

Установеният ум може да причини стеснено възприятие, особено когато си фокусиран само върху едно сетиво и рядко използваш останалите. Също така, не става въпрос просто да ги ползваш; колкото да формираш цялото си възприятие чрез тези други сетива. Впоследствие ще започнеш да виждаш света в различна светлина. Том и аз открихме това, докато говорехме, напредвайки през каньона.

Всичко минаваше гладко и наистина се наслаждавахме. Водата вече не бе студена, тъй като се бях адаптирал и сетивата ми бяха остри. Докато с Том следвахме потока, околността излъчваше успокояващо усещане. Тъкмо бяхме достигнали критична точка в каньона и нищо, че бяхме в тъмното, не бяхме слепи. Озовахме се на скала и единственият начин да слезем долу, бе като скочим. Обаче ако скочехме твърде далече, щяхме да се ударим в големите каменни блокове. За щастие, знаех точно какво да сторя.

Направих някои изчисления в главата си и бях готов за скок. Том, от друга страна, не бе толкова запознат с терена, така че си помислих, че ще бъде най-добре да му дам изрични инструкции. „Слушай много внимателно къде влизам във водата. По този начин ще знаеш колко далеч и колко силно ще е необходимо да се оттласнеш от стената, когато го правиш сам.” Той кимна колебливо, но ми каза, че е разбрал. След като нямаше светлина, ще трябва да слуша много внимателно звука от краката ми, когато те влизат във водата. Слушането му трябваше да бъде остро и да наподобява това на радар на подводница. Трябваше да ми се довери, за да проработи плана.

Без допълнително отлагане, скочих. След голям плясък и потапяне няколко метра под водата, с две загребвания излязох на повърхността. Погледнах нагоре и казах на Том, който още стоеше на хлъзгавата скала: „Том, успя ли да чуеш разстоянието?” Той отговори утвърдително. Все още можех да доловя колебанието в гласа му, но сега той бе решен да скочи; нямаше друг начин. Няколко секунди по-късно го чух да прави стъпка и скача в тъмнината. Влезе във водата точно до мен и изплува момент по-късно.

„Всичко ли е наред?”, го попитах.
„Да.” – отвърна Том с облекчен тон.

Вярата в мен и начинът, по-който капитулира пред ситуацията, в края на краищата го доведоха до успех.  Той не можеше да го направи по друг начин. Пускането на тревожността и освобождението от колебанието също бяха от огромна полза.

Препятствията в живота консумират енергия. Защото с Том бяхме способни да ги превъзмогнем по своя път, преживяхме нов тип енергия. Чувствахме се могъщи и пълни с жизненост, продължавайки напред. Когато достигнахме последната част на каньона, лунна светлина започна да се показва през скалните стени. Беше красива гледка, когато започнахме да си възвръщаме зрението и осъзнаваме какво бяхме постигнали току-що.

Няколко минути по-късно бяхме извън каньона и стояхме неподвижни в долината. Съзнанията ни бяха в мир и чувствахме необятна радост. С Том се прегърнахме, без да кажем и дума. Бяхме посрещнали страхотно предизвикателство и бяхме победили.

По времето, в което пристигнахме на мястото, където щяхме да останем през нощта, всички останали вече спяха. Легнах си в леглото, затворих очите си и заспах дълбоко.

На следващия ден заведох групата до друг каньон в по-топла област. Климатът в Пиренеите навсякъде е променлив. Може да бъде много мокър и студен в една област, докато в друга е много горещ и сух. Всичко се променя, така че човек трябва да се адаптира към новата среда, точно както ние с Том трябваше да се адаптираме, за да овладеем El Gloces без светлина.

С мен се свърза национално разпространено списание с желание да направим няколко снимки и интервю. Съдържанието на статията щеше да засегне темата за природните лекарства адреналин, мелатонин, ендорфини, допамин и др. Съгласих се, направихме интервюто, по-късно получих копие от списанието. Статията говореше за пристрастените към адреналина като например парашутисти, скални катерачи без предпазни средства, авантюристи и други хора от този тип.  Най-голяма част от нея бе свързана с мен. Покриваше в детайли много от заниманията ми на открито – тичане в снега, плуване в ледена вода и изкачване бос на снежни планини. Авторите на статията смятаха, че високи количества допамин и ендорфин служат на тялото ми като гориво за тези студоустойчиви предизвикателства.

След публикуването на списанието към мен проявиха голям интерес и от много телевизии. Мислеха, че ще създадат добри репортажи, заснемайки ме как извършвам дейностите, споменати в списанието. Скоро след това телевизионен екип бе изпратен до входната ми врата.

Уилиброрд Фрикуин (Willibrord Frequin) бе един от хората, с които имах удоволствието да работя. Той е доста популярен телевизионен водещ. Направил е много интервюта и е известен в разобличаването на хората. Бях изненадан да видя господин Фрикуин на вратата си. Наскоро го бях гледал по телевизията да интервюира кардинал от католическата църква. Фрикуин каза на кардинала: „Ходиш на тоалетна като всички останали, така че с какво толкова си по-различен?” Разбира се, Фрикуин каза това с респект, но той винаги копае дълбоко за истината. Прави това, за да отиде отвъд външния вид и статуса на някого. Харесваше ми това му качество, за това се отнасях към него с голямо уважение.

Уилиброрд беше професионалист. Знаеше как точно иска да изглежда всичко. Беше много взискателен към снимачния екип и постоянно се опитваше да направи перфектните снимки. Той ме предизвикваше. Започнах интервюто, правейки йога пози, което го изуми. Никога не бе виждал тяло да се огъва и върти, както го правеше моето. След това се гмурнах в ледените води на езерото и плувах до средата му. Дори задържах дъха си за няколко минути под леда. Той беше съвсем впечатлен. Господин Фрикуин беше достатъчно любезен да ме остави да говоря и за новата ми книга. Той направи снимките си, а аз получих безплатна телевизионна реклама. Това беше фантастично изживяване. Няколко дни по-късно предаването му излезе в ефир и дори повече хора се заинтригуваха от живота ми.

Група хора се свърза с мен след около месец. Казаха, че са силно заинтересовани да вземат Уилиброрд и мен до северната част на Финландия, за да плувам под леда. Бях повече от щастлив да отида.

Никога не бях плувал на големи разстояния под леда в Нидерландия, отчасти защото водата не е особено прозрачна. Също така – да плуваш сам под леда може да бъде много опасно и не исках да поемам екстремни рискове. Екипът, обаче, искаше да плувам 50 метра под слой лед с един метър дебелина в Лапландия.

Когато най-накрая тръгнахме за пътешествието ни, се развълнувах. Пристигнахме в Рованиеми на Северния полярен кръг и там видях много лед и сняг. Всъщност, това бяха единствените видими неща. Наистина исках да изляза и се насладя на снега, но все още трябваше да пътуваме около 200 км на север, докато достигнем Пело.

Пело е село отвъд арктическия кръг, с население около 10 000 души. Когато пристигнахме, се оказахме в средата на международно състезание по ледено скулптуриране. Скулптурите бяха красиви. Изумително е какво могат да направят хората с лед.

Същата нощ, от стаята където бях настанен, видях как тихо пада плътен сняг. Валеше по-силно, отколкото съм виждал някога преди това, което ме накара да размишлявам за предстоящото събитие. Според официалните ни рекорди никой досега не бе плувал 50 метра под ледена вода, дори и аз. Щях да бъда първият, който ще го направи. Физически бях готов, но психически усещах напрежение и страх.

На следващия ден отидохме до езерото, където щеше да се състои събитието. Намерихме хубаво място близо до изоставена мина. Слоят лед на върха на водата наистина беше с дебелина около метър. Местният клуб на гмурците с радост изкопаха за нас дупка в леда с размери 4Х4 метра. След това отгоре сложиха стара руска палатка, за да не замръзне отново.

Вътре в палатката дупката изглеждаше като син диамант. Водата беше толкова чиста, че с лекота се виждаше дъното на езерото 13 метра по-надолу. Макар че беше красиво, аз бях уплашен. Възнамерявах да се отърва от страховете си, като отида във водата за няколко минути. Съблякох се, слязох надолу по стълбите, които гмуркачите бяха издялали в леда и се потопих в синия диамант.

Това беше мощно преживяване. Заобикалящият ме дебел лед беше страховит, но и вдъхновяващ. Никога преди това не бях виждал толкова дебел лед. В Нидерландия той е обикновено около 20 см, вероятно в най-студените зими достига дебелина 30 см. Дори водата, сама по себе си, бе някак различна от тази в Холандия. Усетих чувство на клаустрофобия. Беше зловещо чувство, затова просто се носех по водата, без да се гмуркам.

През следващите няколко дни се връщах в палатката, за да се асоциирам по-добре с водата. Имаше празнота в бездната, която ме заплашваше. През един от онези дни, стоейки във водата, реших да си потопя главата и разгледам наоколо. Водата беше чиста и красива. Стомахът ми се успокои, когато почувствах как адреналина тече през мен; почувствах се жив.

В подобни моменти човек трябва да се изправи срещу страховете си. Най-добрият вариант това да се случи е като постепенно се сблъскваш със страха и подхождаш към него по начин, който е едновременно вълнуващ и вдъхновяващ. Трябва да бъдеш целеустремен и физически подготвен да дадеш най-доброто, на което си способен. След това, малко по малко, ще наблюдаваш напредък.

Прогресът, който направих през онези дни в разбирането на водата, ме направи по-подготвен за гмуркането. Нервната ми система се бе научила как да променя неща на клетъчно ниво. Твоята нервна система има потенциала да стори същото. Когато има повече активност в клетките ти, това създава чувство на сила и контрол. Това чувство поддържа увереност, която да ти помогне да достигнеш целта си.

Няколко дни след като бях прегърнал страховете си, дойде и този, в който да направя пробно плуване. Нерви и решителност бяха мълчаливите ми съюзници. Помня как започнах деня с чаша кафе, взрян през прозореца. Трябваше да репетираме опита за рекорд само с няколко души от екипа. Целта беше да се види къде трябва да се намират камерите, за да се получат най-добри кадри, а аз да направя тестово плуване. Планът беше да се разположат камерите, след което да плувам 25 метра. Вътре в себе си бях решил да плувам 50 метра, но не казах на никого.

Спонтанните събития са пъзели в ума, които трябва да разгадаеш в движение. Това е част от живеенето в настоящето. Трябва да бъдеш в най-добрата си форма и нащрек за потенциални грешки, защото в този момент умът и мислещият процес са едно. Трябва да бъдеш готов да сформираш себе си с каквото ти даде живота. За да бъдеш готов, трябва да си вътрешно бдителен.

Когато пристигнахме на замръзналото езеро, обсъдихме начина, по който ще се случат нещата. Вътрешно обмислях как ще постигна 50 метра на тази тренировка, а не просто 25. Никой не забеляза, че умът ми бе другаде; запазих всичко за себе си. Няколко минути по-късно всички бяха по местата си. Камерите бяха готови и почти стана време да опитам да се гмурна. По време на последните ми моменти подготовка, отидох навътре в себе си. Не можеш да бъдеш по-подготвен за предизвикателство, отколкото когато вярваш в себе си и своите действия… и аз направих точно това.

Започнах дихателните си упражнения и вкарах повече кислород в тялото си. Повече кислород в мускулите създава форма на изолация и възможност да се правят упражнения за по-дълги периоди от време. Това би помогнало по два начина. Първо, да имам повече кислород, би ми позволило да плувам на по-големи дистанции и второ – изолацията би била полезна за плуване в леденостудена вода. Острият и красив диамант в леда ме приканваше, така че довърших подготовката си и бавно влязох във водата, изпълнен с решимост.

С гръб към ледената стена, вдишах дълбоко, за да се съсредоточа върху целта си: 50 метра. Уверих се, че съм поел внимателно дъх, така че да не разстройвам насищането на кислород в тялото си. С едно последно вдишване се пуснах и потопих.
Спомням си, че се радвах, че имах достъп до ледената вода дни преди репетицията, защото в този момент ми бе напълно удобно и не чувствах какъвто и да било студ. Адреналинът бе превзел тялото ми и със всеки замах чувствах повече увереност в способността си за успех.

Водата беше освежаваща. Кристално чистото езеро предлагаше красива гледка. Започнах да броя загребванията си, докато плувах: 1, 2, 3… Няколко мига по-късно подминах дупката на 25-ият метър и продължих като торпедо: 28… 29. На 29-ият удар зрението ми стана мъгливо.




От опита си в плуването, знаех че всеки замах представлява метър и 20 см разстояние. Това означаваше, че бях на около 35 метра, когато зрението ми стана размазано. Не осъзнавах, че замръзващата вода има потенциала да увреди ретината ми. Със замъгленото си зрение не успявах да определя накъде се движа, но продължих: 47… 48.

Чакай малко… Осъзнах, че бях отишъл твърде далеч. 42 удара представляваха 50 метра. Бях изчислил това преди плуването, но поради неочакваната слепота, бях загубил фокуса си и подминал отвора, намиращ се на 50-ия метър. Сега бях най-малко на 57 метра от старта. Бяха изрязани само три дупки от леда, което означаваше, че имаше само три изхода: началната точка, тази маркираща 25-ия метър и последната на 50-ия метър; бях в капан.

Реших да направя 180 градусов завой, за да се върна обратно в посоката към дупката на 50-ия метър. Направих шест загребвания обратно в опит да се върна на 42. Навсякъде чувствах само ледът над себе си и не успях да намеря дупката. Това бе точката, в която осъзнах магнитуда на ситуацията. Колкото и да е странно, не изпитах паника. Плувах в различни посоки, опитвайки се да намеря отверстието, но всичките ми опити бяха напразни.

Тялото ми започна да чувства светлина и усетих умът ми да се изплъзва. Енергията в мен намаляваше малко по малко, докато плувах наоколо безпомощно. Колкото и странно да звучи – нямаше никаква болка. Плувах в несвяст, когато изведнъж усетих ръка да ме хваща за глезена и ме дърпа назад. Яри, член на екипа, беше спасил живота ми и ме дърпаше назад към последния отвор. Отпуснах се и след около 30 секунди изплувахме. Въпреки че бях напълно изтощен, се измъкнах през дупката сам.

Седях си там на измръзналото езеро известно време, превъртайки в главата си случилото се току-що. Тялото ми не чувстваше болка или студ, единствено изтощение. След няколко добри вдишвания, в крайна сметка дойдох на себе си и изтощението започна да отшумява. В мен се надигна раздразнение и изкрещях: „По дяволите, хора! Къде беше аварийния водолаз? Бяхте планирали всичко, освен безопасността ми.”

Въпреки че бях раздразнен, имах място в съзнанието, където бях екстремно щастлив. Не само, че бях преплувал 50-те метра, които да счупят рекорда, бях преплувал повече от 80 метра, опитвайки се да се измъкна през онази дупка! Сега бях напълно убеден в способността си с лекота да направя световен рекорд. Докато гледах в очите на смъртта, бях преодолял своят страх още веднъж. Казах си: „Уау, какво могъщо изживяване!” След това си опаковахме нещата и се върнахме в града.

…

Когато се събудих на следващата сутрин, бях напълно спокоен. Поради събитията, случили се предния ден, не очаквах нещо друго да се обърка. Бях плувал 80 метра, преди да започна да припадам, 50 метра щяха да са като детска игра. Вниманието на всички бе насочено върху заснемането на красиви кадри от събитието. Когато пристигнах на мястото, бяха приготвили за мен затоплена палатка. Палатката бе повече, отколкото ми трябваше, тъй като предпочитам да правя нещата по собствения си начин, така че просто седнах на земята и започнах да наблюдавам всички останали.

Напрежението беше високо, както е обикновено, когато има очаквания за изпълнение. Всеки работеше нещо различно. Подготвяха камерите, настройваха ъглите и проверяваха водата. Всички правеха приготовления, за да бъдат сигурни, че събитието ще протече гладко, така сторих и аз.

Постоях на земята още малко, фокусирайки се и медитирайки върху предстоящото събитие. След няколко последни минути подготовка от екипа, времето за действие дойде. Водолазите, които щяха да следят за моята безопасност, се гмурнаха. Отвориха старата руска палатка и ми казаха, че са готови да отида.

По време на тези последни пет минути, вървейки към палатката и подготвяйки себе си, можех да почувствам напрежението наоколо. Всеки беше концентриран в този момент и в това какво може да се обърка, аз бях напълно съсредоточен върху достигането на дупката на 50-ия метър.

Когато стигнах до дупката с форма на диамант, започнах да се събличам. Камерите вече се движеха в този момент, така че бе време да тръгвам. Пошегувах се още веднъж с Уилиброрд, слизайки по стълбите, след това си насочих вниманието към ледената вода. 50-те метра нямаше да бъдат проблем, стига да остана съсредоточен. Взех още няколко внимателни вдишвания и се потопих.

Отново бях под леда, с увереност. Този път не чувствах стрес. Нямаше въпрос за това дали е възможно или не. Плувах свободно, без да се фокусирам особено, защото знаех, че мога да достигна 50-те метра без проблем.

На около 40 метра, осъзнах че нещо се е променило. Чувствах това плуване напълно различно от предния ден и вече бях уморен. Какво се бе променило? Скоро разбрах, че проблемът беше фокусът ми.

Вниманието е деликатен въпрос и е много важно да провокираш умът да остане бдителен. Нервната ми система, имунната ми система и кръвообращението ми е необходимо да работят заедно в синхрон, за да функционират правилно вътрешните ми отоплителни механизми.
Ако не съм съсредоточен/фокусиран или не положа максимални усилия, всичко ще започне да се разплита. Това е, което започна да се случва с мен под ледените дълбини.

Най-накрая стигнах до дупката, намираща се на 50-ия метър, но ми беше много по-трудно в сравнение с 80-те метра, които бях преплувал предния ден. Излизайки от водата, от всички страни ме поздравяваха хора. Макар че в крайна сметка счупих световния рекорд, още веднъж бях научил важен урок:

„Винаги давай най-доброто от себе си!”




Б.пр.: Видео от събитието:

Аз мога да кажа нещо за Йосиф, от генеалогията... Както и за този "камък"...




Пазех си тази информация за по-късно, за да я оформя като по-интригуваща публикация. Но вие започнахте тема, която ми изпреварва плановете Така че ето... споделям...







Знаете, че се интересувам от геополимери, и се интересувам от Давидовиц, понеже е химикът, създал този нов клон в химията и основал Геополимерния институт.

Докато сърфирах в сайта на Геополимерния институт, попаднах на много любопитна статия относно Колосите на Мемнон. Ето статията: https://www.geopolymer.org/archaeology/civilization/colosses-of-memnon-masterpiece-by-amenophis-son-of-hapu/



В статията малко по-надолу четем следното:

...Върху биографичната му статия в Карнак, царския писар Аменофис (1350 Пр.Хр) описва построяването на тези колосални статуи чрез техниката на агломерацията (геополимерен камък) "както хляб се прави", използвайки кутия (матрица за отливка), специално направена от работниците му. Ето редове 16 и 17 от биографическия му надпис, в превод от Джоузеф Давидовиц, който много се различава от този на египтолозите (вижте надписите), защото те не са били способни да интерпретират техническите ключови думи:

(Относно аргументацията защо египтолозите са неспособни да интепретират и да преведат техническите ключови думи и следователно разликите между официалния превод на египтолозите и този на Давидовиц, прочетете останалата статия, която сега прескачам. Освен това не забравяйте, че не съществува такава наука "египтология" - това е нарицателно за сбор от данни, стартиран в самото начало от непрофесионалисти запалянковци и аматьори с любителска цел и така е и до днес.)

Господарят ми (фараонът Аменхотеп III) ме назначи началник на всички работи. Не съм имитирал онова, което е направено преди мен. Аз създадох чудноват кварцитен хълм, подарък от Тум, направен от мен самия с любов и интелект, майсторски създавайки неговото копие в големия храм с всички минерали така, както хляб се прави. Никой преди мен не е правил нещо такова от основаването на Двете Земи насам. Изпълних работа по направата на статуи с голяма широчина и по-високи от колонадата, по-изящни от пилона, висок 40 кубита; тази великолепна планина от чудноват кварцит е близо до Ре-Тум. Наредих да ми изготвят съд от 8 и наредих да плава нагоре по Нил, за да постави образа й (на статуята) в големия й храм, според изчисленията ни (с технологията), както за направата на хляб. Те ги изготвиха (статуите) с лекотата на сърцата си, без колебание, след което почетоха съвършеният образ на бога (фараона), по този начин създаден. Тогава дойдоха онези от Тива, обрадвайки се от колосалните статуи и доволни, че ще пребъдат за цяла вечност.

Това го е писал Аменхотеп, син на Хапу.

Аменхотеп, син на Хапу, е бил писарят на фараона Аменхотеп III. Казвал се е по същия начин като фараона. Вероятно поради това (само че това е спекулация) името му се е изписвало наобратно. Египтяните тогава са пишели отдясно-наляво, а името на писаря Аменхотеп се е пишело отляво-надясно.

На древногръцки (елински) името Аменхотеп се произнася Аменофис. Аменофис е поелинченото име Аменхотеп.





Малко по-надолу в статията Давидовиц без да иска открива, че Аменхотеп, син на Хапу не е друг... ами е пророка Йосиф от Библията.

Четем следното:

Най-великият екипетски учен е Библейският патриарх Йосиф.

Професор Джоузеф Давидовиц представя своята пета книга върху Египетската цивилизация, тук във връзка с Библията, публикувана от Éditions Jean-Cyrille Godefroy, Париж.

През 1935г в Карнак, в Египет, двама френски египтолози откриват фреска в руините на мемориалния храм на Аменофис, син на Хапу, най-бележитият писар и учен на древен Египет, Велик канцлер на фараона Аменхотеп III, баща на монотеистичния фараон Ехнатон.

Наскоро, 75г по-късно, Джоузеф Давидовиц забелязва, че текстът на тази фреска е репродуциран дума по дума в Библията, Битие 41, когато Фараона назначава библейския патриарх Йосиф да управлява цял Египет. Царският писар Аменофис, син на Хапу и патриарх Йосиф по този начин са един и същи човек.

Още повече, фреската съдържа изненадващи подробности, които подчертават автентичността й. Действително, в Битие 41, Фараонът наименува Йосиф: çaphenat-paneah (сапнат-панеах), име, което не означава нищо на иврит. Наистина, Джоузеф Давидовиц открива, че çaphenat-paneah е египетското име Аменофис син на Хапу, написано наобратно, отляво-надясно, тъй като еврейският език е изписван отдясно-наляво. Изненадващата подробност във фреската е именно това, че египетското име Аменофис се изписва наобратно и с йероглифи, отляво-надясно, вместо отдясно-наляво, както е изписана останалата част от текста. По този начин има пълно съгласие между фреската и Библията.

С други думи... еврейнът, който си е приписвал историята на други народи, за да си състави Стария Завет, крадейки от египтяните, явно не е знаел, че името на фараонския писар Аменхотеп се е изписвало наобратно (отляво-надясно). Логично да е така, защото най-вероятно това написване е било много векове след смъртта на реалния човек.

Евреите от по-новото време навярно просто са си спомняли, че този човек се е казвал Аменофис - поелинченото име, останало в древногръцките извори. Оттам и съвременното Йосиф.




Така че, според мен лично (лична спекулация), Йосиф въобще не е бил еврейн, а е откраднат образ, защото, както на всички е известно, Старият Завет се е ползвал като националистическа пропаганда по онова време, целяща да даде на евреите история, за да ги консолидира - както като народ, така и като родово наследство.



Освен това, ако прочетете всичко за Йосиф от Стария Завет, ще стане ясно нещо много интересно - кога именно египетския фараон е отнел цялата недвижима собственост на египетския народ!

Йосиф предвижда няколко години на изобилие, последван от няколко години голям глад. И съветва фараона да се запасят с изобилието и да напълнят хранилищата, и после да продават храната във времето на недостига и глада.

Не само египтяните, но и съседните народи усилено търгуват с Египет за храна по време на глада (поредния глад в египетската история). Парите свършват и хората започват да продават на фараона стадата си срещу храна. Стадата свършват и хората започват да продават земята си на фараона срещу храна.

И става така, че фараонът изкупува ЦЯЛАТА земя от народа, в замяна на храна от хранилищата. Това е първият път в египетската история, когато ДЪРЖАВАТА (владетеля) става 100% собственик на цялата земя, която допреди това е била ЧАСТНА, а не притежание на владетеля!

И цялата тази схема е измислена от Йосиф!

Точно затова Фараонът от Библията му позволява да прави каквото си иска и е склонен да му предоставя в услуга цялата държавна власт и авторитет! От признателност!




Тази класическа схема не ви ли напомня на начина, по който Рокфелер, Ротшилд, Онасис и много други илюминатски фамилии са стартирали финансовите си империи?





Та... във връзка с генеалогията, там където пише Йосиф, този клон не води до Исус Христос (както Glasberg също се съмнява), а е по-вероятно да е връзка с фараона Аменхотеп III (баща на Ехнатон). Доколкото си спомням, в Библията не пише ли, че Аменхотеп дава някаква своя роднина за жена на Йосиф?

А не... сега като проверих, Фараона от Библията (Аменхотеп III) дава на Йосиф за жена дъщерята на Потифар от Библията, който е бил някакъв висш жрец в Египет. Но все пак фараонът му я дава. Кой знае...





А... относно този "Камък на съдбата"... аз лично си мисля, че това е чиста символика.

Това най-вероятно представлява алхимическо знание (същото като "Философския камък") и предвид това с какво се е гордеел Аменофис/Йосиф, най-вероятно се отнася до алхимическото знание за агломерирането на скалите и ювелирните минерали (древната форма на бетона), с които са били построени най-великите от всичките паметници и храмове на властта.

Не мислете, че това е нещо маловажно. В по-късната египетска история боговете изрично казват какъв е ПРАВЕДНИЯТ начин да се добиват камъни и какъв е праведният начин да се обработват и въпреки че е имало по-добри технологии и сечива, които вече са били известни за периода, те не са били употребявани заради РЕЛИГИОЗНИ съображения. Така че методологията за обработване на камъните и изготвянето на алхимичния бетон е било нещо много важно.