1066
БИБЛИОТЕКА / Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
« -: Юни 12, 2017, 07:53:50 pm »
Беше лятото на 1998 г и аз се разхождах по един пясъчен нанос нагоре по една река във Флорида, където и живея. Погледнах надолу и видях най-големите отпечатъци от стъпки, които някога съм виждал. Бяха с дължина поне 40 см , широчина 16-17 см. и дълбочина 7 см. Последвах ги по протежението на брега, докато не се изгубиха в гората.
Мястото се намира на 25 км от най-близкото градче и до него се стига единствено с лодка. Встрани от основната част на реката има малко поточе, което се извива навътре в блатото и над което дърветата не пропускат много светлина, така че там е тъмно дори и през деня. Тресавището е с площ хиляди акри и е заградено отвсякъде от дървета и борове. Общо взето разполагате с милиони акри дива местност, в която да бродите и много малко хора наоколо. В края на поточето съм си направил лагер - това е единственото високо място в цялото блато.
Земята е покрита с папрати до коленете и е мека и влажна, и пропита с острия мирис на изгнили листа. Клоните над главата ти са толкова гъсти, че ти се струва, че се намираш във вътрешността на сграда. През нощта става толкова тъмно, че без фенер все едно си напълно сляп.
След като видях следите, поисках да разбера какво ги бе оставило. Започнах да се връщам на мястото колкото мога по-често с надеждата да зърна онова, за което знаех че е Скунксова маймуна. Прекарвах в търсенето му цели дни и нощи скитайки сред блатото. През нощта го чувах да крещи. Това ме караше да настръхвам от страх. Беше самотен писък, почти като повик и аз отвръщах, предизвиквайки екот в тресавището. Тогава той замлъкваше за малко, а после отново изпищяваше. Винаги му отвръщах, за да знае, че не е сам. Беше ми мъчно за него. Това беше най-тъжното нещо, което бях чувал и знаех как се чувства.
Самият аз не харесвах особено хората и си бях избрал да прекарвам повечето от времето си сам. Дори като дете не си намирах мястото, а винаги стоях настрани. Онзи самотен вик в нощта ме разчувства дълбоко. Исках да го намеря. Усещах се привлечен от него, сякаш ме викаше.
С времето, започнах го зървам за кратко - като сянка, движеща се през блатото, но винаги на разстояние. Придвижвах се към него с надеждата да го зърна отблизо, но щом приближах, той изчезваше. Искаше ми се да го привлека, но как? Каква примамка да използвам? Какво би го накарало да поиска да се приближи до мен?
В началото му оставях плодове, но той никога не ги откриваше. Реших,че не може да ги помирише, затова си набавих няколко ароматни свещи и ги палех с надеждата, че ще ги надуши и ще дойде да провери какво е това, като така намери плодовете, които бях оставил за него. Но и това не проработи. Опитах всичко. Не остана нищо, което да излъчва миризма и аз да не опитах да го примамя с него.
И тогава един ден в един магазин видях ароматни пръчици и си помислих: „ Ама тия неща миришат”, така че купих една дузина от онези с мирис на канела и се отправих обратно към блатото.
Разходих се, разбрах къде се намира в момента и се изместих така, че да се падна от страната, от която вятърът духа срещу него. Взех цялата връзка пръчици, завързах ги с ластичка и ги запалих наведнъж. След това ги заклещих в един пън. Поставих една торба с презрели праскови на земята и се изместих на 90 градуса встрани, за да не ме надуши. Извървях около 90 метра, прикрих се зад един паднал дънер и зачаках да дойде. Не след дълго видях през бинокъла, че идва бавно измежду дърветата, като спираше от време на време да подуши въздуха и да се огледа. (Много са умни, усещат когато нещо не е наред, а той нямаше намерение да рискува.)
Бавно се приближи до пъна, вдигна пръчиците, помириса ги, а след това ги сложи в устата си, за да ги опита. Мисля, че се изгори, понеже ги хвърли, отстъпи, а след това се огледа. Изглежда знаеше, че съм наоколо, но не беше сигурен къде точно.
Той се наведе, вдигна торбата с прасковите и започна да яде, оглеждайки се наоколо да види къде съм. След като приключи с яденето, аз се показах и извиках „Казвам се Майк и искам да бъдем приятели”.
Бях си свалил камуфлажа, защото исках да види с кого разговаря. Той замръзна на място и се взря в мен, а аз се обърнах и си тръгнах без да поглеждам назад. Исках да е наясно, че няма да го нараня и че следващият ход е негов.
Някак си Майк бе намерил нещотото, което е нужно, за да предизвика доверие у Бигфут –разбрал беше, че трябва да го остави да контролира нещата.
Бях научила същата съществена част от информацията преди много години от един редовен свидетел от Северна Калифорния.
Въпросната жена, която ще нарека Мишел, се свърза с мен по имейл. Тя се възстановявала от някакво заболяване и неин приятел-музикант, който често пътувал, и предложил на заем къщата си. Тя се преместила в малката куполообразна къщичка сред горите и дори не предполагала, че там се случва нещо странно, докато не решила да се попече на слънце чисто гола един следобед. Наоколо не трябвало да има никой друг, така че когато чула шум, обърнала се и видяла едно голямо, космато нещо да се взира в нея, съвсем разбираемо била потресена.
Срещите около дома и с онези, които тя също нарекла „ Големите Приятели”, продължили в течение на почти десет години преди да се срещнем. Двете поддържахме кореспонденция цели две години преди най- накрая да си уговорим точна дата, на която да се срещнем в къщата и. Наистина ни отне толкова време, за да установим приятелство и доверие помежду си и когато тя най-после ме покани, знаех, че времето и парите похарчени за пътуването си заслужаваха.
Тя се беше преместила няколко километра по-надолу по пътя от онази къща, която беше взела под наем от приятеля си, но все още имаше достъп до нея. Следващото са откъси от моя дневник, воден по време на пътуването:
На 26ти май 2000 двамата със сътрудника ми Боб пристигнахме късно, някъде около 23.00 ч. Разпънахме палатката на полянката пред новата къща и Боб си легна, изморен от дългото пътуване. Аз и Мишел стояхме на един пън на поляната и слушахме звуците в нощта. През тази нощ чухме много странни звуци: свистящ и пронизителен писък в далечината, примесен с лая на куче или воя на чакал, силен звук като от вдишването на въздух, едно ниско „хуутл, хуутл”, което беше някак зловещо произнесено, отколкото изпято, и няколко „петела”, които ку*уригаха тук-таме из тъмнината между 2 и 3 часа сутринта, единият от които се изкашля докато ку*урига.
Един час по-късно, докато лежах в палатката, нещо голямо пробяга наоколо и хвърли един 55 – галонов контейнер за боклук срешу едната от стените на къщата.
На следващата вечер Мишел попита дали искаме да направим един поход и да отидем на старото място. Боб се страхуваше, понеже беше тъмно-около 23.00 часа, но се съгласи неохотно. И аз се страхувах да ходя в тъмното, особено когато Мишел разясни, че ще навлезем навътре в гората и че другият изследовател, който е на посещение там е отказал да дойде. Но също така се и вълнувах. Какво приключение само!
Съседите, които тогава живееха в куполообразната къщичка ги нямаше. Бяха пуснали на свобода четири огромни ръмжащи и лаещи кучета, които трябваше да изтърпим, но които спряха при портата, когато пътя ни навлезе в гората. Отказаха да ни последват по-нататък.
Следвахме Мишел в продължение на половин миля или малко повече навътре в каньона, по единична пътека, минаваща над дънери и къпинаци, през две малки поточета и достигнахме до голямата скала, при която тя хранеше своите „ Големи Приятели”. След като разкарах някъде към седем кърлежа от панталоните си, се настанихме на върха на скалата, а тя започна да ги вика.
Бях нервна и развълнувана; започнах да треперя без да искам, въпреки че полагах усилия да остана спокойна. Стояхме там около половин час и скоро дочух нещо, което мога да опиша само като шум от провиране между храсталаците, идващ от две посоки пред нас. Звучеше сякаш НЯКОЙ се промъква към нас. Чувах тъпия звук, на бавни, но отчетливи стъпки да се приближава отпред и леко вдясно от нас и започнах да чувам как нещо се провлачва вляво от нас на около 60 метра.
През следващите няколко минути седяхме и слушахме шума от влачене и местене на разни неща. Фокусирах се просто да не треперя, а Мишел ме хвана за ръка, за да ме успокои. Също така ме накара да „погаля” главата на Боб, да го „почеша”. Тя каза, че като ме видят да правя това, съществата ще са по-спокойни. Един или два пъти чухме изсвирване откъм дола или горе от билото. Накрая Мишел взе банана, който бях донесла (това бях сложила набързо в раницата си), раздроби го на парчета, насипа го пред скалата и каза, че трябва да се отправим обратно към каньона.
„Тръгваме ли си?” попитах я аз.
„Трябва да им позволим да контролират събитията” отвърна тя.
Мишел обясни, че ще дойдат да вземат храната, ако я искат и ще ни изпратят. Боб замърмори нещо от рода на „О, чудесно!”, а аз се изхилих. Нервите му вече не издържаха. И моите не бяха по-добре, но не бях готова да се откажа все още.
Бяхме извървели около половината път обратно по пътеката, когато Мишел каза внезапно ”ОК. Тук е добре„ и разстла одеялото по средата на пътеката. Всички седнахме. Тя каза, че ще им отнеме около десет минути да дойдат и точно след десет минути дочухме същите отчетливи стъпки да ни задминават от двете страни. Усещах дълбока уязвимост седейки в мрака в присъствието на това, което звучеше като няколко огромни „неща” пристъпващи тежко наоколо. Но тогава разбрах , че в това беше смисълът: да се предадеш, да се довериш и да се отдадеш на преживяването.
Чухме, че идват и други. От време на време се чуваха изсвирвания близо до стъпките- едни тихи, едва доловими звуци, едно почти прошепващо „Хей” изсвирване - кратко, средновисоко и ненатрапчиво, като изпято от птица. Един от тях ни задмина напълно и се насочи нагоре по пътеката зад нас. Една-две минути по-късно, съществото счупи клон, който ми се стори е дебел колкото бедрената ми кост... ПРАС!, после се поразходи наоколо. Мишел прошепна: „Мисля, че го прави заради Боб, да му покаже кой командва”. Не мисля, че на Боб му хрумваше да оспорва този факт.
В някакъв момент докато се случваше всичко това ми се наложи да се изпишкам и просто не можех да се сдържам повече. Случва ми се когато се изнервя. Отдалечих се на няколко малки стъпчици от одеялото и приклекнах до едно дърво в тъмнината, като през цялото време се чудех дали нещо няма да ме сграбчи и да ме отмъкне нанякъде със събути гащи. Страхувах се и да не ме нахапят комари и кърлежи по дупето. Е, явно се оказах боец. Успях да изляза насреща на буболечките и на Големите Приятели и седнах на одеялото, най-накрая успявайки да се концентрирам отново... и точно тогава нещата станаха наистина интересни.
Не знам дали удовлетворяването на естествените ми нужди имаше нещо общо, но щом отново седнах долу, нашите горски посетители започнаха да се движат наоколо съвсем на сериозно. От всички посоки се чуваше провлачване и Боб каза изведнъж, че е видял силует да прехвърля малкия хребет от лявата ни страна. Това затъмни за кратко част от слабо осветеното небе. Обърнах се, за да погледна, докато той прошепваше: ”Виж там горе! Нещо току що се промъкна между онези дървета!”, но докато го направя нещото вече си беше отишло.
Малко по-късно цялата настръхнах... косата ми се изправи. Дочух стъпки, присядане и странно изпукване много близо от лявата ми страна, която бе обърната към гората. Звучеше така както изпукват коленете ми понякога, когато приклякам. И тогава го надуших – сякаш някой беше отворил канализационна шахта. Към мен достигнаха три ОТЧЕТЛИВИ полъха, валма от воня. Удари ме в носа като цигарен дим. Беше силна, та чак очите ми се насълзиха. Прошепнах към Мишел : „Мисля, че единият е точно зад храста от лявата ми страна.”Протегнах ръката си докато си задавах въпроса: „Какво ще стане, ако се протегна към него?” Тя ми отвърна: „Не се изненадвай ,ако и то те докосне”. Дръпнах си бързо ръката. Не бях готова за това.
Исках да направя нещо, за да общувам с това същество, което не можех да видя. Обърнах се и се усмихнах леко към храста - и страхът ми изчезна, сякаш някой го изключи с копче. Изведнъж вече просто не се страхувах. Чувах шумоленето докато нещото, каквото и да беше се придвижваше нагоре по хълма. Седях там, изпълнена със спокойствие, страхопочитание и удивление, докато звуците около нас все още се чуваха.
Съществото на пътеката пред нас, отпред и отляво, изсвири няколко пъти, а онова директно вдясно разклати клоните и се поразходи известно време наоколо – после нещата утихнаха. Боб се оплакваше, че го боли стомахът от напрежението или лошата храна, или пък и от двете, и ние решихме да си тръгнем.
Докато вървяхме обратно, чувах поне един от тях да върви успоредно с нас, като изсвирваше от време на време. Той се спря в подножието на пътя, там където нанадолнището щеше да ни отведе до къщата. Странно, но кучетата бяха застанали горе - като че ли съществуваше граница от няколко ярда, която нито едните, нито другите биха преминали.
Мисля, че това, което ме впечатли най-много беше колко тихи, невидими и дискретни бяха Големите Приятели на Мишел.
Когато чуя изследователи на Бигфут да търчат наоколо облечени в камуфлажи и да говорят как щели да ги проследят или да ги бият в собствената им игра, на техния собствен терен, просто си умирам от смях.
Доверие. Това щеше да е основният мотив в моите опити да разбера тези същества, както и онези, които контактуват с тях.
Мястото се намира на 25 км от най-близкото градче и до него се стига единствено с лодка. Встрани от основната част на реката има малко поточе, което се извива навътре в блатото и над което дърветата не пропускат много светлина, така че там е тъмно дори и през деня. Тресавището е с площ хиляди акри и е заградено отвсякъде от дървета и борове. Общо взето разполагате с милиони акри дива местност, в която да бродите и много малко хора наоколо. В края на поточето съм си направил лагер - това е единственото високо място в цялото блато.
Земята е покрита с папрати до коленете и е мека и влажна, и пропита с острия мирис на изгнили листа. Клоните над главата ти са толкова гъсти, че ти се струва, че се намираш във вътрешността на сграда. През нощта става толкова тъмно, че без фенер все едно си напълно сляп.
След като видях следите, поисках да разбера какво ги бе оставило. Започнах да се връщам на мястото колкото мога по-често с надеждата да зърна онова, за което знаех че е Скунксова маймуна. Прекарвах в търсенето му цели дни и нощи скитайки сред блатото. През нощта го чувах да крещи. Това ме караше да настръхвам от страх. Беше самотен писък, почти като повик и аз отвръщах, предизвиквайки екот в тресавището. Тогава той замлъкваше за малко, а после отново изпищяваше. Винаги му отвръщах, за да знае, че не е сам. Беше ми мъчно за него. Това беше най-тъжното нещо, което бях чувал и знаех как се чувства.
Самият аз не харесвах особено хората и си бях избрал да прекарвам повечето от времето си сам. Дори като дете не си намирах мястото, а винаги стоях настрани. Онзи самотен вик в нощта ме разчувства дълбоко. Исках да го намеря. Усещах се привлечен от него, сякаш ме викаше.
С времето, започнах го зървам за кратко - като сянка, движеща се през блатото, но винаги на разстояние. Придвижвах се към него с надеждата да го зърна отблизо, но щом приближах, той изчезваше. Искаше ми се да го привлека, но как? Каква примамка да използвам? Какво би го накарало да поиска да се приближи до мен?
В началото му оставях плодове, но той никога не ги откриваше. Реших,че не може да ги помирише, затова си набавих няколко ароматни свещи и ги палех с надеждата, че ще ги надуши и ще дойде да провери какво е това, като така намери плодовете, които бях оставил за него. Но и това не проработи. Опитах всичко. Не остана нищо, което да излъчва миризма и аз да не опитах да го примамя с него.
И тогава един ден в един магазин видях ароматни пръчици и си помислих: „ Ама тия неща миришат”, така че купих една дузина от онези с мирис на канела и се отправих обратно към блатото.
Разходих се, разбрах къде се намира в момента и се изместих така, че да се падна от страната, от която вятърът духа срещу него. Взех цялата връзка пръчици, завързах ги с ластичка и ги запалих наведнъж. След това ги заклещих в един пън. Поставих една торба с презрели праскови на земята и се изместих на 90 градуса встрани, за да не ме надуши. Извървях около 90 метра, прикрих се зад един паднал дънер и зачаках да дойде. Не след дълго видях през бинокъла, че идва бавно измежду дърветата, като спираше от време на време да подуши въздуха и да се огледа. (Много са умни, усещат когато нещо не е наред, а той нямаше намерение да рискува.)
Бавно се приближи до пъна, вдигна пръчиците, помириса ги, а след това ги сложи в устата си, за да ги опита. Мисля, че се изгори, понеже ги хвърли, отстъпи, а след това се огледа. Изглежда знаеше, че съм наоколо, но не беше сигурен къде точно.
Изображението не е част от книгата
Той се наведе, вдигна торбата с прасковите и започна да яде, оглеждайки се наоколо да види къде съм. След като приключи с яденето, аз се показах и извиках „Казвам се Майк и искам да бъдем приятели”.
Бях си свалил камуфлажа, защото исках да види с кого разговаря. Той замръзна на място и се взря в мен, а аз се обърнах и си тръгнах без да поглеждам назад. Исках да е наясно, че няма да го нараня и че следващият ход е негов.
Някак си Майк бе намерил нещотото, което е нужно, за да предизвика доверие у Бигфут –разбрал беше, че трябва да го остави да контролира нещата.
Бях научила същата съществена част от информацията преди много години от един редовен свидетел от Северна Калифорния.
Въпросната жена, която ще нарека Мишел, се свърза с мен по имейл. Тя се възстановявала от някакво заболяване и неин приятел-музикант, който често пътувал, и предложил на заем къщата си. Тя се преместила в малката куполообразна къщичка сред горите и дори не предполагала, че там се случва нещо странно, докато не решила да се попече на слънце чисто гола един следобед. Наоколо не трябвало да има никой друг, така че когато чула шум, обърнала се и видяла едно голямо, космато нещо да се взира в нея, съвсем разбираемо била потресена.
Срещите около дома и с онези, които тя също нарекла „ Големите Приятели”, продължили в течение на почти десет години преди да се срещнем. Двете поддържахме кореспонденция цели две години преди най- накрая да си уговорим точна дата, на която да се срещнем в къщата и. Наистина ни отне толкова време, за да установим приятелство и доверие помежду си и когато тя най-после ме покани, знаех, че времето и парите похарчени за пътуването си заслужаваха.
Тя се беше преместила няколко километра по-надолу по пътя от онази къща, която беше взела под наем от приятеля си, но все още имаше достъп до нея. Следващото са откъси от моя дневник, воден по време на пътуването:
На 26ти май 2000 двамата със сътрудника ми Боб пристигнахме късно, някъде около 23.00 ч. Разпънахме палатката на полянката пред новата къща и Боб си легна, изморен от дългото пътуване. Аз и Мишел стояхме на един пън на поляната и слушахме звуците в нощта. През тази нощ чухме много странни звуци: свистящ и пронизителен писък в далечината, примесен с лая на куче или воя на чакал, силен звук като от вдишването на въздух, едно ниско „хуутл, хуутл”, което беше някак зловещо произнесено, отколкото изпято, и няколко „петела”, които ку*уригаха тук-таме из тъмнината между 2 и 3 часа сутринта, единият от които се изкашля докато ку*урига.
Един час по-късно, докато лежах в палатката, нещо голямо пробяга наоколо и хвърли един 55 – галонов контейнер за боклук срешу едната от стените на къщата.
На следващата вечер Мишел попита дали искаме да направим един поход и да отидем на старото място. Боб се страхуваше, понеже беше тъмно-около 23.00 часа, но се съгласи неохотно. И аз се страхувах да ходя в тъмното, особено когато Мишел разясни, че ще навлезем навътре в гората и че другият изследовател, който е на посещение там е отказал да дойде. Но също така се и вълнувах. Какво приключение само!
Съседите, които тогава живееха в куполообразната къщичка ги нямаше. Бяха пуснали на свобода четири огромни ръмжащи и лаещи кучета, които трябваше да изтърпим, но които спряха при портата, когато пътя ни навлезе в гората. Отказаха да ни последват по-нататък.
Следвахме Мишел в продължение на половин миля или малко повече навътре в каньона, по единична пътека, минаваща над дънери и къпинаци, през две малки поточета и достигнахме до голямата скала, при която тя хранеше своите „ Големи Приятели”. След като разкарах някъде към седем кърлежа от панталоните си, се настанихме на върха на скалата, а тя започна да ги вика.
Бях нервна и развълнувана; започнах да треперя без да искам, въпреки че полагах усилия да остана спокойна. Стояхме там около половин час и скоро дочух нещо, което мога да опиша само като шум от провиране между храсталаците, идващ от две посоки пред нас. Звучеше сякаш НЯКОЙ се промъква към нас. Чувах тъпия звук, на бавни, но отчетливи стъпки да се приближава отпред и леко вдясно от нас и започнах да чувам как нещо се провлачва вляво от нас на около 60 метра.
През следващите няколко минути седяхме и слушахме шума от влачене и местене на разни неща. Фокусирах се просто да не треперя, а Мишел ме хвана за ръка, за да ме успокои. Също така ме накара да „погаля” главата на Боб, да го „почеша”. Тя каза, че като ме видят да правя това, съществата ще са по-спокойни. Един или два пъти чухме изсвирване откъм дола или горе от билото. Накрая Мишел взе банана, който бях донесла (това бях сложила набързо в раницата си), раздроби го на парчета, насипа го пред скалата и каза, че трябва да се отправим обратно към каньона.
„Тръгваме ли си?” попитах я аз.
„Трябва да им позволим да контролират събитията” отвърна тя.
Мишел обясни, че ще дойдат да вземат храната, ако я искат и ще ни изпратят. Боб замърмори нещо от рода на „О, чудесно!”, а аз се изхилих. Нервите му вече не издържаха. И моите не бяха по-добре, но не бях готова да се откажа все още.
Бяхме извървели около половината път обратно по пътеката, когато Мишел каза внезапно ”ОК. Тук е добре„ и разстла одеялото по средата на пътеката. Всички седнахме. Тя каза, че ще им отнеме около десет минути да дойдат и точно след десет минути дочухме същите отчетливи стъпки да ни задминават от двете страни. Усещах дълбока уязвимост седейки в мрака в присъствието на това, което звучеше като няколко огромни „неща” пристъпващи тежко наоколо. Но тогава разбрах , че в това беше смисълът: да се предадеш, да се довериш и да се отдадеш на преживяването.
Чухме, че идват и други. От време на време се чуваха изсвирвания близо до стъпките- едни тихи, едва доловими звуци, едно почти прошепващо „Хей” изсвирване - кратко, средновисоко и ненатрапчиво, като изпято от птица. Един от тях ни задмина напълно и се насочи нагоре по пътеката зад нас. Една-две минути по-късно, съществото счупи клон, който ми се стори е дебел колкото бедрената ми кост... ПРАС!, после се поразходи наоколо. Мишел прошепна: „Мисля, че го прави заради Боб, да му покаже кой командва”. Не мисля, че на Боб му хрумваше да оспорва този факт.
В някакъв момент докато се случваше всичко това ми се наложи да се изпишкам и просто не можех да се сдържам повече. Случва ми се когато се изнервя. Отдалечих се на няколко малки стъпчици от одеялото и приклекнах до едно дърво в тъмнината, като през цялото време се чудех дали нещо няма да ме сграбчи и да ме отмъкне нанякъде със събути гащи. Страхувах се и да не ме нахапят комари и кърлежи по дупето. Е, явно се оказах боец. Успях да изляза насреща на буболечките и на Големите Приятели и седнах на одеялото, най-накрая успявайки да се концентрирам отново... и точно тогава нещата станаха наистина интересни.
Не знам дали удовлетворяването на естествените ми нужди имаше нещо общо, но щом отново седнах долу, нашите горски посетители започнаха да се движат наоколо съвсем на сериозно. От всички посоки се чуваше провлачване и Боб каза изведнъж, че е видял силует да прехвърля малкия хребет от лявата ни страна. Това затъмни за кратко част от слабо осветеното небе. Обърнах се, за да погледна, докато той прошепваше: ”Виж там горе! Нещо току що се промъкна между онези дървета!”, но докато го направя нещото вече си беше отишло.
Малко по-късно цялата настръхнах... косата ми се изправи. Дочух стъпки, присядане и странно изпукване много близо от лявата ми страна, която бе обърната към гората. Звучеше така както изпукват коленете ми понякога, когато приклякам. И тогава го надуших – сякаш някой беше отворил канализационна шахта. Към мен достигнаха три ОТЧЕТЛИВИ полъха, валма от воня. Удари ме в носа като цигарен дим. Беше силна, та чак очите ми се насълзиха. Прошепнах към Мишел : „Мисля, че единият е точно зад храста от лявата ми страна.”Протегнах ръката си докато си задавах въпроса: „Какво ще стане, ако се протегна към него?” Тя ми отвърна: „Не се изненадвай ,ако и то те докосне”. Дръпнах си бързо ръката. Не бях готова за това.
Исках да направя нещо, за да общувам с това същество, което не можех да видя. Обърнах се и се усмихнах леко към храста - и страхът ми изчезна, сякаш някой го изключи с копче. Изведнъж вече просто не се страхувах. Чувах шумоленето докато нещото, каквото и да беше се придвижваше нагоре по хълма. Седях там, изпълнена със спокойствие, страхопочитание и удивление, докато звуците около нас все още се чуваха.
Съществото на пътеката пред нас, отпред и отляво, изсвири няколко пъти, а онова директно вдясно разклати клоните и се поразходи известно време наоколо – после нещата утихнаха. Боб се оплакваше, че го боли стомахът от напрежението или лошата храна, или пък и от двете, и ние решихме да си тръгнем.
Докато вървяхме обратно, чувах поне един от тях да върви успоредно с нас, като изсвирваше от време на време. Той се спря в подножието на пътя, там където нанадолнището щеше да ни отведе до къщата. Странно, но кучетата бяха застанали горе - като че ли съществуваше граница от няколко ярда, която нито едните, нито другите биха преминали.
Мисля, че това, което ме впечатли най-много беше колко тихи, невидими и дискретни бяха Големите Приятели на Мишел.
Когато чуя изследователи на Бигфут да търчат наоколо облечени в камуфлажи и да говорят как щели да ги проследят или да ги бият в собствената им игра, на техния собствен терен, просто си умирам от смях.
Доверие. Това щеше да е основният мотив в моите опити да разбера тези същества, както и онези, които контактуват с тях.