Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек  (Прочетена 217 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Радвам се да оповестя, че екипът на Апокрифна Академия се захваща с една от по-важните личности в информационното пространство, която отдавна трябваше да отразим тук - Вим Хоф "Леденият човек" :)

Напълно в синхрон с мисията на АА да съставя архив от истински енергийни практики, които ангажират единството на ума-тялото-духа и водят до истински, проверими и доказуеми резултати, Вим Хоф може да запознае читателя с природата на естествените енерго-взаимоотношения на съществото ни и да ни помогне да се научим на така наречения "Метод на Вим Хоф".

Цитат
Методът на Вим Хоф включва упражнения за дълбоко дишане, медитация и постепенно излагане на студ и леден душ. Резултатите от проучванията до момента сочат, че методът би могъл да окаже ефект върху сърдечно-съдовата система, автономната нервна система, повишаване на енергийните нива и т.н.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%BC_%D0%A5%D0%BE%D1%84

Българската уикипедия както винаги е по-малко от постна, но Библиотеката ни тепърва ще приветства уникалната личност и постиженията на Вим Хоф.

Благодарение на наш верен читател от години, който е решил да се присъедини към екипа на Апокрифна Академия със своя доброволно дарен труд, надявам се че и вие се радвате заедно с мен да започнем с биографията на Вим :) Признателен съм на нашия благодетел, пожелал да запази анонимност в своя личен превод на тази биография, в което аз съм просто редактор.
« Последна редакция: Декември 02, 2019, 01:01:13 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #1 -: Декември 02, 2019, 01:00:30 pm »
Да станеш Леденият човек

Преодоляване на ограниченията




Вим Хоф (Wim Hof)
и Джъстин Розалес (Justin Rosales)






Съдържание:

Предговор
Глава 1: Да разчупиш леда
Глава 2: Философия – Любовта към знанието
Глава 3: Пътят към Дакар
Глава 4: Състояние на Съзнанието
Глава 5: Израстване
Глава 6: В търсене на себе си
Глава 7: Suomenlainen sisu - Финландската сила
Глава 8: Супер сили
Глава 9: El Gloces – каньон в испанските Пиренеи
Глава 10: Страх
Глава 11: Лагерът Judson
Глава 12: Полумаратон в Лапландия
Глава 13: Измръзване
Глава 14: Кой е Леденият човек?
Глава 15: Еверест
Глава 16: Калифорния
Глава 17: САЩ
Глава 18: Колибата
Глава 19: Килиманджаро
Глава 20: Здравей, Леден човек
Глава 21: Маратон отвъд Полярния кръг
Глава 22: Хм… как мога да тренирам?
Глава 23: Контролирани тренировки
Глава 24: Проучване
Глава 25: Поканата
Глава 26: Семинари
Глава 27: Търпение
Глава 28: Тексел
Глава 29: Почти там…
Глава 30: Добре дошли в Полша
Глава 31: Завръщане вкъщи
Глава 32: Експериментът с ендотоксин – велика борба
Глава 33: Експериментът Вятърен тунел
Глава 34: Подготовка за Монблан
Глава 35: Здравей… Испания?
Глава 36: Испанските Пиренеи
Глава 37: Завръщане обнадежден в Америка
Глава 38: Лекции от Леденият човек
Глава 39: Нова Година
Глава 40: Сила и Чест
Глава 41: Финландия
Глава 42: Нови приключения
Глава 43: Последна глава
Глава 44: Въведение в методите
Глава 45: Методът на Вим
Глава 46: Четирите фази на студа
Глава 47: Методът на Джъстин



Няколко встъпителни бележки от преводача


Кои са авторите на тази книга:


Вим Хоф, понастоящем на 60 години.


Страницата му в Уикипедия: https://en.wikipedia.org/wiki/Wim_Hof


Джъстин Розалес е негов последовател, описващ на следващите страници преживяванията, които е имал благодарение личните си търсения, методът на Вим Хоф, кореспонденцията и срещата с него, както и изводите, до които е достигнал…

На няколко места в книгата, директно или не, са изказани предупреждения към желаещите да практикуват подобен вид тренировки. На свой ред и аз се включвам със съвет внимателно да се проучи теорията и не се поемат неоправдани рискове.

Историята на Джъстин Розалес е ценна както с разказът какво точно представлява едно подобно приключение по пътя към себеусъвършенстване, така и с общовалидните заключения, които читателят би могъл да вземе предвид и без да практикува конкретните
техники.

Книгата „Методът на Леденият човек” е издадена вече и на български език. „Да станеш Леденият човек” (която е различна книга) не е, и се явява обект на предстоящия превод, който ще e съвсем любителски във всеки един смисъл и с произтичащите от това резултати. Ще бъде положено maximum effort (копирайт Deadpool ;) ) в свободен стил, но в случай, че резултатът не задоволява нечии изисквания, читателят може да се обърне към оригиналът и/или направи на свой ред книгата достояние на аудиторята на този сайт. Всички изображения са сложени от мен. Бележките ми към първоначалния текст са с различен шрифт. Приятно четене! :)

« Последна редакция: Декември 11, 2019, 05:03:46 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #2 -: Декември 03, 2019, 08:03:34 am »
Предговор
(б.пр.: Вероятно написан от Брук Робинсън)

„Да станеш Леденият човек” е проект, вдъхновен от Вим и Джъстин, който цели да покаже на света, че всеки може да придобие способността да стане Леден мъж или Ледена жена. Както и че умението на Вим да контролира телесната си температура не е генетичен дефект, а такова, което всеки може да развие.

Много поколения са научени да се страхуват от студа:
„Не си забравяй якето! Не искаш да получиш хипотермия, нали?”
„Сложи си ръкавиците, преди да ти измръзнат ръцете!”

Разбира се, има последствия от излагането на екстремно ниски температури, но с подходящото разбиране всеки може да използва студа като естествен учител.

Може би вече сте виждали Вим по телевизията - с боси крака в снега или плуващ в ледено-студени води. Докато прави тези невероятни подвизи, той не се притеснява колко е студено, а се наслаждава на себе си.

Както е с всеки нов инструмент, който трябва да разберете как работи, преди да го ползвате ефикасно, така е и със студа. Вим е олицетворение на това какво се случва, ако някой тренира тялото си по този начин.

Може да попитате: „Как можеш да докажеш, че всеки може да научи това умение?” Радваме се, че попитахте…

Преди есента на 2009 г. Джъстин Розалес няма какъвто и да било опит със студа. Тогава е студент в университета в Пенсилвания. След като приятел на Джъстин – Джарет, му показа едно от видеата на Вим в YouTube, двамата стават изключително заинтригувани да разберат повече за тези му способности. Искат да видят дали е възможно за всеки да се научи. И си помислят: „Защо не пробваме върху себе си?”

През пролетта на 2010 г., след като разговарят няколко месеца чрез имейли с Вим, той кани Джъстин да посети работен семинар в Полша за десет дни. Тъй като е работил доста време като мияч на съдове Джъстин има възможност да си плати пътуването до Полша и да научи техниката на Леденият човек.

След много тренировки и безброй опити със студа, Джъстин започва бавно да се адаптира. Дължината на времето, през което може да бъде изложен на студ, нараства драматично. Той бързо разбира, че техниката за издържане на студено наистина може да бъде използвана от всеки. Книгата разказва историята на пътешествието на Вим и Джъстин.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #3 -: Декември 04, 2019, 08:28:16 pm »
Б.пр.: В случай, че в заглавието не е отбелязано изрично името на втория съавтор на книгата – Джъстин Розалес, главите са писани от Вим Хоф.




изображението не е част от оригиналната книга


Глава 1
Да разчупиш леда
„Просто го направи! Веднага!” Това казвам винаги.



Стигнах до етап в живота си, когато най-накрая мога да кажа: „Направих го!” Сега е времето да пиша за своите преживявания. Цял живот съм бил първооткривател и е най-добре да споделя мъдростта си със света.

Страхът и доверието са компоненти на човешката психика.

Макар че може пътеката да включва изкачване на стръмни планини, не използвам никакви спомагателни инструменти, единствено съзнанието си. (б.пр.: в превода ум и съзнание са ползвани като синоними на английската дума mind)

Преди много години живеех в испанските Пиренеи и изкарвах пари като каньонинг-инструктор.

Б.пр.: Каньонинг – преодоляване на каньони без помощта на плавателни средства, посредством различни техники за преодоляване на сложен водно-скалист терен: скално катерене, спускане с въже, гмуркане, плуване.

Красивите заобикалящи ме каньони са направени, когато водата е изкопала природни врати в масивните планини на испанските Пиренеи.
За да изследваш каньоните безопасно са необходими въжета, водонепропускливи кофи, раници и жажда за приключения. Това са есенциални неща, нужни за сигурното насочване на хора през лабиринти от стръмни скали.

Чувството е винаги приятно след напрегнат ден в каньоните, просто защото трябва да се съобразиш с изискванията на природата. Болящите мускули са признаци на подобен ден на работното ми място.

Когато пътуваш през каньоните, е важно да останеш центриран и с вътрешен фокус. Не се безпокой за страха, прегърни го. Центрирането, вместо прекаленото мислене, създава психологически процес, който засяга едновременно тялото и ума. Ако си центриран, световъртежът е овладян и всяко спускане те учи как да вярваш на екипировката и себе си. 
Идва момент когато световъртежът не е нищо повече от математически проблем вътре в ума. Веднъж след като знаеш доказателството, можеш да достигнеш решението с практика. Правейки това, получаваш контрол над ума и над разбирането на собствените ограничения. Ползвайки тази спокойна гледна точка, всеки може да започне да се радва на величието на природните забележителности по време на спускането си. Това е моментът, на който се наслаждават най-много хора, идващи на Пиренеите.

Познавам пътеките през планината както дете познава най-краткия и хубав път към любимо място. По време на нашите експедиции посочвам флората, фауната и географските структури на Пиренеите. По някакъв начин това успокоява хората, които водя, защото им дава разбиране на опита ми и надявам се – още причини да ми се доверят.
Когато най-накрая достигнем до горната част на каньона, по фокус, концентрация и сила, последователите ми ще започнат да чувстват вътре в себе си страх. Това е времето, в което им обяснявам, че пътуването е за превъзмогването на страха и ставането по-силен.

Гледката в планините разкрива много красиви монолити, сякаш изваяни от огромен скулптор. По мое мнение един от тях изпъква над останалите: El Huso (Вретеното). Наподобява някоя от каменните глави на Великденския остров. Мистериозността му привлича вниманието ми като магнит.



Б.пр.: Потърсих изображения на въпросната скала и може би става дума за ето тази.


Един ден, пътувайки сам през Пиренеите, реших да изследвам този бегемот (б.пр.: митичен звяр). Скалата ставаше все по-голяма и по-голяма, докато се приближавах. Докосвайки я от всички страни, изчислих височината й и възможните маршрути за изкачване. И тогава реших, че скоро ще се справя с това величествено създание, като предприема изкачване без въжета и предпазни мерки. Страхът и доверието ми започнаха да инициират ирационалните си вярвания на предсмъртна реалност. Тялото ми се стегна при мисълта за падане. Сега не бе времето за катерене.

Спускайки се обратно по пътя, по който дойдох, обмислях как да подходя към изкачването. Отидох дълбоко в себе си и почувствах решимостта ми да расте и става по-силна. Не казах на никого за плана си да изкача мистериозната скала. Това бе моето предизвикателство и се надявах да ми помогне да погледна по-дълбоко в душата си.

Започнах да тренирам тялото си, правейки лицеви опори на върховете на пръстите, набирания по същия начин и да медитирам върху едничката мисъл за изкачване. 
Тогава започнаха кошмарите. Сънувах, че изкачвах El Huso и съм контролиран от страх. Това бе непосилно чувство на безсилие, невъзможно за преодоляване.

Страхът не си отива сам. Трябва да се срещнеш с него, да го оформиш, тогава да се научиш да го контролираш в неговата собствена ирационална реалност. Всяко човешко същество има силата да направи точно това. Да отидеш дълбоко в себе си и да се конфронтираш с вътрешното си същество, е могъщо действие. Отиването надълбоко и развиването на силна воля е единствения начин.

Продължих да тренирам още дни, визуализирах катеренето, концентриран върху вътрешния глад. Развих целеустременост, която знаех, че само ще става по-силна. Кошмарите скоро започнаха да избледняват, казвайки ми, че почти е време да се изкачвам.
В деня, в който те спряха, осъзнах че страхът си е отишъл и е заменен с вярата ми. Вярата е необходим елемент за победа над страха. Отидох до мястото, където се намира El Huso и погледнах достойния си противник за последен път. И тогава разбрах, че съм забравил обувките си за катерене, само че вече нямаше връщане назад!

Изпразних си ума и просто тръгнах. Важно е да бъдеш ментално готов преди започването. Да бъдеш зле подготвен или неуверен в нещо толкова опасно може да доведе до сериозно нараняване. Когато започнах да се изкачвам, почувствах усещане за лекота в себе си.  Имах мощен захват в ръцете си и нямаше тревожни мисли, които да ме задържат. „Просто го направи.” си помислих. Тишина и празнота помогнаха в овладяването на страха. Тези елементи са също присъстващи в медитацията. В известен смисъл това бе собствената ми форма на медитация.

След като достигнах върха, почувствах вълна на себеуважение и вълнение! Изкачвах се и слизах още няколко пъти. Чувствах се като дете и El Huso бе игралната ми площадка.

Няколко години по-късно с фотографа ми Хени Бугърт (Henny Boogert) пътувахме до Пиренеите, за да направим няколко самостоятелни снимки на открито за списание. Отидохме обратно до El Huso и Хени направи много снимки докато се катерех без спомагателни въжета или оборудване. Въпреки хубавите снимки го попитах дали мисли, че нещо може да бъде направено по-добре. Той спомена, че осветлението е лошо и снимките са по-тъмни, отколкото би искал. Така че казах: „Тогава утре ще го изкача!”

На следващата сутрин се върнахме и се приготвих както го бях сторил и преди. След като се покатерих малко и достигнах височина, която определено щеше да ме убие, ако падна, получих спазъм в десния си прасец! Оказах се неподвижен, тъй като болката бързо стана смазваща. Наистина не можех да направя друго за да спася живота си, освен да се държа за скалата. Опитах се да разклатя крака си, но нямаше място, само няколко сантиметра.

Нямах място за грешка, в противен случай щях бързо да срещна смъртта си. Бях на ръба да загубя контрол и всяка грешка можеше да е фатална.

Останал без варианти, опитах нещо ново. Пробвах се да мисля, че схващането си е отишло. Представих си пулсиращата част от крака и започнах да разхлабвам тази област в съзнанието си. Достатъчно скоро мускулите в крака ми започнаха да се отпускат. За първи път осъзнах, че мога съзнателно да изгоня мускулна крампа. Вярвам че това бе директен резултат от това, че познавах своето тяло със съзнанието си.

Това преживяване ме накара да осъзная, че превъзмогването на страха, чрез доверието в тялото и ума, могат да увеличат потенциала за успех, дотогава докато просто го направиш.

« Последна редакция: Декември 04, 2019, 08:30:36 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #4 -: Декември 04, 2019, 08:50:45 pm »
изображението не е част от оригиналната книга



Глава 2
Философия – Любовта към знанието


Когато бях на тринайсет, прекарах есенната си ваканция, четейки книга за Философията. Това бе книга с мистериозни концепции, които се надявах скоро да разбера. Знаех, че текстът съдържа ценност, поради което посветих времето си и се отделих от света, за да придобия по-добро разбиране.
Психологическата терминология породи любознателния ми ум и ми създаде стремеж към философията на заобикалящия ме свят. Именно тогава започнах да го виждам в различна светлина. Изведнъж поисках да науча всичко за различните култури, традиции и нови езици.

Кандидатствах за паспорт веднага, след като бях на необходимата възраст и се развълнувах, когато най-накрая го получих. Опаковах си ярко оранжевата раница и с палци горе, пътувах на автостоп до Мароко.
Докато минавах през Белгия, си помислих, че би било полезно да науча няколко привличащи вниманието фрази, които да ми помогнат да оцелея. Знаех френски от училище, но това не бе достатъчно, за да се справя. За щастие хората, които срещнах, докато пътувах, имаха желанието да ме научат на няколко важни фрази, като:

„В Париж ли отивате?”
„Благодаря.”
„Къде е банята?”
„Къде съм?”

Използвайки този метод, научих френски прогресивно. По-късно в живота си научих много други езици чрез подобни методи, като испански, португалски, италиански, японски, санскрит (с учител) и полски. Научих също и германски, живеейки на километър от границата на Германия. Холандският (б.пр.: от октомври т.г. може би е по-уместно да се каже нидерланският), обаче е моят роден език.

Стигнах до разбирането, че ако искаш да научиш нещо достатъчно силно, ще намериш начин това да се случи. Притежаването на волята да търсиш и да успееш е много важна.
Въпреки че научих много езици, все още имах усещането, че нещо липсва. По време на юношеството си станах много любознателен. Знаех за великите философи, визионери, традиции, култури и езотерични дисциплини, въпреки това нещо все още отсъстваше.
Вярвам че заинтригуваният ум винаги намира, каквото търси. Това е ирационалното любопитство, което в крайна сметка винаги попада на отговора.

Открих своя отговор на седемнадесет годишна възраст през декември. Бях си вкъщи, мислейки за тази празнота/липса в себе си, когато изведнъж забелязах снега навън. Докато снежинките покриваха многоцветната природа с красиво бяло одеяло, внезапно изпитах топло чувство.

Гледах, докато снегът се сгъстяваше над земята. Приветствах бялата пустиня, когато той започна да вали по-тежко. Нуждаех се да изляза навън в него. И така, след като си сложих обувки и облякох дебело яке, излязох.
Онзи хрупкав звук от стъпките по новия слой сняг изпълни ушите ми, подобно на начина, по който преди това снегът промени облика на земята. Имаше интимност и вид мистицизъм, насищащ хладния въздух. Няколко деца се търкаляха наблизо в снега, борейки се помежду си. Този момент извика в мен спомен за миналото.

(Б.пр.: В книгата следва текст с наклонен шрифт, който предизвика известно недоумение, поради несъответствия в хронологията. Предполагам - добавени са от Вим Хоф и вмъкнати в последствие в основния текст или става дума за някаква грешка.)

Когато падна първия сняг три години преди това преживяване (б.пр.: написването на книгата може би?) имах подобна спешност да изляза навън в снега. Свалих си обувките и започнах да се разхождам в близкия парк със съпругата и сина си.
След около час разходка Ной (Noah) - синът ми, направи снежна топка, която държеше до себе си. Жена ми и аз се смеехме, и говорехме колко се възхищаваме на новопокрития Амстердам.
Върнахме се вкъщи след около час. Отидох да сваля якето на сина си и видях, че още държи снежната топка в ръцете си! Каза ми, че е искал да я сложи във фризера и я съхрани. Както повечето деца и той иска нещата да бъдат вечни. Така че му позволихме да оцени спомена, като запази снежната топка във фризера. Станах любопитен как е успял да задържи студената топка толкова време, без да се оплаче от болка. Помолих Ной да ми покаже ръцете си, за да видя има ли някакво увреждане. За моя изненада, ръцете му изобщо не бяха студени. Всъщност бяха невероятно топли! Никога няма да забравя първия опит на сина ми със студа.


Както и да е, стоях там на покритото със сняг пасище, когато почувствах ирационална нужда да си сваля чорапите и обувките. Вече бос, станах странно осъзнат, че снегът не е студен, а мек. Отсъстваше болка. Вместо това почувствах голяма радост и сила.
Концептуалното ми същество бе смутено. Скитах се с часове из снега, поемайки необятната белота. Тя ме вдъхновяваше.
Когато нещо ме докосне по такъв начин, не чувствам отказ, ограничения… просто по-голямо усещане за съществуване. Това е есенцията на медитацията – когато мислите не са съзнателно задвижвани.
Този момент оказа монументално въздействие в моя живот. Изживяването промени начина, по който мислех за студа. По онова време не можех да разбера как, но се промени начина, по който го възприемах. Той беше моят нов приятел.

За мен, разширяващото се съзнание е пътеката към истинско знание. Материалът, научен от книгите, в крайна сметка води до разширяващо се съзнание. Това преживяване най-накрая утоли жаждата ми за знание. Почувствах вътрешен мир и умът ми бе неподвижен.
Всеки ще преживее тези моменти в някакво време от неговия или нейния живот. Убеден съм, че тези моменти са предназначени да ни покажат, че животът съдържа много повече от простото удовлетворяване на желанията.

По някое време след това пътувах 200 км на север към Амстердам, космополитният град. Исках да срещна свежи, нови съзнания. Надявах се да се запозная с поети, писатели, художници, най-добрите учители по йога, карате експерти и т.н.
Жаждата за знание продължи да расте в мен и Амстердам не успя да я оправи. Нямах идея как да се справя с нея. Бързо станах летаргичен. Тогава започнах да мисля за предизвикателства. Исках да се чувствам по-продуктивен. И ми дойде идея. Ще пътувам от Амстердам до Дакар, Сенегал на велосипеди с брат ми Андре. Хрумването имаше потенциал да счупи рутината и същевременно бе достатъчно мощно, за да ме изправи на крака. Бях намерил надежда.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #5 -: Декември 04, 2019, 10:13:00 pm »
Глава 3
Пътят към Дакар


Амстердам е град с много пътища. Построен е върху блато преди 700 години, намира се на 25 км от Северно море. Тъй като е в съседство с множество водни обекти, повечето дни са дъждовни. Гражданите му са известни с толерантността си към почти непрекъснатите валежи.
Въпреки че е хубав и колоритен град, за мен бе прекалено пренаселен. Централната му част беше винаги задръстена с коли и всичко ми изглеждаше толкова… заангажирано. Не след дълго се пренаситих от това.

Идеята за пътуване до Дакар бързо се превърна в реалност. Андре и аз метнахме старите си торби за доставка на вестници отзад на велосипедите си и се отправихме на приключение.

През октомври в Нидерландия могат да се очакват значително количество дъждове. Първите няколко дни от пътуването ни не бяха по-различни. Когато стигнахме Ардените (б.пр.: планинска област в Белгия), въздухът стана студен и атмосферата имаше охлаждащ ефект. Намерихме подслон под малък навес отстрани на пътя. Преминаващите коли изплискваха вода върху паркираните ни до стената велосипеди. Бяхме изключително изтощени от колоезденето през хълмисти райони, а стомасите ни ръмжаха. Помня как стояхме там с Андре в тъмното, измокрени и гладуващи.

Единствената храна, която имахме бе сух корнфлейкс. Поднесохме я към устните си и я изядохме в мълчание. Обикновено сме много приказливи и се наслаждаваме да говорим, докато се храним, обаче поради огромните си физически усилия, просто гледахме към пътя и се концентрирахме върху придаването на наслада от всяка хапка.
Нощта беше студена, но попътувахме още малко, докато намерим подслон на автобусна спирка. С пълен стомах и в комфорта на взаимната ни компания, заспахме. Телата ни може и да бяха измръзнали и влажни, но спахме непробудно.
Беше ни тежко през този ден. Храненето и сънят бяха напълно заслужени.

Моменти като този поставят съзнанието ми в покой. Това е място за почивка на ума ми, така че да мога да се чувствам изпълнен, но същевременно релаксиран.
Когато се събудихме, се отърсихме от умората, скочихме на колелата си и тръгнахме призори. Беше нов ден и дъждът най-накрая спря. Изминахме голямо разстояние, колоездейки през хълмистата околност.

Когато пристигнахме в северната част на Франция също бе хладно, но за късмет не валеше дъжд. Минахме през тази област за два дни и пристигнахме в Лион. Имаше забележима промяна в атмосферата. Къщите не бяха вече направени от тухли, а от камък и дървени греди.
Пейзажът се промени още повече, когато продължихме нататък. Наблюдаваха се различни видове дървета и цветя. Може да се каже, че отивахме все по-нататък и по-нататък към южната част на Европа през великолепието на Средиземноморието. Видяхме преизобилие на цветове, преминавайки покрай палмови и смокинови дръвчета, имаше ярко слънце и добра храна.
Като нидерландец, невидял много от външния свят, пътуването ми отвори очите. Радвах се на духащия през косата ми бриз, внезапното вълнение да не зная какво ще се случи в следващия момент и приветствах разликите на този нов, но прекрасен свят извън своя дом. Чувствах, че идва промяна.

Може останалата част от света да ме вижда като един-единствен, Вим Хоф, но това не е напълно вярно. Андре и аз сме еднояйчни близнаци. Еднакви сме генетично и изглеждаме по един и същ начин. Поради генетичните сходства се познаваме изключително добре. Това мотивира споделената ни любов към растения, дървета, скали, слънцето и красивите пейзажи.

По време на нашето пътешествие Андре и аз говорихме за доста неща. Една от темите бе за вътрешната промяна, която усещахме. Обсъдихме промените в съзнанието, него самото и просветлението.
Докато размишлявахме върху целта на нашето пътуване, почувствах как нещо вътре в мен се изменя. Не знаех какво беше, но бе мощно.

Продължихме нататък с колелата си през величествените Пиренеи, по крайбрежието на Испания.

Б.пр.: карта на Европа, за по-добра визуална представа на пътешествието: http://mapsof.net/france/physical-map-of-europe

Тук срещнахме немски колоездач на име Волфганг, който ни каза, че е минал през Африка на велосипеда си. Съзнанията ни се сближиха, споделяйки вдъхновяващи истории.
Той започна с разказ за времето когато е пътувал през Нубийската пустиня. Докато вървял през нея с колелото до себе си, забелязал лъв зад храста, покрай който точно минавал. Когато се втренчил в очите на лъва, направо се парализирал. След няколко минути лъвът се обърнал и избягал!
Историята наистина ме впечатли и бях любопитен да науча повече от човека, който току-що бях срещнал. Така че докато си карахме колелата по испанското крайбрежие, Волфганг, Андре и аз, обсъждахме интереса си към Дзен. По-специфично, говорихме за духа на Дзен и за различните религии, култури и традиции, към които се отнася. Тези дискусии ни дадоха разбиране за това какво е съзерцанието.

Съзерцанието е онова състояние на съзнанието, при което фокусът ви е върху ума ви, и което мести фокуса ви, докато говорите. Това е състояние на съзнанието, което упражнява истинското ви разбиране за себе си. Ако упражнявате ума, като осмисляте онова, което се изговаря, докато наблюдавате собствените си мисли, съзнанието става по-леко и разбирането е възможно. Добре е да се стигне до точка, в която мисленето спира и енергията се разпръсква съзнателно. Това е известното в йога понятие „самадхи”.

Б.пр.: Самадхи е йогийско състояние на свръхсъзнание, постигнато в резултат на продължителна практика на медитация (дхяна). Самадхи се описва като единно състояние на съзнанието, в което умът става еднонасочен (екаграта) и съзнанието на медитиращия се слива с обекта на медитацията.

Говорехме с дни и съзерцавахме още повече. Опитвахме се да разберем смисъла на живота и предназначението на това да пътуваме заедно. Нямахме книги, нямахме пророци и нямахме справки. За щастие, вярвам че истинската мъдрост е вътрешна. Тази вечер спахме в пъпешово поле близо до Валенсия.

Осъзнатостта е физическо състояние на същество, което е наясно със себе си и обкръжението си. Ако това състояние на ума се упражнява, то става все по-просто за управление, все едно дете придобива двигателни умения, клатушкайки се насам-натам по различен начин.
Ако вярвате във всепроникващото присъствие
(б.пр.: omnipresence – едно от божиите свойства в различни религии), това е начин да направите ефирна/етерна връзка. Подобно на начина, по който GPS навигира директния маршрут към нашата дестинация, вашето съзнание може да намери най-добрия за вас начин, за да се свържете с това присъствие. За да се стигне до това, човек трябва да отиде вътре в себе си, да събере енергия и просто да го направи. Няма нужда от фалшив мистицизъм, за да се обясни за какво иде реч. Ако е вътре в теб, просто го направи!

Бележка от редактора: Научно обяснение за двупосочната, взаимна комуникация между субекта и обектите, което Вим Хоф се опитва да адресира, можете да откриете в Умът на Природата: Квантовата Холограма и Квантовата Холограма и Природата на Съзнанието от учения, астронавт и философ Едгар Мичъл.

Ако искаш убеждение, копай вътре в себе си. Ако искаш яснота, стреми се към разбиране. Ако искаш разбиране, събери мъдрост и опит чрез самия акт на действието!

Не можеш да достигнеш разбиране, ако си постоянно тревожен. Случва се когато си способен съзнателно да пускаш нещата да си отиват. Не си мисли, че целта е недостижима, нещо което трябва да бъде разбрано научно. Много е просто за тези, които искат да го направят реалност, защото веднъж намерили пътя си, ще останат на него на всяка цена. Осъзнах това през един от дните, през които карахме колелата си из испанската провинция.

Докато се събудя, Андре и Волфганг бяха вече отишли да вземат кафе от местното кафене. Лежах известно време, изследвайки Богоявлението, открито предния ден. Това беше първият път в моя живот, в който разбрах, че съм осъзнат за всичко. 

Чистото осъзнаване е нещо, към което трябва да се стремиш. Ще разбереш значението на това променено възприятие ако избереш да положиш необходимите усилия. Онези, вече усвоили чисто съзнание, вярват че това е най-добрият опит, придобит през живота. Това е просто, но уникално изживяване. Ние всички сме уникални.

Не си мисли, че е трудно, просто е различно състояние на ума. Всеки може да го получи, подобно на плод от вече узряло дърво. Тази истинска природа на възприятието е естествена и никога не ни е напускала. Просто погледни навътре. Разбери, обмисли и упражнявай това състояние на ума, докато откриеш смисъла му. Веднъж след като този начин е запечатан вътрешно, чудесата на живота започват да се проявяват.

Опитай.



Разделихме се, когато Волфганг се качи на кораб от Валенсия до Тунис. Андре и аз продължихме да пътуваме на юг през Испания към Елче, където се намира най-голямата популация на палми в Европа. След това решихме да караме колелата до Алмерия през Сиера Невада. Когато стигнахме до бряг на около 50 км от Алмерия, спряхме да се насладим на плажа за един ден.

Б.пр.: карта на Испания: https://thepolicytimes.com/wp-content/uploads/2017/10/spain-map-696x663.gif

„Андре Практичният”, както го нарекох, направи каменна фурна и успяхме да си изпечем собствен хляб. Един датчанин ни видя и седна, за да си поговори малко с нас. Каза ни, че е купил място нагоре по брега и наблизо има евтини имоти. Превъзходно,  си помислих.
С Андре решихме да закупим имот и поживеем в района. Мястото беше съсипано, но за сметка на това имаше огромни количества бананови дървета, смокини, грозде и кактуси наоколо. Беше като наш собствен ботанически рай!

Така и не отидохме до Дакар, но и двамата бяхме открили истинските си пътеки: Пътят към себе си и един ботанически рай.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #6 -: Декември 07, 2019, 08:24:10 am »
Глава 4
Състояние на съзнанието

Веднъж узнал пътя към твоята духовна съдба, можеш да се промениш.
Веднъж осъзнал, че в съзнанието няма граници за това, което е възможно.



Движението към промяна е важно. Ще стане очевидно, след като започнеш да се трудиш за него. Постигането на успех е резултат от правилната практика (без значение каква ще бъде), правилната дисциплина и правилният път.

 „Para mi solo recorrer los caminos que tienen corazbn que alcanzar la iluminacibn.”

Което грубо се превежда като:

„Пътеката, избрана от сърцето ми, ще ме води до просветление.”

Всичко зависи от пътеката, която избираш и решенията, които правиш. Накрая всичко ще има смисъл. Дотогава, сърцето е твоят водач. Вярвам в тази мъдрост като истина по своето естество. Това ме е подтиквало да преодолея всяко предизвикателство, страх и препятствие.

Сега финалното ми предизвикателство е да отида отвъд и вляза във връзка със своето божествено всеприсъствие, в което всички ние живеем, но от което мнозина са откъснати. Не казвам, че единствено аз имам правото да бъда свързан с него. Вярвам че абсолютно всеки може да го стори!

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #7 -: Декември 07, 2019, 08:58:26 am »
Дж. Розалес: Глава 5
Израстване


Когато бях по-млад, не знаех какво да правя с живота си. Честно казано – все още нямам план, но усещам, че това е което ме прави, такъв, какъвто съм сега. Много неща се случиха с мен през годините, които оформиха моята перспектива, характер и решителност. Предполагам че добро място да започна ще бъде детството ми.

Израснах в обикновено семейство. С брат ми Престън сме родени в Mаями, Флорида. Преместихме се в Пенсилвания, след като ураганът Андрю разруши дома ни. Първото ни преместване бе във Филаделфия, където се роди следващият ми брат – Джулиън.
Задържахме се там около година, след което отидохме в Шарън, Пенсилвания, за да бъдем по-близо до нашите баба и дядо. Тогава бях на 5 години.

Няколко години по-късно родителите ми вече имаха още три деца – Брандън, Крисчън и Натали. Аз бях най-възрастният, Натали – най-младата. Всеки, който би предположил, че тя ще се разглези с петима по-големи братя, ще сгреши. Тя е една от най-грижовните и внимателни жени, които познавам и сме благословени да я имаме в семейството.

Не беше лесно да бъда най-големият брат. Винаги трябваше да наглеждам по-малките, когато всичко, което исках да правя бе да играя видео игри. Колкото и да исках да върша каквото и да е друго, това ме научи на много. Създаде ми качеството отговорност. Чувствах се, сякаш е моя работа да бъда добър пример за тях. Въпреки че понякога правех грешки, намеренията ми винаги бяха чисти.

Да израстеш в домакинство с пет  други деца може да бъде доста натоварващо, особено когато живееш в малко ранчо в Шарън. Когато се преместихме бяхме петима, три деца по-късно не ни достигаха спални стаи. От това непрекъснато да бъда заобиколен от други хора, се научих да бъда много социална личност. В дългосрочен план си заслужаваше цялото това хаотично пищене и крещене от по-малките ми братя и сестра, докато играеха игри. По това време не успявах да разбера как издържат родителите ми.

През почти всички години докато живеех в къщата, баща ми работеше като продавач на коли. Растейки, имах усещането, че ме обвинява за всичко, все едно бях единственият, който някога се забърква в неприятности. Помня как ми казваше по много поводи: „Имаш отговорността да действаш зряло. Трябва да знаеш по-добре, тъй като си по-възрастният от останалите ми деца.” Щях да чувствам страх и тревожност към баща си през много от времето напред. Постоянно си казвах: „Не искам никога да стана като него.” Всъщност може и на него да съм му го казвал. Сега разбирам, че всеки има своите недостатъци и намеренията на баща ми са били да ме научи да бъда отговорен, което да ми помогне да бъда успешен в живота си. Зная че няма как в бъдещето да бъда като него, защото той е уникален. Отгледа шест деца и пожертва цялото си време на това да се увери, че сме способни да живеем щастливо. Никога не бяхме заможни, но никога не бихме оцелели, ако не бе отдадеността на баща ми. По време на многото часове шофиране до работа и обратно, той слушаше вдъхновяващи говорители като Тони Робинс и Джим Рон. През неделите ни караше да слушаме няколко от техните семинари. Ние мразехме това, но сега се възхищавам на неговото постоянство и разбирам защо го е правил. Опитваше се да ни даде знанието как да бъдем успешни и когато вече не е сред нас. И сега го оценявам като най-големият подарък, който някога ни е давал.

Би било достатъчно да се каже, че в това не бе сам. През живота ми майка ми винаги е присъствала като ангел закрилник. И вярвам, че това е било така за всеки от нас. През по-ранните ми години тя бе типична „стоя-си-вкъщи” майка. Избираше ни дрехите, завиваше ни, казваше нашите молитви и дори ни правеше каквато искаме храна, защото всички бяхме толкова придирчиви. Винаги бе готова да стори нещо по друг начин, само за да бъдем щастливи.

Когато родителите ми живеели в Маями, майка ми работела като медицинска сестра, но се отказала, когато забременяла с мен, за да прекарва повече време със семейството. Около 2000 г. тя поиска да бъде отново активна и да помогне за семейния бюджет, но и да не се отделя от нас. И така, тя реши да направи нещо, което да радва семейството, като същевременно изкарва и пари. Започна свой собствен бизнес, наречен „Парти зона за деца”. Всичко започна с една надуваема стая, в която децата скачат, която даваше под наем на семейства. Докато растеше бизнесът, тя закупи още 14 такива, машини за захарен памук и пуканки, машини за сладолед и площ за съхранение на оборудването и провеждането на партита през зимата. Сега, със средно над 300 партита годишно, „Парти зона за деца” е стабилен бизнес, който се грижи както за общността, така и за нашето семейство. Майка ми винаги е била нашият герой и човекът, при когото отиваме с проблемите си. Гордея се с нея, за това че някак се справи със всичко, на което я подложихме. Сега, когато бизнесът е стабилен, тя се завърна към училището за медицински сестри. Винаги ще ценим уроците, които ни даде. Макар че един ден тя ще умре, любовта, която ни дари, никога няма да престане да се отразява в действията ни.

Както вероятно ще кажете, родителите ми имаха невероятно въздействие върху моя живот. Въпреки че никога не съм си поставял определена цел, знаех какъв тип човек искам да бъда. Откакто се помня, майка ми винаги ми казваше: „Всичко е възможно.” Също и че ако мога просто да мисля за една идея, тогава ще съм способен да намеря начин тя да се превърне в реалност. Всяка нощ преди да заспя, тя ми шепнеше в ухото: „Ако успееш да научиш как да използваш ума си, всичко е възможно.” Тази фраза продължава да резонира в съзнанието ми всяка секунда, всеки ден.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #8 -: Декември 07, 2019, 10:16:07 am »
Глава 6
В търсене на себе си
Януари 1999 г.


Четях си вестника един ден, когато забелязах сравнително кратка статия – колонка, включваща снимка на човек, трудещ се в студа. Всеки ден имаше нов човек, извършващ различна работа. Тъй като бе средата на зимата, съм сигурен, че от вестника са решили как ще бъде добре да пишат за хора, готови да посрещнат смело студените атмосферни условия по време на служба.

Имаше статии за търговци, миячи на прозорци, пожарникари, фермери и дори проститутки! Заинтригувах се от тази секция на вестника, защото плувах в ледена вода всеки ден. Помислих си, че ще бъде добра идея да се обадя на вестникарската компания и им разкажа за това свое занимание. Оказа се, че идеята е страхотна, тъй като те бяха много заинтересовани да чуят историята ми. Един от техните журналисти ми насрочи среща на езерото, където обикновено практикувам тази дейност.

Когато той пристигна, се отправихме към езерото, за да му покажа хобито си. Обикновено, когато отивам за тези студени плувания, започвам с изрязване на дупка в леда, след което се потапям. Когато свърших с това, журналистът ми направи няколко снимки как ходя във водата. След това ми зададе някои въпроси и аз споделих много истории за моите преживявания със студа.

На следващият ден бях в националния вестник! Вим Хоф във вестника! Беше невероятно! Това, с което не бях наясно по онова време бе въздействието на новините върху медиите като цяло. Очевидно всяка телевизионна станция бе прочела статията. Десет дни след излизането й във вестника, телевизионни екипи започнаха да посещават ежедневните ми плувания и да заснемат студените ми тренировки. Поне два пъти дневно телевизии, списания и вестници ме интервюираха; медията бе влязла в живота ми.





Б.пр.: Ето видео от 1998 г., показващо на какво е способен сравнително младият Вим Хоф (тогава на 39 г.), както и част от ежедневието му.



Доста ярко помня едно конкретно интервю, по време на което ме снимаха как правя плувни и йога упражнения. Започнах като изрязах от леда две дупки на около 7 метра една от друга. Упражнението се състоеше от влизането ми през едната дупка, плуване под замръзналия лед и появяването ми от другата страна. Когато излязох от водата, тялото ми се потеше! След това показах, че съм останал напълно гъвкав, като направих няколко йога упражнения.

Докато снимачния екип прибираше оборудването си, започнах да се обличам. Погледнах към езерото и видях мъж да върви по средата на леда. Миг по-късно ледът се пропука под краката му и той пропадна! Тъй като този ден бе ветровито, много от леда на езерото не бе равномерно плътен в дълбочина и явно мъжът не го знаеше.

Всички около мен просто стояха и гледаха; никой не направи нищо, за да помогне. Мъжът се бореше, но не можеше да се измъкне през дупката. Всеки път, когато се опиташе да се издърпа, ледът под него се напукваше. Полуоблечен спринтирах към човека в опасност. Той беше на около 100 метра от мен. Веднага след като стигнах до него, му подадох ръка, за да му помогна да излезе. Точно се хванахме за ръце, когато ледът под мен се пропука и аз също пропаднах.

Това ме хвана неподготвен, но не се паникьосах. Исках да запазя спокойствие в присъствието на този доста притеснен човек. Започнах да му говоря, в опит да го успокоя. Помислих че ще помогне да го върна към сетивата му. Казах му: „Ще те избутам нагоре на леда, но трябва да разпределиш равномерно тежестта на тялото си, така че ледът да не се напука отново.” Той последва инструкциите ми, докато го върнах обратно на леда. Когато всичко приключи, той страдаше само от лек случай на хипотермия, но поне беше в безопасност и му се размина без сериозни щети.

В подобни опасни ситуации, винаги се опитвай да си върнеш контрола и успокоиш сетивата си. В повечето случаи може да се измъкнеш от дилемата, намирайки логично решение.

Междувременно камерите записаха цялото събитие и то бе във вечерните новини. На следващият ден бях във вестника и още повече медийни представители започнаха да ме посещават. Много още статии бяха публикувани и повече за опита ми в йога, ледно катерене, плуване и тичане се разпространи из Европа.
Една от статиите дори измисли името, с което съм познат днес – „Леденият човек”.

Скоро след това, аз, Леденият човек, започнах да се подготвям за тичане на голяма надморска височина. Щях да опитам първия си полумаратон. Пробегът щеше да се проведе в Тибет, на северната страна на Еверест, където щях да тичам бос в снега и само по шорти.

На 5000 метра кислородът във въздуха е разреден наполовина, а се нуждаем от него, за да го изгорим и създадем топлина в тялото. За да бъдем способни да оцелеем на по-големи надморски височини, трябва да се аклиматизираме, процес, в който повече червени кръвни клетки се произвеждат в тялото, позволяващи на кръвта да носи повече кислород. Целта е да се компенсират нивата на кислород във въздуха на това ниво. На 7200 метра тялото достига прага си на адаптация, който е известен като „зона на смъртта”. На тази надморска височина тялото започва прогресивно да влошава състоянието си.

По време на подготовката си за бягането, се срещнах с един професор, който бе узнал за моите подвизи от скорошната ми публичност. Той бе свързан с нидерландски изследователски институт, наречен TNO. Покани ме да взема участие в интересен експеримент. Приех поканата поради дълбокия си интерес в проучването и неговите резултати. Когато пристигнах в изследователския център, за да се срещна с професора, той ме отведе до мястото на провеждане на експеримента: термо-физиологичната зона.

По време на разходката ни до там, професорът ми обясни, че неговата област са термо-физиологичните науки. Въпреки че бе преподавал материал за това как тялото реагира на различните температури, не бе голям любител на студа. За него, както и за повечето хора, топлината е комфортната зона, от която има проблеми да излезе, нещо като изначална природа. Казах му, че харесвам студа просто защото той събужда всякакви видове силни чувства в мен.

Тогава той започна да обяснява какво ще се случи в експеримента. Името му бе „Индуцирана от студа вазодилатация”.

Б.пр.: Вазодилатация – разширяване на кръвоносните съдове.

Докато го слушах, станах по-внимателен и се подготвих да се представя по най-добрия начин в предстоящия експеримент. 

Подготовката за добро представяне обикновено е умствено предизвикателство, с което човек трябва да се справи майсторски. Необходимо е да си уверен, че тялото е съсредоточено на 100% от времето. Където всеки крайник се движи, умът трябва да е там. Където се движи съзнанието, тялото трябва да следва.

Тогава той продължи да ми показва самия експеримент. Бях изумен колко сложно изглеждаше оформлението му. Това, което беше толкова интересно е, че опитът щеше да съдържа само горната част на показалеца и средният ми пръст. Трябваше да поставя двата пръста в малка кутия от твърда пластмаса, пълна с ледена вода.

Професорът ми каза, че хората, трудещи се регулярно в студено време, например рибарите, които чистят риба в морето, имат невероятно разширени кръвоносни съдове в ръцете си. Вазодилатацията има общо с отварянето на вените и артериите, за да помогнат на увеличения кръвен поток към определени части на тялото. При излагане на студ има естествено свиване на вените в крайниците. Този процес на свиване стартира, за да се запази топлината и температурата на вътрешното телесно ядро. Кръвта, циркулираща около него е много важна, тъй като помага да се поддържа функционирането на черния дроб, сърцето, белите дробове и мозъка. Следователно – за правилното функциониране на тялото, температурата трябва да се задържи около 37 градуса. Ако тя се качи или спадне дори с два градуса, тялото започва да функционира неправилно.

При излагане на студ температурата на кръвта може да падне под 10 градуса и вените в ръката се свиват. Когато ръцете се затоплят, вените се отварят. Обикновено това е автоматичен физиологичен механизъм на тялото, на който сме неспособни да повлияем. Тренировките чрез редовно излагане на студ, обаче, са способни драстично да въздействат на този механизъм. Първоначално това бе просто мое мнение. По-нататък то щеше да бъде подкрепено от няколко физиологични експеримента със студа в болницата на университета Радбоут (Radbout), но ще говоря повече за това по-късно.

След което професорът ми каза, че вените в крайниците на човек, добре кондициониран на студа, като тези в ръцете на рибарите, ще се отворят средно след две минути. За някой, който донякъде може да издържа студ, тове ще се случи след около 4 минути. За обикновен човек, това може да отнеме до 8 минути.

В моя случай, професорът бе убеден, че вените ми са добре кондиционирани. Знаеше, че редовно се излагам на екстремен студ. Настани ме зад желязна маса, на която стоеше пластасовата кутия. Видях ледената вода вътре и няколко ледени кубчета на повърхността й. Свърза пръстите ми с двойка железни рецептора, които да премерят температурата им, след поставянето им във водата. Той щеше да следи данните на стоящ наблизо екран.

Веднага след като поставих пръстите си в малката кутия с ледена вода, експеримента започна. Скоро температурата в пръстите ми спадна на 10 градуса и зачакахме. След две минути вените ми не се отвориха. Дори не и след четири, осем и десет минути! Температурата продължи да пада и нямаше каквото и да било движение във вените ми. След 16 минути, със затворени вени, припаднах и паднах на земята.

... Експериментът бе приключил... Какво се случи?

Резултати като тези показват, че кондиционирането на вените ми изобщо не бе добро. След като му обясних намерението си да пробягам полумаратон, бос през снега, на височина 5000 метра, професорът ми каза, че ще имам много трудности с неотварящите се вени. Ако тичам с вени в подобно състояние, ще бъда податлив на тежки травми от студа, особено защото ще излагам тялото си на замръзващи температури и голяма надморска височина едновременно.

Прибрах се у дома изключително обезпокоен и тревожен. Резулатите ме караха да изпитвам колебание относно извършването на ново предизвикателство, особено възнамереното преди това. Не бях сигурен дали мога или не мога да постигна успех. Това, което знаех, обаче е, че независимо от всичко, винаги давам най-доброто от себе си, докато ми е невъзможно да продължа. Макар че случилото се в изследователския център ме разтревожи, не бях типът човек, който ще се предаде така лесно. Сърцето ми е силно, но съзнанието ми е по-силно.

Преди това изследване вярвах, че мога да го направя. Наречи го интуиция, ако искаш. Бях се научил да имам доверие на връзката между съзнанието и нервната система, имунната система, циркулацията на кръвта и сърцето, и това щеше да бъде ключът ми към успех в предстоящото предизвикателство.

Дойде и времето да тръгна за своя полумаратон. С изследванията в TNO на ум, се предадох на емоциите и се огънах като лък, чиято пусната стрела щеше да бъде успехът ми. Знаех, че не мога да оставя нищо зад себе си и трябва да дам всичко.

Когато взаимодействаме с природата, могат да се случат чудни неща. Когато и да отидеш отвъд установените мисловни модели, предизвиквайки себе си, може да получиш богат опит от суровата природа.

Със снимачен екип от национална телевизия отлетях от Амстердам до Абу Даби, ОАЕ след това до Катманду в Непал. Катманду бе много красиво място с оживено общество. За град с малко пари в обръщение и малка инфраструктура, гражданите му изглеждаха безгрижни. Както много други градове с малко до никакви пари, хората бяха щастливи и с малкото, което разполагат. Много от нас имат вещите си за даденост, но тези хора оцеляват само с неща от първа необходимост и това прави повечето от тях удовлетворени.
Забележително преживяване бе да видя усмихнатите им лица в среда, в която повечето от нас биха се чувствали некомфортно да живеят, без достъп до нормална технология (телевизия, мобилни телефони, видео игри и т.н.).

От Катманду шофирахме през Непал и хълмовете, пълни с бананови дървета. Имаше изобилие от многоцветни дървета покрай пътя и също толкова цветя, прашни пътища и реки. Обичах красотата и богатството на всичко това. Винаги се радвам да видя колко са различни нещата на ново място. Ако си чувствителен индивид, красивите гледки създават необикновени чувства. Това обикновено е вярно за мен, но си напомнях, че съм там с мисия. Докато пътувахме, експериментът в TNO още няколко пъти мина през съзнанието ми. Въпреки че бях готов да направя всичко по силите си, все още бях нащрек за възможността нещата да се объркат.

Спряхме за малко, за да може екипът да ме заснеме как минавам през голяма река със силно течение. Смятаха, че ще бъде добър репортаж за телевизията. Когато стигнахме до тибетско-китайската граница, сменихме колите и минахме през имиграционния процес. Млад китайски преводач и голям тибетски шофьор ни придружиха до „Магистралата на приятелството” (позната още като „Врата към ада”).

Минахме през много криви, стръмни пътища, докато се изкачим на височина от 1200 до 3800 метра до Тибетското плато. Докато шофирахме през най-голямото село в планината, бяхме заобиколени от купчина бараки, каменни сгради и хладно време.

Хотел „Хималаи”, в който отседнахме тази нощ не представляваше нищо повече от няколко мръсни завеси, няколко легла с одеяла, които да държат студа навън и топъл чай. След като вечеряхме в близкия ресторант, се върнахме по леглата си, с намерение да спим.
Никога преди това не се бях намирал на толкова голяма височина и не знаех какво да очаквам. Чувствах се странно. Устата ми бе суха и изпръхнала, главата ми бе замаяна. Чувството само се влошаваше с напредването на вечерта; имах раздиращо главоболие през по-голямата част от нощта. Проклинах в мрака, крещейки: „В какво, по дяволите, се забърках?”

Най-накрая заспах и на сутринта се събудих, чувствайки се значително по-добре. Главоболието изчезна и усещах, че съм намерил нова енергия. Това ме изпълни със страст за предстоящото пътешествие. Изядох си закуската енергично и с радост. Бях толкова превъзбуден, че не можех да си затворя устата и говорих за предстоящото изпитание. След това отпътувахме за Lalung La Pass, на 5060 метра. Трябваше отново да се срещнем с преводача и с шофьора.

изображението не е част от оригиналната книга

Скалистият район на Тибетското плато не познава много растения или дървета. Колкото по-висока е надморската височина, толкова повече изчезва растителността. Когато достигнеш 5000 метра няма никаква. Единствените неща, които остават, са скали, пръст и ти.

Докато карахме нагоре по планината, от време на време минавахме покрай тибетски къщи. Повечето от тях бяха оцветени в лилаво или сиво, което бе интересна гледка, защото всеки път изглеждаше, че са погълнати от пустошта.

Изкачвахме се нагоре по завоите на планината, когато заваля сняг. Това ме развълнува. Усетих, че хващам бика за рогата и държа здраво. Стигнахме върха, а прилив на адреналин препускаше през мен. Скочих от колата, свалих си дрехите и сандалите, и започнах да тичам през снега.

Чувствах добре снега между пръстите на краката си и бягането бе сравнително лесно да се направи. Сега напълно се убедих в способността си да тичам през снега. Вярвах че каквото и да се е случило по време на експеримента, трябва да е било грешка. Тичах около час, докато снимачният екип записваше. Този ден бе успешен, но по-важното бе - най-накрая се бях отърсил от несигурността си.
Тичането на морско ниво е лесно, но когато надморската височина е голяма, правилата са различни, особено когато не си напълно аклиматизиран. Обичайно човек ще бъде изтощен, след като тича около пет минути. Справих се учудващо добре и тичах цял час, през цялото време оставайки енергичен. Обаче след това тичане главоболието ме удари отново и този път остана с дни. Беше абсолютно ужасно. Чувствах се сякаш ще ми експлодира главата!

Точно преди да стигнем 5000 метра, спряхме в малко селце, за да починем през нощта. Един от членовете на екипа се разболя от височината и групата реши, че ще бъде най-добре тя да бъде отведена обратно в Катманду. Единственият човек от екипа, който остана, бе операторът, Джаспър.

Останахме още няколко дни в селото, за да се приспособим. Всеки ден се изкачвахме малко по-нависоко, за да свикнем с надморската височина, след което се връщахме в селото. Катеренето всеки ден ми помогна да се адаптирам към недостига на кислород. Накрая бях способен да функционирам нормално и бях освободен от главоболието си, което ме направи уверен, че тичането ще бъде лесна работа.

Като странична бележка искам да спомена нещо странно, но интересно, което ме впечатли, докато бях в Тибет. Забелязах, че много от тибетските деца събират кравешка тор от нивите около селото. Обикновено те имаха спокойни изражения на лицата по време на изпълнение на тази задача и не излъчваха напрежение, за разлика от много други места, където съм бил по света. Макар че тибетците водят напълно различен начин на живот, сравнен с този на хората на Запад, никога преди това не бях ставал свидетел на подобен вид естествен вътрешен мир, който тези деца изразяваха. Това бе най-впечатляващото нещо, което видях в Тибет. Нещо, което се опитвам да постигна всеки път, приготвяйки се за изпитание.

Междувременно, денят в който щях да направя своя полумаратон, дойде. Преминахме покрай маркировката за 5000 метра, над замръзнала почва, сняг и лед. В крайна сметка стигнахме до точка, откъдето е невъзможно да продължим да шофираме; имаше твърде много сняг.

Спряхме и започнахме да оглеждаме наоколо за начална точка. Решихме да си оставя дрехите и другите принадлежности зад скала близо до колата, така че да мога да тичам, без да нося нещо. Намерихме добро място, където си оставих нещата и оттам започнах да тичам – бос и по шорти, докато Джаспър снимаше напълно облечен.

Чувствах се забележително добре, събирайки увереност, докато се придвижвахме напред и напредвахме през снега и ледената земя; всъщност започнах да се радвам на всичко това. Както си тичах, срещнах тибетска жена, пееща на склоновете; песента й звучеше свято и красиво. Поздравих я почтително с жестове от все сърце и продължих.

След пет часа ходене и тичане през снега и леда, осъзнах че съм на път да изпълня предизвикателството! Приключих го без каквито и да било проблеми. Джаспър каза, че всички кадри са красиви, заснел е всичко на касета; и двамата бяхме удовлетворени.
След преодоляното изпитание се върнахме по „Магистралата на приятелството” през непалските долини и пристигнахме в Катманду. След това шофирахме до „Стълба към небесата”, намираща се на брега на река Ганг, където свещено изгарят телата на умрелите върху купчина дърва. Показах няколко йога пози на отшелник, живеещ в областта и продължихме пътя си обратно към Нидерландия.

С приключен маратон и възстановена увереност, всичко беше добре за мен и бях готов за ново предизвикателство.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #9 -: Декември 11, 2019, 07:33:50 am »
Глава 7
Suomenlainen sisu - Финландската сила
Март 2000 г., финландска община Колари, провинция Лапландия


С мен се свърза национално разпространено списание с желание да направим няколко снимки и интервю. Съдържанието на статията щеше да засегне темата за природните лекарства адреналин, мелатонин, ендорфини, допамин и др. Съгласих се, направихме интервюто, по-късно получих копие от списанието. Статията говореше за пристрастените към адреналина като например парашутисти, скални катерачи без предпазни средства, авантюристи и други хора от този тип.  Най-голяма част от нея бе свързана с мен. Покриваше в детайли много от заниманията ми на открито – тичане в снега, плуване в ледена вода и изкачване бос на снежни планини. Авторите на статията смятаха, че високи количества допамин и ендорфин служат на тялото ми като гориво за тези студоустойчиви предизвикателства.

След публикуването на списанието към мен проявиха голям интерес и от много телевизии. Мислеха, че ще създадат добри репортажи, заснемайки ме как извършвам дейностите, споменати в списанието. Скоро след това телевизионен екип бе изпратен до входната ми врата.

Уилиброрд Фрикуин (Willibrord Frequin) бе един от хората, с които имах удоволствието да работя. Той е доста популярен телевизионен водещ. Направил е много интервюта и е известен в разобличаването на хората. Бях изненадан да видя господин Фрикуин на вратата си. Наскоро го бях гледал по телевизията да интервюира кардинал от католическата църква. Фрикуин каза на кардинала: „Ходиш на тоалетна като всички останали, така че с какво толкова си по-различен?” Разбира се, Фрикуин каза това с респект, но той винаги копае дълбоко за истината. Прави това, за да отиде отвъд външния вид и статуса на някого. Харесваше ми това му качество, за това се отнасях към него с голямо уважение.

Уилиброрд беше професионалист. Знаеше как точно иска да изглежда всичко. Беше много взискателен към снимачния екип и постоянно се опитваше да направи перфектните снимки. Той ме предизвикваше. Започнах интервюто, правейки йога пози, което го изуми. Никога не бе виждал тяло да се огъва и върти, както го правеше моето. След това се гмурнах в ледените води на езерото и плувах до средата му. Дори задържах дъха си за няколко минути под леда. Той беше съвсем впечатлен. Господин Фрикуин беше достатъчно любезен да ме остави да говоря и за новата ми книга. Той направи снимките си, а аз получих безплатна телевизионна реклама. Това беше фантастично изживяване. Няколко дни по-късно предаването му излезе в ефир и дори повече хора се заинтригуваха от живота ми.

Група хора се свърза с мен след около месец. Казаха, че са силно заинтересовани да вземат Уилиброрд и мен до северната част на Финландия, за да плувам под леда. Бях повече от щастлив да отида.

Никога не бях плувал на големи разстояния под леда в Нидерландия, отчасти защото водата не е особено прозрачна. Също така – да плуваш сам под леда може да бъде много опасно и не исках да поемам екстремни рискове. Екипът, обаче, искаше да плувам 50 метра под слой лед с един метър дебелина в Лапландия.

Когато най-накрая тръгнахме за пътешествието ни, се развълнувах. Пристигнахме в Рованиеми на Северния полярен кръг и там видях много лед и сняг. Всъщност, това бяха единствените видими неща. Наистина исках да изляза и се насладя на снега, но все още трябваше да пътуваме около 200 км на север, докато достигнем Пело.

Пело е село отвъд арктическия кръг, с население около 10 000 души. Когато пристигнахме, се оказахме в средата на международно състезание по ледено скулптуриране. Скулптурите бяха красиви. Изумително е какво могат да направят хората с лед.

Същата нощ, от стаята където бях настанен, видях как тихо пада плътен сняг. Валеше по-силно, отколкото съм виждал някога преди това, което ме накара да размишлявам за предстоящото събитие. Според официалните ни рекорди никой досега не бе плувал 50 метра под ледена вода, дори и аз. Щях да бъда първият, който ще го направи. Физически бях готов, но психически усещах напрежение и страх.

На следващия ден отидохме до езерото, където щеше да се състои събитието. Намерихме хубаво място близо до изоставена мина. Слоят лед на върха на водата наистина беше с дебелина около метър. Местният клуб на гмурците с радост изкопаха за нас дупка в леда с размери 4Х4 метра. След това отгоре сложиха стара руска палатка, за да не замръзне отново.

Вътре в палатката дупката изглеждаше като син диамант. Водата беше толкова чиста, че с лекота се виждаше дъното на езерото 13 метра по-надолу. Макар че беше красиво, аз бях уплашен. Възнамерявах да се отърва от страховете си, като отида във водата за няколко минути. Съблякох се, слязох надолу по стълбите, които гмуркачите бяха издялали в леда и се потопих в синия диамант.

Това беше мощно преживяване. Заобикалящият ме дебел лед беше страховит, но и вдъхновяващ. Никога преди това не бях виждал толкова дебел лед. В Нидерландия той е обикновено около 20 см, вероятно в най-студените зими достига дебелина 30 см. Дори водата, сама по себе си, бе някак различна от тази в Холандия. Усетих чувство на клаустрофобия. Беше зловещо чувство, затова просто се носех по водата, без да се гмуркам.

През следващите няколко дни се връщах в палатката, за да се асоциирам по-добре с водата. Имаше празнота в бездната, която ме заплашваше. През един от онези дни, стоейки във водата, реших да си потопя главата и разгледам наоколо. Водата беше чиста и красива. Стомахът ми се успокои, когато почувствах как адреналина тече през мен; почувствах се жив.

В подобни моменти човек трябва да се изправи срещу страховете си. Най-добрият вариант това да се случи е като постепенно се сблъскваш със страха и подхождаш към него по начин, който е едновременно вълнуващ и вдъхновяващ. Трябва да бъдеш целеустремен и физически подготвен да дадеш най-доброто, на което си способен. След това, малко по малко, ще наблюдаваш напредък.

Прогресът, който направих през онези дни в разбирането на водата, ме направи по-подготвен за гмуркането. Нервната ми система се бе научила как да променя неща на клетъчно ниво. Твоята нервна система има потенциала да стори същото. Когато има повече активност в клетките ти, това създава чувство на сила и контрол. Това чувство поддържа увереност, която да ти помогне да достигнеш целта си.

Няколко дни след като бях прегърнал страховете си, дойде и този, в който да направя пробно плуване. Нерви и решителност бяха мълчаливите ми съюзници. Помня как започнах деня с чаша кафе, взрян през прозореца. Трябваше да репетираме опита за рекорд само с няколко души от екипа. Целта беше да се види къде трябва да се намират камерите, за да се получат най-добри кадри, а аз да направя тестово плуване. Планът беше да се разположат камерите, след което да плувам 25 метра. Вътре в себе си бях решил да плувам 50 метра, но не казах на никого.

Спонтанните събития са пъзели в ума, които трябва да разгадаеш в движение. Това е част от живеенето в настоящето. Трябва да бъдеш в най-добрата си форма и нащрек за потенциални грешки, защото в този момент умът и мислещият процес са едно. Трябва да бъдеш готов да сформираш себе си с каквото ти даде живота. За да бъдеш готов, трябва да си вътрешно бдителен.

Когато пристигнахме на замръзналото езеро, обсъдихме начина, по който ще се случат нещата. Вътрешно обмислях как ще постигна 50 метра на тази тренировка, а не просто 25. Никой не забеляза, че умът ми бе другаде; запазих всичко за себе си. Няколко минути по-късно всички бяха по местата си. Камерите бяха готови и почти стана време да опитам да се гмурна. По време на последните ми моменти подготовка, отидох навътре в себе си. Не можеш да бъдеш по-подготвен за предизвикателство, отколкото когато вярваш в себе си и своите действия… и аз направих точно това.

Започнах дихателните си упражнения и вкарах повече кислород в тялото си. Повече кислород в мускулите създава форма на изолация и възможност да се правят упражнения за по-дълги периоди от време. Това би помогнало по два начина. Първо, да имам повече кислород, би ми позволило да плувам на по-големи дистанции и второ – изолацията би била полезна за плуване в леденостудена вода. Острият и красив диамант в леда ме приканваше, така че довърших подготовката си и бавно влязох във водата, изпълнен с решимост.

С гръб към ледената стена, вдишах дълбоко, за да се съсредоточа върху целта си: 50 метра. Уверих се, че съм поел внимателно дъх, така че да не разстройвам насищането на кислород в тялото си. С едно последно вдишване се пуснах и потопих.
Спомням си, че се радвах, че имах достъп до ледената вода дни преди репетицията, защото в този момент ми бе напълно удобно и не чувствах какъвто и да било студ. Адреналинът бе превзел тялото ми и със всеки замах чувствах повече увереност в способността си за успех.

Водата беше освежаваща. Кристално чистото езеро предлагаше красива гледка. Започнах да броя загребванията си, докато плувах: 1, 2, 3… Няколко мига по-късно подминах дупката на 25-ият метър и продължих като торпедо: 28… 29. На 29-ият удар зрението ми стана мъгливо.


Кадър от световния рекорд на младия Вим Хоф
изображението не е част от оригиналната книга


От опита си в плуването, знаех че всеки замах представлява метър и 20 см разстояние. Това означаваше, че бях на около 35 метра, когато зрението ми стана размазано. Не осъзнавах, че замръзващата вода има потенциала да увреди ретината ми. Със замъгленото си зрение не успявах да определя накъде се движа, но продължих: 47… 48.

Чакай малко… Осъзнах, че бях отишъл твърде далеч. 42 удара представляваха 50 метра. Бях изчислил това преди плуването, но поради неочакваната слепота, бях загубил фокуса си и подминал отвора, намиращ се на 50-ия метър. Сега бях най-малко на 57 метра от старта. Бяха изрязани само три дупки от леда, което означаваше, че имаше само три изхода: началната точка, тази маркираща 25-ия метър и последната на 50-ия метър; бях в капан.

Реших да направя 180 градусов завой, за да се върна обратно в посоката към дупката на 50-ия метър. Направих шест загребвания обратно в опит да се върна на 42. Навсякъде чувствах само ледът над себе си и не успях да намеря дупката. Това бе точката, в която осъзнах магнитуда на ситуацията. Колкото и да е странно, не изпитах паника. Плувах в различни посоки, опитвайки се да намеря отверстието, но всичките ми опити бяха напразни.

Тялото ми започна да чувства светлина и усетих умът ми да се изплъзва. Енергията в мен намаляваше малко по малко, докато плувах наоколо безпомощно. Колкото и странно да звучи – нямаше никаква болка. Плувах в несвяст, когато изведнъж усетих ръка да ме хваща за глезена и ме дърпа назад. Яри, член на екипа, беше спасил живота ми и ме дърпаше назад към последния отвор. Отпуснах се и след около 30 секунди изплувахме. Въпреки че бях напълно изтощен, се измъкнах през дупката сам.

Седях си там на измръзналото езеро известно време, превъртайки в главата си случилото се току-що. Тялото ми не чувстваше болка или студ, единствено изтощение. След няколко добри вдишвания, в крайна сметка дойдох на себе си и изтощението започна да отшумява. В мен се надигна раздразнение и изкрещях: „По дяволите, хора! Къде беше аварийния водолаз? Бяхте планирали всичко, освен безопасността ми.”

Въпреки че бях раздразнен, имах място в съзнанието, където бях екстремно щастлив. Не само, че бях преплувал 50-те метра, които да счупят рекорда, бях преплувал повече от 80 метра, опитвайки се да се измъкна през онази дупка! Сега бях напълно убеден в способността си с лекота да направя световен рекорд. Докато гледах в очите на смъртта, бях преодолял своят страх още веднъж. Казах си: „Уау, какво могъщо изживяване!” След това си опаковахме нещата и се върнахме в града.



Когато се събудих на следващата сутрин, бях напълно спокоен. Поради събитията, случили се предния ден, не очаквах нещо друго да се обърка. Бях плувал 80 метра, преди да започна да припадам, 50 метра щяха да са като детска игра. Вниманието на всички бе насочено върху заснемането на красиви кадри от събитието. Когато пристигнах на мястото, бяха приготвили за мен затоплена палатка. Палатката бе повече, отколкото ми трябваше, тъй като предпочитам да правя нещата по собствения си начин, така че просто седнах на земята и започнах да наблюдавам всички останали.

Напрежението беше високо, както е обикновено, когато има очаквания за изпълнение. Всеки работеше нещо различно. Подготвяха камерите, настройваха ъглите и проверяваха водата. Всички правеха приготовления, за да бъдат сигурни, че събитието ще протече гладко, така сторих и аз.

Постоях на земята още малко, фокусирайки се и медитирайки върху предстоящото събитие. След няколко последни минути подготовка от екипа, времето за действие дойде. Водолазите, които щяха да следят за моята безопасност, се гмурнаха. Отвориха старата руска палатка и ми казаха, че са готови да отида.

По време на тези последни пет минути, вървейки към палатката и подготвяйки себе си, можех да почувствам напрежението наоколо. Всеки беше концентриран в този момент и в това какво може да се обърка, аз бях напълно съсредоточен върху достигането на дупката на 50-ия метър.

Когато стигнах до дупката с форма на диамант, започнах да се събличам. Камерите вече се движеха в този момент, така че бе време да тръгвам. Пошегувах се още веднъж с Уилиброрд, слизайки по стълбите, след това си насочих вниманието към ледената вода. 50-те метра нямаше да бъдат проблем, стига да остана съсредоточен. Взех още няколко внимателни вдишвания и се потопих.

Отново бях под леда, с увереност. Този път не чувствах стрес. Нямаше въпрос за това дали е възможно или не. Плувах свободно, без да се фокусирам особено, защото знаех, че мога да достигна 50-те метра без проблем.

На около 40 метра, осъзнах че нещо се е променило. Чувствах това плуване напълно различно от предния ден и вече бях уморен. Какво се бе променило? Скоро разбрах, че проблемът беше фокусът ми.

Вниманието е деликатен въпрос и е много важно да провокираш умът да остане бдителен. Нервната ми система, имунната ми система и кръвообращението ми е необходимо да работят заедно в синхрон, за да функционират правилно вътрешните ми отоплителни механизми.
Ако не съм съсредоточен/фокусиран или не положа максимални усилия, всичко ще започне да се разплита. Това е, което започна да се случва с мен под ледените дълбини.


Най-накрая стигнах до дупката, намираща се на 50-ия метър, но ми беше много по-трудно в сравнение с 80-те метра, които бях преплувал предния ден. Излизайки от водата, от всички страни ме поздравяваха хора. Макар че в крайна сметка счупих световния рекорд, още веднъж бях научил важен урок:

„Винаги давай най-доброто от себе си!”




Б.пр.: Видео от събитието:





λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #10 -: Декември 11, 2019, 09:16:36 am »
Дж. Розалес: Глава 8
Супер сили


Всеки ден, след като с братята ми се приберяхме от училище, играехме видео игри. Това бе един от начините, чрез които се сближавахме един с друг. Особено обичахме игри, които са предизвикателни и включват герои със специални качества. Идеята в притежанието на супер сили ни очароваше. Често щяхме да използваме въображението си и се преструваме, че бяхме тези герои от видео игрите.

Бих предположил, че тук философиите на майка ми се сливаха с това, което правех през свободното си време. Ако някой е способен да извърши свръхчовешки подвизи във видео игра, си мислех, не трябва ли да сме способни да сторим същото в реалността? От тази идея започнах да имам някои странни сънища.

По онова време имаше едно момиче, което харесвах. Бях в пети клас и единственото време, по което я виждах, беше през обедната почивка в кафенето. В един от моите сънища, бях седнал да обядвам и исках да направя нещо грандиозно, за да впечатля това момиче. И така, стоях си на стола, скочих във въздуха и започнах да летя наоколо. Всички ръкопляскаха и ме поздравяваха. „Не наех, че той може да лети.”, казваха. Когато се приземих близо до момичето, тя ме прегърна и аз се събудих.

Често имах странни сънища, в които бях способен да местя обекти посредством ума си или да възпроизведа всяко музикално произведение, след като съм го слушал само веднъж. Обичах сънищата си, те наистина ме вдъхновяваха, но родителите ми подчертаваха, че училището е важно и трябва да се съсредоточа върху домашните си. Така че се наложи да изживявам това чрез персонажите във видео игрите си.

Няколко месеца след като започнаха сънищата, майка ми разказа история, която чула веднъж по радиото. Както изглеждало, мъж измръзнал до смърт, след като бил заключен в товарен влак. Впоследствие учените заключили, че не може тази нощ температурата да е паднала под 15 градуса. И все пак, по някакъв начин, този човек бил измръзнал до смърт.

Психолозите стигнали до извод, че мъжът просто се е паникьосал и си е помислил, че измръзва. Предположих, че това означава, че умът му го е накарал да повярва, че е по-студено, отколкото е всъщност и тялото му е отговорило в съответствие. Представях си как всеки орган бавно изключва, докато човекът е вярвал, че измръзва до смърт. Майка ми каза, че са го намерили свит в ъгъла, а кожата му била с дълбок син оттенък.

Това беше тъжна история, но ме накара да се замисля. Ако човек може да си мисли, че замръзва като понижава телесната си температура, не може ли да направи противоположното и да се затопли в студен климат?

С майка ми поговорихме малко за това и тя предложи да опитам. „Представи си как седиш пред топла камина”, каза, „или се печеш на плажа”. Опитах, но не почувствах никакъв ефект. Така че направих онова, което всяко друго хлапе с кратка продължителност на вниманието прави – отказах се от идеята. Освен това, супер хора съществуваха само във видео игрите.

Въпреки че първоначалният ми опит се провали, историята, разказана от майка ми, се задържа в съзнанието ми. Просто ми изглеждаше възможна. Не можех да разбера защо контролирането на телесната температура ми изглеждаше по-възможно от другите сили, но това вярване остана с мен.

Идеята се завръщаше от време на време, винаги когато ходех през зимния сняг. Непрекъснато си мислех колко страхотно щеше да бъде ако вървя навън без яке и създавам своя собствена телесна топлина. Не знаех, че един ден ще срещна човек, който може да прави точно това.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #11 -: Декември 11, 2019, 10:08:26 am »
Глава 9
El Gloces – каньон в испанските Пиренеи


Автобусът ни тъкмо тръгна от Лейден (Нидерландия), град известен със стария си университет. На седалките навсякъде около мен се бяха настанили 16-17 годишни ученици. Аз седях в задната част на автобуса и разговарях с една от професорите за книгата, която току-що бе публикувала. Казах й, че наскоро също съм написал и публикувал собствена книга.

Беше дълго возене, пълно с разговори и смях. Минахме през южната част на Холандия, Белгия и по-голямата част от Франция. С приближаването на нощта всички изпаднаха в дълбок, спокоен сън.

На следващата сутрин, когато достигнахме южната част на Франция, спряхме, за да починем 15 минути, през които хората да могат да се разтъпчат и ползват тоалетна. Докато всеки си правеше своите неща, отидох от другата страна на паркинга, да си разтегна краката. Когато тръгнах да се връщам, видях че автобусът отпътува без мен!

Опитах се да привлека вниманието на шофьора, тичайки и ръкомахайки силно, но безуспешно. Никой от автобуса не бе забелязал, че ме няма, защото той тръгна без мен. Помислих си: „По някое време ще открият, че липсвам и ще се върнат да ме вземат”. Чаках и чаках, но автобусът не се върна; бяха ме изоставили.

Явно професорът, с която бях говорил по-рано, е отишла да спи на различна седалка в рейса. Така и не е разбрала, че мястото ми е останало празно след почивката ни. Колкото до всички останали – те бяха твърде заети със своите неща, за да забележат отсъствието ми. Едва на около 400 км далеч от мястото, където останах, някой за пръв път разбрал, че ме няма.

Веднъж приел факта, че няма да се върнат за мен, реших да продължа на автостоп. Мина половин час, преди най-накрая една кола да спре; пътуването ми вече можеше да продължи. И така – от една кола на друга, стигнах до Пиренеите в Испания. 

Беше странен начин за придвижване, но ми свърши работа. Дори не носех раницата си, тя остана в автобуса. Единственото нещо, което имах в себе си, бе паспортът ми. Въпреки това, някак си нещата се подреждаха в моя услуга. Случаен непознат, веднага след като му казах за затруднението си, предложи да ми наеме хотелска стая за нощта и плати вечерята ми! Уау!

На следващия ден продължих с автостопа си в три различни коли. Говорех ентусиазирано с шофьорите за всякакви неща: времето, планините, геоложката структура на каньоните и дори философия! След дълго пътуване най-сетне пристигнах в Пиренеите. Беше неочаквано, но все пак вълнуващо приключение.

Когато най-накрая стигнах до къмпинга в Испания, срещнах групата отново. Бяха много изненадани да ме видят. Отново заедно, се приготвихме за нашето приключение. Те бяха готови да направят това, за което бяхме дошли: да се спуснем с двойно въже по каньоните и видим хубави гледки. Първата ни спирка бе каньон с име El Gloces.

El Gloces е мокър каньон в Пиренеите. Много вода минава през него и хората, рискуващи да преминат, стават доста мокри. Водата, спускаща се надолу, обикновено е студена, защото се оттича от високите планини. Следователно, като предпазна мярка се използват неопренови костюми.

Б.пр.: Видео, илюстриращо какво представлява спускането по каньона El Gloces и самият него:



Всички, екипирани в подходящи костюми и носещи раници, въжета и колани, си проправихме път към каньона. Оттам започнахме да се спускаме през лабиринта от скали и вода. Пътеката вътре в каньона бе тясна, със стръмни стени. Беше изключително тъмно, но гледката бе красива. За да минем през каньона, трябваше да скачаме в басейни с вода, да плуваме, да балансираме върху заоблени камъни, да пресечем големи скали и пролуки, да прескачаме клисури и да слизаме по въже в бездната. Въпреки студената вода, която ни пръскаше на всяка стъпка от пътя, всички се забавляваха много. 

След много вълнуващи часове на каньонинг, пристигнахме на дъното. От там трябваше да вървим още час нагоре по планината, за да се върнем при паркирания автобус. Всички бяхме изтощени, но духът ни бе висок. Същата вечер отидохме в местна кръчма, за да се насладим на компанията си, докато хапваме добра храна и пием добро вино.

Всички се радваха на впечатлението, което ни остави природата онзи ден; дори професорите се забавляваха. Както си бях в заведението, вълна от ентусиазъм мина през мен. Предложих да отидем обратно в каньона, точно в този момент, и да го направим отново. Този път в тъмното! Още приключение!

Колежаните бяха обзети от вълнение и готови да тръгнат, но професорите отказаха предложението ми. Тъй като учителите се чувстваха отговорни за безопасността на учениците си, не искаха те да отиват на подобна рискована авантюра. Да се прави каньонинг в тъмното е изключително опасно и може да има фатални последици, ако човек не е внимателен. За мое щастие, идеята вече бе пуснала корени в съзнанието на един от учителите по физкултура, който с радост се съгласи да дойде с мен.

Тъй като водата в каньона щеше да бъде по-студена, отколкото по-рано през деня, учителят се облече напълно със своя неопренов костюм. Бе открита само предната част на лицето му. Аз просто отидох по шорти. Чувствах се чудесно след бутилката вино и в рамките на няколко часа тичахме по каменистата пътека към каньона.

Каньонът изглеждаше много различно през нощта. Скалите и дърветата хвърляха грамадни сенки върху земята. Не беше плашещо, просто различно. Тъй като пристигнахме в началото на каньона, не виждахме друго, освен черна дупка. Нямаше каквато и да било светлина, само тъмнина.

Казах на Том, учителят по физкултура, че ако се спуснем по първата скала, ще трябва да вървим по целия път нататък; няма да има връщане назад. След момент на колебание, той отговори: „Да, да вървим!”

Докато слизахме в черната бездна, се чувствах различно. Това бе напълно ново преживяване в сравнение с това по-рано същия ден. Конкретно – сетивата ми бяха много нащрек и бях съзнателен за всичко. При все, че бяхме обградени от тъмнина, познавах каньона наизуст и можех да визуализирам къде бяха всяка скала и пролука по пътеката.

Макар че не можехме да виждаме, слушахме много внимателно, за да разберем как се движи водния поток. Тихо следвахме течението и говорехме един с друг, само за да засечем разстоянието помежду си. По ехото на гласовете ни от скалите, установихме, че е най-добре да не се отдалечаваме на повече от два метра един от друг.

Беше страхотно преживяване да бъда в тъмното с Том. Ние, хората, обикновено разчитаме на зрението си да ни води, но двамата с Том осъзнахме, че вместо това можем да слушаме и чувстваме пътя си през каньона. Упражнявахме и се доверявахме на различна част от своя мозък. Благодарение на новото ни разширено състояние на съзнанието, бяхме способни да направим изменения, които да ни помогнат в това да останем внимателни. Всичко беше естествено.

Установеният ум може да причини стеснено възприятие, особено когато си фокусиран само върху едно сетиво и рядко използваш останалите. Също така, не става въпрос просто да ги ползваш; колкото да формираш цялото си възприятие чрез тези други сетива. Впоследствие ще започнеш да виждаш света в различна светлина. Том и аз открихме това, докато говорехме, напредвайки през каньона.

Всичко минаваше гладко и наистина се наслаждавахме. Водата вече не бе студена, тъй като се бях адаптирал и сетивата ми бяха остри. Докато с Том следвахме потока, околността излъчваше успокояващо усещане. Тъкмо бяхме достигнали критична точка в каньона и нищо, че бяхме в тъмното, не бяхме слепи. Озовахме се на скала и единственият начин да слезем долу, бе като скочим. Обаче ако скочехме твърде далече, щяхме да се ударим в големите каменни блокове. За щастие, знаех точно какво да сторя.

Направих някои изчисления в главата си и бях готов за скок. Том, от друга страна, не бе толкова запознат с терена, така че си помислих, че ще бъде най-добре да му дам изрични инструкции. „Слушай много внимателно къде влизам във водата. По този начин ще знаеш колко далеч и колко силно ще е необходимо да се оттласнеш от стената, когато го правиш сам.” Той кимна колебливо, но ми каза, че е разбрал. След като нямаше светлина, ще трябва да слуша много внимателно звука от краката ми, когато те влизат във водата. Слушането му трябваше да бъде остро и да наподобява това на радар на подводница. Трябваше да ми се довери, за да проработи плана.

Без допълнително отлагане, скочих. След голям плясък и потапяне няколко метра под водата, с две загребвания излязох на повърхността. Погледнах нагоре и казах на Том, който още стоеше на хлъзгавата скала: „Том, успя ли да чуеш разстоянието?” Той отговори утвърдително. Все още можех да доловя колебанието в гласа му, но сега той бе решен да скочи; нямаше друг начин. Няколко секунди по-късно го чух да прави стъпка и скача в тъмнината. Влезе във водата точно до мен и изплува момент по-късно.

„Всичко ли е наред?”, го попитах.
„Да.” – отвърна Том с облекчен тон.

Вярата в мен и начинът, по-който капитулира пред ситуацията, в края на краищата го доведоха до успех.  Той не можеше да го направи по друг начин. Пускането на тревожността и освобождението от колебанието също бяха от огромна полза.

Препятствията в живота консумират енергия. Защото с Том бяхме способни да ги превъзмогнем по своя път, преживяхме нов тип енергия. Чувствахме се могъщи и пълни с жизненост, продължавайки напред. Когато достигнахме последната част на каньона, лунна светлина започна да се показва през скалните стени. Беше красива гледка, когато започнахме да си възвръщаме зрението и осъзнаваме какво бяхме постигнали току-що.

Няколко минути по-късно бяхме извън каньона и стояхме неподвижни в долината. Съзнанията ни бяха в мир и чувствахме необятна радост. С Том се прегърнахме, без да кажем и дума. Бяхме посрещнали страхотно предизвикателство и бяхме победили.

По времето, в което пристигнахме на мястото, където щяхме да останем през нощта, всички останали вече спяха. Легнах си в леглото, затворих очите си и заспах дълбоко.

На следващия ден заведох групата до друг каньон в по-топла област. Климатът в Пиренеите навсякъде е променлив. Може да бъде много мокър и студен в една област, докато в друга е много горещ и сух. Всичко се променя, така че човек трябва да се адаптира към новата среда, точно както ние с Том трябваше да се адаптираме, за да овладеем El Gloces без светлина.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #12 -: Декември 11, 2019, 12:02:28 pm »
Глава 10
Страх


Имам способността да изкачвам стръмни скали без оборудване и да нямам страх от падане, защото съм винаги подготвен. Подсъзнателно умът ми се изчиства по време на сън в нощта преди това. Но не всякога съм бил така.

Когато бях по-млад, страдах от кошмари. Катеренето ме ужасяваше, но устоявайки на страховете си чрез тренировка и медитация, направих така, че кошмарите да изчезнат. Първоначално започна като открих скала, която се страхувах да изкача. Представях си се как изкачвам всяка стъпка, захващайки се с ръцете за всяко нещо. Накрая щях да почувствам, че съм го правил множество пъти и познавам скалата като дланта си, въпреки че всъщност никога не съм се катерил по нея. Не ме разбирай погрешно, това не означава, че страхът ми изчезваше напълно, но след като си го представях в главата си, започвах да го виждам от друг ъгъл. Вече не се страхувах, а се чувствах като дете, играещо на катерушка. Бях способен да се катеря с лекота и съзнанието ми бе окончателно свободно от кошмара.

Може да се запиташ, как това е свързвано със студа? Е, нека обясня. Скалите могат да представляват всяко предизвикателство, появяващо се в живота. Първоначално може да изглежда невъзможно за преодоляване, но с ясна глава и воля за постоянство, ще намериш начин да постигнеш успех. Понякога може да бъде ужасяващо, но е нещо, което трябва да приемеш. Рядко се тестваме, когато се страхуваме да отидем извън комфортните си зони. Комфортната зона може да ни попречи да извършим нещо велико. Така че, ако мислиш, че е възможно, опитай. Това е твоето съзнание; научи се да вземаш контрол над него.

В Бхагавад гита (б.пр.: санскритска поема, част от епоса Махабхарата) е казано: „Умът под контрол е твоят най-добър приятел, блуждаещият ум – най-големият ти враг.” Направете го най-добрия си приятел до точката, където ще може да разчитате на него. Умът ти те прави силен отвътре. Той е твоят мъдър спътник. Жертвите, които направиш, ще бъдат възнаградени.

Животът не се променя, но възприятието ти – да. Всичко зависи от това, върху какво си фокусиран. Оттегли се от влиянието на света и повече не бъди контролиран от емоциите си. Ако хванеш кормилото на собственото си съзнание, можеш да държиш курс към посоката, в която искаш да поеме живота ти.

Веднъж успял да почувстваш стабилността на ума, ще се убедиш, че това е единственият начин да се живее. Духът и желанието да направиш повече с живота си, ще станат присъщи и естествени за теб. Щастието и успехът не идват от години, прекарани в мисли за опитване, идват от предприемането на действия.

Когато „правиш”, всяка предприета стъпка ще бъде твърда. Няма значение, ако не успееш; увереността идва от опита. Един от най-лесните начини да придобиеш увереност е чрез намирането на начини за справяне с препятствия. Провалът е опция, но това, което те прави по-силен, е изборът да не го приемеш. Колебанието създава страх, увеличавайки шанса да последва вероятността, която не желаеш. Така че, ако можеш, не се колебай.

Да бъдеш духовен не значи да се взираш в свещ с часове или каканижеш мантри, а е начинът, по който изразяваш себе си. Вярвай в себе си и знай, че имаш, каквото е необходимо. Пусни да си отидат всички съмнения и всичко, причиняващо стрес в живота ти. 

Понякога постижението може да ти изглежда твърде невъзможно за достигане. Гарантирам ти, че това не е случая. Въпросът е в това, да откриеш начин, то да стане възможно. В началото, това е всичко, което има значение. Всички желаещи да обмислят сериозно възможността, че в живота има повече от написаното в учебниците, са способни да бъдат новаторите, за които това поколение ще пише.

Да се изчистиш от емоциите може да отнеме време, така че бъди търпелив. Може да чувстваш, сякаш губиш част от себе си в процеса, но това е само временно. С времето това чувство ще се превърне в яснота. Хората, които познавам и които са преживели тази промяна, никога не съжалиха за нея. Сега те могат да разпознаят потенциала в животите си, там, където преди виждаха само граници. Това е наистина величествен преход.

Няма да те лъжа; иска се практика и постоянство. Направи го просто за себе си, като успокоиш ума си от гняв, разбирайки какво те натъжава и пресъздавайки преживяванията, които те правят щастлив. Ако искаш сила и успех, просто го направи!

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #13 -: Декември 11, 2019, 02:31:29 pm »
Дж. Розалес: Глава 11
Лагерът Judson


Въпреки че никога не сме имали определено вероизповедание, семейството ми ме възпита като християнин. Родителите ми бяха и двамата отгледани като католици, но не след дълго разбрали, че не се чувстват удобно с някои от традициите. Затова ни учеха на морала и обясняваха религията толкова, колкото да ни дадат основа. Казвахме, че растем в християнски дом, но те всъщност никога не ни насилваха да приемем тязи вярвания; имахме избор.

Дълго време отивахме на църква само при повод. Най-високата ни посещаемост бе около Бъдни вечер и Великден, но никога не ходехме до една и съща църква. Обикаляхме наоколо и не се задържахме на едно място. Родителите ми искаха да намерят църква, където всички да се чувстваме удобно, но по времето когато достигнах девети клас, още не се бяхме установили някъде.

По онова време се срещах с момиче на име Уитни. Тя беше ентусиазиран църковен посетител и бе там всяка неделя. Заедно с много от другите ми приятели, посещаващи църквата, все ходеха на забавни за тяхната „Младежка група” вечерни събития. Присъединих се към нея няколко пъти и открих, че наистина ми харесва средата. Доведох Престън и той също си прекарваше добре.

Решихме да започнем да ходим на тази църква, защото се чувствахме комфортно там. Това лято църквата ни предложи възможността да плати и ни изпрати на „лагер” за седмица. Родителите ми доста се колебаеха дали да ни пуснат на място, с хора, които не познават, но след като се информираха, приеха възможността и ни насърчиха да отидем.

Няколко седмици по-късно се качихме на автобуса, каращ към лагера Judson, намиращ се в Ери, Пенсилвания. Седмицата беше пълна със запомнящи се преживявания. Толкова ми хареса, че няколко седмици по-късно доброволно реших да постъпя като асистент-съветник. Хората там бяха наистина отворени и разбиращи. Плюс това, имах възможност да науча повече за християнството.

Следващите няколко лета се завръщах в Judson като съветник. През това време направих много приятелства и добри спомени. Лагерът беше могъщ мотиватор за мен. Исках да направя повече с живота си и разбера как работят и функционират хората. Това беше времето, в което бях напълно способен да се съсредоточа върху страстта, която развих като дете.

Все още исках да разбера съзнанието и как то работеше. Judson беше много вдъхновяващо място и ме накара да се чувствам така, сякаш съм способен на всичко. Докато бях там, бях откъснат от всички видео игри, уроци, домакинстване и онези глупави неща, за които се тревожех в гимназията. Чувствах се свободен и тогава умът ми започна да се чуди. Това бе един от първите пъти в живота ми, когато бях способен да мисля сам. Дребните неща вече не ми влияеха. Исках да променя света по позитивен начин. Исках да помогна на хората.

В началото на моята последна година като съветник в Judson, се запознах с някой, който промени мирогледа ми. По време на обучение на персонала, срещнах загадъчен тип на име Джарет. Той бе много потаен и сдържан, но когато дойдеше време да улови знамето или да избегне топка, беше очевиден екстроверт. Когато играех срещу него в различни спортни часове, разбирах че въпреки това колко тихо изглежда, по време на каквато и да е физическа активност, избухва с невероятно количество енергия. В баскетбола той беше най-бързият и ентусиазиран играч на терена. Когато играехме фризби, разработваше стратегически сценарии, като същевременно беше ключова част от процеса по отбелязване на точки. Изглеждаше добър човек, но наистина не знаех много за него, с изключение на това, което бях наблюдавал.

За тези четири години в Judson, никога не говорих с Джарет. Обикновено той спеше в квартирите над офиса, но една нощ реши да се присъедини към мен и други членове на персонала в хижата на съветника. Спящи в тази хижа бяхме аз, Джарет, Престън и други двама членове на персонала. След няколко минути говорене за дневните събития, последните двама заспаха и започнаха да хъркат. Джарет, Престън и аз продължихме да разговаряме. Приказвахме за нашите специалности и други интереси в живота си. Тогава темата се премести към мечтите и ескалира до детските страсти. Докато разговорът продължаваше, осъзнах, че не довършвам изреченията си, правеше го Джарет. Очевидно начинът, по който обработваше информацията, бе много сходен с моя. Той беше в състояние да разбере какво казвам, без всъщност да го правя, защото по-рано е мислил същите неща.

Всъщност, оказа се, че и аз завършвам изреченията му. Паснахме си; нещо резонираше и в двама ни. Беше все едно целият ми живот и мисли като дете са изграждали този момент. Джарет и аз установихме, че имаме много еднакви цели и чувствахме, че ще се окаже полезно, ако се трудим заедно.

От там нататък, животът ми нямаше да включва еднократен опит на някоя идея, последван от нищо. Щеше да съдържа сътрудничеството с някой, който имаше също толкова вяра в идеята, колкото я имах и аз. Споделяхме едно съзнание и бяхме готови на всичко, за да продължим напред. Разбирахме се, но по-важното е, че бяхме осъзнали основното верою на другия: Всичко е възможно.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #14 -: Декември 11, 2019, 05:02:50 pm »
Глава 12
Полумаратон в Лапландия


През малка част от живота си работех като пощальон. Работата ми беше да карам кутии, писма, колети и реклами до пощенските станции, така че след това те да могат да бъдат доставени до определените им места. Работех сам през нощта. Самотата ми даде време да разсъждавам върху минали събития и насърчаваше по-дълбокото мислене.

Един ден, докато шофирах по пътя, получих телефонно обаждане от канадски продуцент, представляващ Discovery Channel. Попита ме дали се интересувам от извършването на предизвикателство в студа. Слушах го много внимателно, докато обясняваше предложението си.

Сдържах вълнението си и спокойно отвърнах на господина: „Да, бих се радвал.” Той ми каза, че скоро ще прати имейл, на който да отговоря, когато ми е удобно. Приключих разговора и продължих с работата си като пощальон. Бях развълнуван.

Това вълнение продължи целия ден. Веднага след като се прибрах вкъщи, включих компютъра и проверих електронната си поща. Съобщението вече стоеше във входящата кутия. В него се обясняваше, че предизвикателството ще бъде в центъра на внимание за документален филм. Събитието щеше да се състои малко отвъд Полярния кръг.

Това се случи през ноември, предизвикателството щеше да бъде януари месец (б.пр. 2007г.). Единственото нещо, което бе останало да решим, е от какъв тип ще бъде изпитанието. Вече бях плувал под лед и тичал полумаратон по склоновете на Еверест. Но тичането ми бе заснето само от холандска телевизия и не бе международно излъчвано. Така че изпратих обратно имейл на продуцента и му обясних, че мога да тичам полумаратон бос отвъд Полярния кръг. Това перфектно отговаряше на очакванията им.

Минаха седмици, дойде декември, а не бях правил никакви тренировки. С наближаването на датата на предизвикателството, както обикновено, станах много напрегнат. Това е естествена реакция, възникваща когато умът се тревожи. За да успокоя съзнанието си реших, че е време да започна тренировки с тичане. Тъй като това бе първият ми пробег от доста време, тичах само километър и половина. Беше просто бърз джогинг около квартала, където живеех.

На следващия ден пробягах 7 км. След това чувствах лека болка в мускулите и не тичах следващите два дни. Вместо това отидох да плувам в студена вода, за да се отпусна и събера енергията си. 

Третия път когато тичах, го сторих бос, близо до езеро. Тичах напред-назад по дървена пътека покрай брега. Този ден беше студено и ветровито, така че около мен нямаше никой; беше хубаво да тренирам на спокойствие. Не спрях, докато не ми се появиха мехури по ходилата. Към този момент бях пробягал общо 22 км.




През следващата седмица просто продължих с работата си като пощальон. Грижех се за мехурите от време на време, така че да оздравеят правилно; беше седмица на обновление. След като се излекувах, се завърнах на мястото на брега, за да тичам. Още веднъж беше студено и ветровито, а самотата – приятна. Пробягах около 24 км бос и развих поне още 20 нови мехура. Когато се завърнах вкъщи, бях повече от доволен от тичането и знаех, че краката ми ще заздравеят навреме.

По-късно тази вечер дъщеря ми се отби вкъщи и попита дали искам да потичам с нея няколко обиколки около парка. Съгласих се и докато тичахме й разказах за новото ми предизвикателство. Краката ми се чувстваха страхотно, така че след две обиколки (около 8 км) почувствах силен импулс да увелича скоростта. Когато приключихме, тичането ме бе направило толкова щастлив и бях напълно убеден в успеха на предизвикателството. Бях толкова вън от себе си от радост, че се разплаках.

Предизвикателствата създават истинската ми вътрешна природа. Правят тялото и умът ми бдителни и променят състоянието ми на съществуване. Това ме кара да се чувствам толкова жив! Както винаги казвам: „Можем да направим повече, отколкото мислим.” В моментите, когато се изправям пред предизвикателство, ставам изключително съзнателен за по-дълбоките слоеве на душата си.

Тъй като изпитанието наближаваше бързо, снимачен екип пътува до Амстердам, за да заснеме няколко кадъра от мястото, където живеех и запише дневните ми занимания. Направихме интервю и няколко снимки в местната скотобойна. След което те отпътуваха за Лапландия (Финландия), където и аз щях да се присъединя към тях няколко дни по-късно.

Лапландия може да бъде много, много студено място през зимата. Температурите е възможно да паднат до минус 50 градуса по Целзий. При толкова студени температури слаби полярни животни се случва дори да умрат. Наистина е оцеляване на най-приспособимите.

Два дни след като екипът посети дома ми, трябваше да ги срещна в Хелзинки. След това взехме самолет до Оулу, около 800 км на север. Когато кацнахме, навън бе -20°С. Докато чакахме да дойде превозът ни, реших да си сваля обувките и се опитам да тичам километър в снега. Чувствах го чудесно. Снегът беше в перфектно състояние за тичане. Моят малък тест ме направи дори още по-сигурен за предизвикателството.

На следващия ден отидохме до финландския Институт по професионално здраве за експеримент със студена вода. Опитът се състоеше в това, да стоя в басейн със студена вода, разположен вътре в тяхната лаборатория. Професор Окса, световноизвестен физиолог, беше човекът, извършил изследването на тялото ми. Окса имаше страст към откритите пространства. Въпреки че не беше толкова екстремна като моята, за мен бе удоволствие да го срещна и дискусиите ни винаги бяха обогатяващи и пълноценни.

Още преди да започнем с експеримента, Окса проведе няколко базови теста, за да получи общи данни. Видя, че имам много нисък процент подкожни мазнини. Обясни ми, че това е интересно откритие, защото без много мазнини, нямам достатъчно защита от студа. Обяви, че е развълнуван да види как ще реагирам, когато съм изложен на студената вода в басейна.

За да се приготви за експеримента, професорът свърза тялото ми към много различни устройства. Първо ме свърза с ЕКГ машина. След това ми даде да глътна хапче, което да следи вътрешната ми телесна температура. На ръката ми постави маншет на апарат за измерване на кръвно налягане и ми даде маска, която да измерва окислението на издишания от мен въздух.

Когато студът започне да въздейства на тялото, крайниците получават по-малко кислород и окисляването започва. Колкото е по-адаптирано към студа, толкова по-малко ще бъде засегнато.

Жизненоважните органи се нуждаят от тяло, опериращо на 37°С, за да функционират правилно. Ако температурата спадне дори с няколко градуса под тази, тялото започва да трепери и кръвта се отклонява от крайниците. Това е когато вътрешната температура наистина е повлияна и тя не бива да пада под 35°С, в противен случай е много вероятно тялото да пострада от хипотермия, което от своя страна да увреди черния дроб, белите дробове, сърцето и мозъка. Когато през жизнените органи тече студена кръв, тялото започва бавно да става дисфункционално. Сърцето бие неравномерно, мисловният процес и рефлексите са забавени, а дишането става по-трудно.

Когато температурата на кръвта падне до около 30°С, тялото започва да се изключва. По това време жизненоважните органи може да започнат да отказват, сърцето може да спре да бие и е възможно човек да изпадне в кома. Евентуално тези последни последствия биха довели до смърт.


Специалистите, проучващи студа казват, че понякога дори човек да изглежда мъртъв, когато е изваден от водата, всъщност е в коматозно състояние. За съжаление, не са редки случаите когато хората правят опит да затоплят жертвите на хипотермията твърде бързо и това само по себе си може да доведе някого до шок и причини смъртта му.

Придвижихме процеса на експеримента към басейна. Седнах на механичен стол, контролиран чрез дистанционно управление в ръцете на професор Окса. Оттам бях спуснат в осем градусова вода. Когато приключихме свързването, професорът прегледа мониторите за последен път и бяхме готови да започнем. Той започна да ме спуска във водата и потапянето започна.

Първата реакция на доктор Окса беше изненада. Той беше удивен, че нямам дихателен рефлекс когато навлизах във водата.

Б.пр.: Дихателен рефлекс – дълбоко вдишване през устата при внезапно потапяне във студена вода, породено от инстинкт за оцеляване, развит в процеса на човешката еволюция. Имат го някои водни бозайници, както и гмуркащи се птици. Ако човек получи този рефлекс, докато е все още потопен, ще вдиша вода и не е изключено да получи сърдечен арест, задушаване и да се удави.

Това означаваше, че вените около ядрото ми са се затворили веднага и са много добре приспособени. Адаптацията ми към студената вода беше отлична. Минутите минаваха, а вътрешната ми температура остана непроменена. След десет минути Окса забеляза, че всъщност тя се повишава. Смяташе, че това е забележителна промяна в тялото ми. Силното нещо около преживяването бе, че всичко бе под контрол. Чувствах се страхотно.

Вниманието ми бе насочено към точка на стената пред мен. Това ми помогна да остана концентриран в ума си, така че да остана топъл. В резултат, телесната ми температура остана стабилна, въпреки вледеняващата студена вода. Реших да се забавлявам. Започнах да питам професора за живота и хобитата му. По-късно осъзнах, че това е причинило загубата ми на фокус, който беше това, което поддържаше вътрешната ми температура. След 25 минути тя спадна с половин градус и доктор Окса прекрати експеримента.

Беше глупаво от моя страна да губя концентрация по този начин, но сега зная, че е важно винаги да внимаваш и останеш центриран.

Студената вода може да е безмилостна и ако не внимаваш, бързо ще изгубиш контрол върху ситуацията. Затова винаги оставай съсредоточен и внимателен.

След експеримента снимачният екип остана да интервюира професора. Той обяви констатациите си и каза, че вярва в способността ми да завърша успешно полумаратона, поради изключителния контрол, демонстриран от мен по време на опита. След като завършихме задачата си в института на Оулу, се върнахме в хотела и насладихме на хубава, топла сауна.

На следващия ден тръгнахме за Колари, където щях да пробягам полумаратона с боси крака. Температурата се бе понижила до -30°С. Когато пристигнахме, отседнахме в дървени къщички, където заснехме няколко кадъра от пристигането за документалния филм. Оставаха само още два дни до бягането, така че приготвихме маршрута и организирахме шейните, които ще возят снимачния екип.

Преди да разберем, дойде и денят, в който щях да тичам. Местни и национални журналисти присъстваха за събитието. Докато всеки се подготвяше за събитието да започне, забелязах, че на стартовата линия е сложена кожа от северен елен. Изглеждаше като някакъв вид примитивно място, сякаш кожата е поставена там в опит да върне праисторическия човек. Стоях на старта и се взирах в хоризонта. Беше време. Поех си дълбоко въздух, издадох възбуден крясък и тръгнах.

Докато тичах бос над снега и леда, а и при подобни мразовити температури, откровено - не знаех как би могло да приключи всичко. Очакванията ми бяха, че ще завърша събитието без проблем, но останах много бдителен. Бях на място, където имах повишено осъзнаване. Отминавайки километър след километър, всичко изглеждаше добре. Физиологично казано: аз управлявах.

След 10 км мислено проверих себе си. Умът ми беше силен, крайниците ми се чувстваха страхотно, вътрешно бях топъл. Нямаше за какво да се безпокоя, така че просто продължих напред. Дори се шегувах, тичайки, понякога говорех със снимачния екип, които ме записваха от шейната. Но правех това с повишено внимание, така че преживяването да бъде различно от онова в лабораторията и остана в постоянен контрол.

Когато изразходваш енергия чрез говорене, това е като да отвориш врата и позволиш на студения въздух да влезе в къщата. Ако държиш вратата отворена прекалено дълго, къщата ще изгуби цялата си топлина. Уверих се, че не съм оставил тази врата твърде продължително отворена, така че сполучливо да остана фокусиран върху тялото си и да успея.

Продължавайки напред, химията на тялото ми работеше просто чудесно. Нямах каквито и да било проблеми. Журналистите бяха уверени, че щях да го направя!

Тогава нещо се промени. Започнах да имам трудности в предната част на левия крак. Не знаех какво се случваше, но можех да усетя, че нещо не е наред. Продължи да става все по-лошо и по-лошо, докато целият ми крак наподоби такъв от дървена пръчка. Не можех повече да го чувствам! Това се случваше точно когато преминавах маркировката на 18-ия километър. Оставаше да измина само още три километра.

Реших просто да го направя. Стъпка след стъпка, дъх след дъх, си проправях път напред и в крайна сметка видях финалната линия. Тя беше още едно място, покрито с кожи от северен елен, точно както в началото на трасето.

„Ще го направя”, си помислих.

Последните двеста метра от тичането ми бяха красиви. Докато се приближавах, слънцето се показа над дърветата и освети небето. Беше магическо съвпадение. Приближавайки финала, се взирах нагоре към слънцето. Златният ми медал висеше пред мен във въздуха.

Въпреки травмата на крака, бях решил да продължа, докато не мина през финалната линия. По това време не разбирах каква жертва съм направил, за да завърша състезанието, но това отвори вратите към опустошителен проблем, от който щях да се възстановявам седмици напред.

След състезанието отидохме директно в местната болница. Дерматологът ми каза, че имам измръзване трета степен!

Показах крака си на камерите, така че всеки да види на какво бях подложил тялото си, за да завърша състезанието. Завърнах се в Нидерландия на патерици…




Б.пр.: При трета степен измръзване се уврежда цялата дебелина на кожата, която се умъртвява (некротизира). Това е съпроводено със силна болка, обикновено при размразяване. Трета и четвърта степен измръзване най-често налагат оперативно лечение с ампутация, кожна пластика. Всички тези промени в тъканите, обуславящи различните степени измръзване, стават видни след размразяването.

Първа долекарска помощ

Цитат
Трета степен:
•   Когато е налице измръзване трета степен, замръзват слоевете подкожна тъкан.
•   Симптомите включват кървави мехури и синьо-сиво обезцветяване на кожата.
•   През седмиците след нараняването болката остава и на повърхността на кожата се образува почерняла кора.

https://en.wikipedia.org/wiki/Frostbite
Документалният филм на Discovery Channel, включващ експеримента и полумаратона. Както може да се види от клипчето, Вим Хоф (скромно?) е пропуснал да отбележи, че не е тичал просто с боси крака, а е бил облечен само с шорти (и шапка), както и че де факто е поставил Световен рекорд:



Тагове към темата: